Владимир Набоков
Поп, дама, вале (9)

IX

В дъждовете вече имаше нещо весело и осмислено. Дъждовете вече не валяха напразно, а дишаха и почваха да говорят. Дъждовният разтвор стана сякаш по-силен. Локвите вече не бяха просто от сладка вода, а от някаква синя, искряща течност. Двама шкембелии шофьори, чистач на задните дворове със своята пясъчен цвят престилка, слугиня с пламтяща на слънцето коса, бял фурнаджия с обувки на бос крак, брадат старец чужденец със сефертас в ръка, две дами с две кучета и господин със сиво борсалино и сив костюм се бяха събрали на тротоара и гледаха нагоре към ъгловата куличка с тераса на отсрещната сграда, където пискливо разговаряха и се рееха двайсетина развълнувани ластовички. После жълтият боклукчия отърколи до камиона жълтата си метална бъчвичка, шофьорите се върнаха при колите си, фурнаджията яхна велосипеда си, слугинята влезе в книжарницата, дамите се устремиха подир кучетата си, полудели от някакъв нов, красноречив полъх — последен си тръгна господинът в сиво и само брадатият старец-чужденец със сефертаса продължи да гледа сам неподвижно нагоре.

Господинът в сиво тръгна бавно, присвивайки очи от неочакваните бели мълнии, които отскачаха от предните стъкла на минаващите автомобили. Във въздуха имаше нещо, от което забавно ти се виеше свят, ту топли, ту прохладни вълни преминаваха по тялото, под копринената риза — смешна лекота, тръпнещ блясък, загуба на собствената личност, име, професия.

Господинът в сиво току-що беше обядвал и трябваше всъщност да се върне в кантората, — но в този пръв пролетен ден кантората тихичко се изпари.

Срещу него по слънчевата страна на улицата вървеше слабичка дама с пъстро палто, а до нея момченце на около пет години със синьо моряшко костюмче караше велосипедче с три колела.

— Ерика! — възкликна изведнъж господинът и рязко спря, разперил ръце.

Момченцето въртеше бързо педалите и го задмина, но дамата замря, примигвайки от слънцето.

Той веднага забеляза, че тя е сега по-добре облечена и някак по-слаба. Чертите на нейното подвижно, умно птиче лице бяха станали още по-дребни. Но от отминалата прелест нямаше и следа. Да, разбира се, че беше остаряла от деня на раздялата им. Повече от седем години — шега работа ли е?

— Виждах те два пъти през това време — каза тя с толкова познатото, леко дрезгаво, бързо гласче. — Веднъж мина в открит автомобил и веднъж в театъра — ти беше с висока тъмнокоса дама. Съпругата, нали? Аз седях…

— Да, да — засмя се той от удоволствие, поел малката й ръка в изопната бяла ръкавица. — Но наистина не мислех да те срещна днес. Това твое дете ли е? Омъжена ли си?

Едновременно говореше и тя, тъй че този разговор трудно би могъл да се запише. Това би изисквало нотна хартия и два музикални ключа. Докато той казваше: „… наистина не мислех…“ — тя вече изричаше своето: „… може би през десет стола. И добре разбрах, че е съпругата ти. Ти не си се променил, Курт. Само си си подстригал мустаците. Да, това е моето момченце. Не, не съм омъжена. Плод на недоразумение. Поизпрати ме малко…“.

— Седем години — каза Курт. — Да, свободен съм, да се поразходим тук, на слънчице. Аз, да ти кажа ли, току-що видях — далеч не толкова много…

— … милиони. Знам, че печелиш милиони. И аз се уредих… — („далеч не толкова много — добави Курт, — но я по-добре ми кажи…“) — … и съм много щастлива. След теб имах само четирима, но единият по-богат от другия. А сега съм наистина добре. Той има туберкулозна съпруга в чужбина. Тъкмо замина за един месец при нея. Не е млад, солиден е. Обожава ме. Но я ми кажи, Курт, ти щастлив ли си?

Курт се усмихна и побутна синьото момченце, което се беше спряло и го гледаше с кръгъл детски поглед, а после взе да клаксонира с устни и продължи да кара.

— … Той е от един млад англичанин. Виж ни само какви сме. Погледни, подстриган е като млада дама. Да ми бяха казали тогава…

Той слушаше пъргавото й бърборене и си спомняше хиляди подробности: някакви стихове, шоколадени бонбони с ликьор („Не, този е пак с марципан, аз искам с ликьор…“), алеята с паметниците в централния парк — и колко чудесно хубави бяха тези смешни шкембести крале в лунна нощ, сред цъфтящия, бял на електрическата светлина люляк… Толкова бледи, толкова неподвижни — и толкова сладък аромат, о Господи, и неясните грамади на сенките… Онези две кратки весели години, когато Ерика беше негова приятелка, той си спомни сега откъслечно дребни забавни подробности — картината, съставена от пощенски марки в нейното антре, начинът, по който скачаше на канапето, или седеше, подвила под себе си ръце или изведнъж го потупваше по лицето; и операта „Бохеми“, която тя обожаваше; разходката извън града, когато на терасата, под цъфналите дървета пиха плодово вино; емайловата брошка, която тя изгуби там… Всичко това — леко и малко навяващо тъга се надигна в него, докато тя бързо и лесно, в такт с неговите спомени разказваше какво жилище има сега, какъв роял, гравюри…

— Помниш, нали — каза той и изпя фалшиво, но с чувство: „казвам се Мими…“

— О, аз вече не съм бохема — усмихна се тя, разтърсвайки бързо-бързо глава. — А ти си все същият… — (тя не можа да намери веднага подходящата дума) — … вятърничав.

Той пак побутна момченцето, наведено над кормилото, искаше да го погали мимоходом по русата къдрава глава, но то вече се беше отдалечило…

— Ти не ми отговори: щастлив ли си? — попита Ерика. — Кажи?

— Май — не напълно — отговори той и присви очи.

— Жена ти обича ли те?

— Какво да ти кажа — рече той и пак присви очи. — Ами тя е много студена…

— Вярна ли ти е? Хващам се на бас, че ти изневерява. Ти нали…

Той се разсмя:

— Ах, ти не я познаваш. Нали ти казвам — студена е. Не си представям тя да целуне някого — дори мен — по собствено желание.

— … Та ти си все същият — бъбреше Ерика между думите му. — Сякаш виждам какво правиш с жена си. Обичаш я и не я забелязваш. Целуваш я и не я забелязваш. Ти винаги си бил лекомислен, Курт, и всъщност си мислил само за себе си. О, аз добре те изучих. В любовта ти не беше нито силен, нито много изкусен. И аз, знаеш ли, никога, никога няма да забравя нашата раздяла. Така глупаво да се шегуваш… Да речем, че ти вече не ме обичаше, да речем — беше свободен и можеше да постъпиш както пожелаеш. И все пак…

Той пак се разсмя:

— Да… знам ли. Някак така стана. Вече имах годеница. И тъй нататък. Впрочем аз дълго не те забравях.

— Знаеш ли, Курт, откровено казано, имаше мигове, когато заради теб бях направо нещастна. Изведнъж разбирах, че ти само… се плъзгаш. Не мога да обясня това чувство. Ти слагаш човека на поличка и си мислиш, че той ще седи така вечно, но той пада, а ти дори не забелязваш, мислиш, че още си седи, — изобщо не те е еня…

— Напротив, напротив — прекъсна я той, — аз съм много наблюдателен. Ето, да речем — преди бретонът ти беше светъл, а сега е такъв един, червеникав…

Тя, както някога, го блъсна в рамото с длан.

— Бог да те съди, Курт. Аз отдавна не ти се сърдя. Ела някой ден да пием кафе. Ще си побъбрим, ще си спомним миналото…

— Разбира се, разбира се — каза той, но знаеше много добре, че никога няма да го направи.

Тя му даде визитната си картичка (която той после остави в пепелника на таксито) и на сбогуване дълго му стиска ръката, продължавайки бързо-бързо да говори. Смешната Ерика… Това дребно лице, нежните мигли, птичият нос, дрезгавият забързан говор.

Момченцето на велосипеда също подаде ръка и веднага натисна педалите. Драйер се обърна и, както вървеше, няколко пъти размаха шапка, извини се пред стълба на фенера, пусна го да мине, сложи си шапката и си продължи по пътя. Излишна среща, все пак. Сега вече никога няма да помни Ерика каквато я помнеше преди. Винаги ще я засенчва Ерика номер две, хубаво облечена, с непозната шапка и пъстро палто, с момчето на велосипедчето. И добре ли направи, като отговори, че „не е напълно щастлив“. Защо да е нещастен? Защо трябваше да го казва? Може би цялата прелест на Марта е тъкмо в това, че е толкова студена. Има лек студ. В усещането за щастие има лека хладина. И тя е тъкмо тази хладина. Въплъщение на самата същност на щастието. Съкровена прохлада. Ерика, креватната скокла, разбира се не може да проумее, че такъв студ е най-добрата вярност. Как можа да й отговори така… Пък и всичко това, всичко, което кипи наоколо, смее се, искри всеки ден, всеки миг, — моли да го погледнат, да го обикнат… Светът е като куче — стои, служи, само и само да поиграят с него. Ерика сигурно е забравила всички смешни поговорки, песнички, и Мими с розовата шапка, и плодовото вино, и движението на слънчевото петно на стълбището. Колко хубаво би било да замине за Китай…

Този ден Драйер беше особено весел. В кантората той продиктува на секретаря абсолютно невъзможно писмо до една стара, заслужила фирма. Привечер в странно осветената работилница, където бавно се раждаше чудото, той така потупваше изобретателя по гърба, че човекът се прегъваше одве и правеше по неволя смешни ситни крачки. А на вечеря изпитваше невъзмутимо Франц по щандови умения, задаваше му нелепи въпроси като: „Как би постъпил, ако, да речем, жена ми влезе в моя магазин и открадне пред очите ти восъчния тенисист?“ или: „Какъв номер обувки трябва да дадеш на старица, висока метър и четвърт, ако й продаваш обувки за футбол?“

Франц, който не притежаваше пъргаво чувство за хумор, се пулеше и облизваше. Това така забавляваше Драйер, че той едва овладяваше неми припадъци на смях. Студено разсеяна, Марта си играеше с чаената лъжичка: от време на време докосваше с нея чашата и заглушаваше с пръст звъна.

Този месец двамата с Франц бяха прехвърлили няколко нови начина, — и тя пак говореше за тях с такава сурова простота, че Франц не изпитваше страх, още повече, че в него се извършваше странно изместване: незабелязано за него Драйер се раздвои. Имаше Драйер опасен, отегчителен, който ходеше, говореше, високо се смееше — и имаше друг, който се беше отлепил от първия, съвсем схематичен Драйер, и който трябваше да бъде унищожен. Всичко, което се говореше за начините за премахване, се отнасяше именно до този втори, схематичен обект. С него беше много удобно да се борави. Той беше плосък и неподвижен. Приличаше на онези снимки, изрязани по очертанието на фигурата и подлепени с картон, които любителите на евтини ефекти си слагат на бюрото. Но Франц не осъзнаваше появата на това неживо лице — и тъкмо затова не се замисляше защо са толкова лесни и прости съдбоносните разговори за него. Всъщност излизаше така, че Марта и той говорят за две различни лица: тя — за оглушително шумния, непоносимо живия, който си приглажда мустаците със сребърна четчица, а нощем хърка с тържествуваща звучност, а Франц — за бледния и плоския, който може да се изгори или да се накъса на парчета, или просто да се изхвърли. Това неуловимо раздвоение едва започваше, когато Марта бракува отравянето като посегателство върху живота с негодни средства (за което подробно беше казано в многострадалния речник) и като нещо отживяло, неподходящо за съвременния, толкова „практичен“ в представите й живот, и заговори за огнестрелно оръжие. И сега нейната студена и всъщност нескопосна изобретателност се разгърна доста нашироко. Набирайки инстинктивно новобранци в затънтените кътчета на паметта, тя несъзнателно си спомняше подробности за хитроумни убийства, описани някога във вестниче, в евтина книжка, и извършваше неволно плагиатство, избегнато впрочем навярно единствено от Каин. Марта предложи следното: първо Франц ще купи револвер. След това („Аз знам да стрелям — добави Франц. — Помня, че имах въздушен пистолет; той стреляше съвсем като истински — с такива едни ситни куршумчета…“). Понеже владее донякъде оръжието („И все пак, мили, ще трябва да се поупражняваш, — някъде извън града…“), така нещата стават малко по-лесни. А те са следните: тя ще задържи Драйер до полунощ в гостната („Как ще го направиш?“ — „Франц, не ме прекъсвай, имам начин…“) В полунощ тя ще отиде до прозореца в съседната стая, ще дръпне пердето и ще постои известно време така. Това ще е сигналът. Франц ще е отишъл в това време до градинската ограда и ще я види. Тя ще отвори безшумно прозореца и ще се върне в гостната при Драйер. Тогава Франц прескача веднага в тъмното през вратичката („Лесно е… Там има наистина такива едни железни шипове, но може някак между тях…“), прекосява много бързо градината и влиза през прозореца. Вратата на гостната ще е отворена. Той ще стреля от прага. Ще вземе за заблуда портфейла. И веднага ще изчезне. В това време тя бързо ще се качи в спалнята, ще се съблече и ще си легне. Това е всичко. Франц кимна.

Другият начин е следният: тя ще замине с Драйер извън града. Ще отидат заедно на разходка. Двамата с Франц предварително ще изберат по-затънтено място („В гората“ — каза Франц и си представи тъмна борова гора.) Той ще чака зад някое дърво със зареден пистолет. Когато всичко свърши, той ще й простреля ръката („Да, трябва, мили; ще бъде толкова естествено — разбойници, значи…“) Освен това ще вземе портфейла.

Франц кимна.

Тези два начина бяха основните. Останалите бяха само вариации на тема. Като смяташе с основание, че в такива случаи подробностите са по-важни от същината, Марта разработи темата за нощния грабеж и темата за горските разбойници до най-дребни подробности. При което се оказа, че Франц притежава неочаквана и много щастлива дарба: той можеше с невероятна, направо чертожна прегледност да си представи и своите движения, и движенията на Марта и много ясно да ги съгласува предварително — не само едни към други, но и по отношение на различните пространствени и предметни понятия, с които се налагаше да се съобразяват. В неговата ясна и гъвкава схема едно оставаше винаги неподвижно, но Марта не забеляза това несъответствие. Неподвижна оставаше винаги жертвата, сякаш отдавна се беше вдървила и чакаше. Около тази мъртва точка мисълта на Франц се движеше с акробатична лекота. Всички необходими движения и тяхната последователност бяха пресметнати превъзходно. Онова, което се наричаше „Драйер“, се отличаваше от онова, в което Драйер ще се превърне само доколкото изправеното положение се отличава от легналото. Разлика в перспективата и нищо повече. Тук Марта помагаше несъзнателно на Франц, защото, описвайки бъдещото умъртвяване, винаги приемаше за аксиома, че Драйер ще бъде изненадан и от учудване няма да успее да се брани. Тя съвсем ясно си представяше как той ще вдигне вежди, като види Франц с револвер, и как ще се разсмее, защото ще мисли, че е шега, и как ще падне, завършвайки смеха си вече в друга гама. За да намали риска, тя го представяше като някаква готова, опакована и завързана стока, без да разбира колко облекчава с това работата на Франц. „Съобразително момче — усмихваше се тя и го целуваше по бузата. — Добро, умно.“ Тъпо ободрен от похвалата й, той представи своеобразна сметка — броя на крачките от оградата до прозореца, броя секунди, които ще изисква това преминаване, разстоянието от прага на гостната до въображаемата точка над облегалката на креслото, където ще се намира очакващият тил (понеже той за удобство сложи манекена да седне), и отношението на всички тези крачки и секунди към действията на Марта: нейното място в стаята, точното време, което й трябва, за да изтича, според броя на стъпалата, до горе и да си легне; и броя движения, които той ще направи в това време, докато изважда портфейла, отива до прозореца и се връща през прозореца в анонимния сумрак.

Ден след ден в стаята, където пъшкаше все същата сиво-синя кушетка, усмихваше се голата хромолитография и отдавна се търкаляше в ъгъла новичката, скъпа, но никому нужна ракета, Марта и Франц разработваха подробно ту първия план, ту втория, и вече споменаваха, че е време да се сдобият с револвер. Но щом се замислиха как да го направят, веднага се оказаха в положение на безизходица. Двамата бяха сигурни, че за купуването на огнестрелно оръжие непременно се изисква разрешително за неговото носене. Безизходицата се състоеше в това, че и Марта, и Франц представа нямаха как да се снабдят с такова разрешително. Трябваше да разпитат някого, да проучат добре всичко, — а после ще се наложи, може би, да пишат заявление, да го подпишат… Оказа се, че самото купуване на револвер е сто пъти по-сложно и опасно от неговото използване. Такъв парадокс Марта не можеше да понесе. Тя го премахна, като откри и в самото изпълнение на замисъла непреодолими трудности. Нали имаше например пазач на къщата, хладнокръвен мъжага, който дежуреше зорко и наблюдателно. И полицай, който честичко, уж при разходка, минаваше по тази улица; и нощно старче с наметало и фенерче. По същия начин и в „горския“ вариант се намериха пропуски, празноти: как например да набележат предварително мястото, колко дълго трябва да се лутат, да оглеждат.

А когато по този начин изпълнението стана чудовищно сложно, въпросът за купуване на оръжие си отиде на подобаващото място и се оказа не чак толкова неразрешим: в северната част на града сигурно има любезни оръжейни майстори, които не правят кой знае какви спънки. Така Марта задоволи мимоходом присъщото си чувство за законни съотношения.

И тъй, трябваше да намерят малък, сигурен револвер. Но тя изведнъж си представи как Франц — толкова мил, длъгнест, бавен — ще обикаля оръжейните магазини, как продавачите, току-виж, почнат да му задават неприятни въпроси, как ще запомнят очилата му с кокалени рамки и обясняващите движения на тънките, бели ръце, как после — по-късно — ще си го набележи някой лукав следовател… Ако можеше тя да отиде да го купи… Изведнъж някакъв страничен образ заплува, спря се, обърна се, пак заплува като онези предмети, които се движат от само себе си в рекламен филм. Тя разбра защо образът на револвера, който трябваше да купят, е в представата й с толкова определен вид и цвят. От дълбочините на паметта се появи и се засмя лицето на Вили и се наведе, разглеждайки нещо. Тя направи още едно усилие и си спомни: та нали Драйер му показваше револвер. Вили го въртеше в ръце и се смееше. Тя нищо друго не можеше да си спомни, но и това беше достатъчно. Беше поразена и зарадвана, че умът й е запазил толкова грижливо и предвидливо едно мимолетно впечатление.

Беше неделя. Драйер и Том отидоха на разходка. В къщата всички прозорци бяха отворени. В неочаквани кътчета на стаите пламтеше слънце. Ветрецът прелистваше търкалящия се на перваза първоаприлски (вече стар) брой на списание със снимка на намерените ръце на Венера Милоска. Марта внимателно прегледа най-напред чекмеджетата на бюрото. Между сините папки с документи намери няколко пръчици златист восък за печати, електрическо фенерче, три гулдена и един шилинг, тетрадка с английски думи, лула (счупена), която тя много отдавна му беше подарила, старичък албум с пожълтели снимки, кабари, въженца, стъкло от часовниче и друг дребен боклук, който я вбесяваше. Част от него тя с удоволствие изпрати в коша. После рязко издърпа чекмеджетата, заряза зашеметеното бюро и отиде горе, в спалнята. Там прерови двата бели скрина, нощната масичка, шкафа с огледало и намери между другото изгризаната от зъбите на Том корава топка, оказала се, Господ знае как, в чекмеджето, в което бяха наредени една до друга, обувките на мъжа й. Тя хвърли топката през прозореца. После блъсна вратата и изтича пак долу. Мимоходом забеляза в огледалото, че на носа й вече няма пудра, а косата на слепоочията се е разрошила; този ден не й беше добре: бе й неудобно и горещо. След като прегледа още няколко чекмеджета в различни стаи и се разсърди на себе си, че вече почва да търси на нелепи места, реши най-сетне, че револверът е в сейфа, от който тя няма ключ, или в кантората. За всеки случай отново поизмъчи бюрото. То цялото се сви и замря, щом тя се приближи. Чекмеджетата заплющяха като шамари. Прегледано. Прегледано. Прегледано. В едно имаше голяма рижа чанта. Тя злобно я повдигна. Под нея в дълбочината се мярна малък черен револвер. В същото време някъде отзад се чу гласът на мъжа й — тя пусна чантата и бързо затвори чекмеджето.

— Райски ден — каза напевно Драйер. — Същинско лято…

Без да се обръща, тя каза сурово:

— Ти имаше някъде пирамидон. Главата ми се цепи.

— Не знам. Свършил се е — отговори той и почна да си свирка.

Тя чак тогава го погледна: беше седнал тежко на коженото кресло и си бършеше с кърпа челото.

— Знаеш ли какво, душице — каза той. — Имам блестяща идея. Аз затова толкова бързо се прибрах. Виж какво: ще се обадя на Франц и хайде на тенис. Ти какво ще кажеш?

— Вече е късно — възрази тя. — Струва ли си?

— Сега е едва единайсет. Точно единайсет. Жалко е да губим такова хубаво време. Ела и ти с нас. А?

Тя се съгласи само защото знаеше колко непоносимо щеше да е за Франц да отиде само с него. Драйер взе да се движи изведнъж необичайно бързо. Франц, изненадан, се появи с обикновен костюм, само дето беше обул гуменки. Запъхтян от нетърпение и от страх, че в небето ей сега ще набъбне дъждоносен облак, Драйер го накара да се качи бързо с него горе и му даде бял фланелен панталон. С ръце на кръста и навел глава встрани, той гледаше тревожно как Франц се преоблича. А Франц, примрял от ужас и срам, от чувството, че с неволна мимика издава тайната си, тъпчеше на място, пристъпваше, пак тъпчеше на място, ту прибираше, ту протягаше крак и си внушаваше, че всичко е само лош сън. И Драйер взе да тъпче на място. Франц беше по бледолилави наполеонки. Ужасът продължаваше. Имаше един непоносим миг, в който той подскачаше на един крак, обувайки крачол на другия, а в това време Драйер правеше с протегната ръка някакви неясни движения, сякаш искаше да помогне. Не по-малко ужасно беше да закопчава копченцата, да пристяга катарамите… Драйер с облекчение се усмихна: панталонът прилягаше. Той хвана Франц за лакътя, обърна го и тъй, и инак, и силно го плесна с длан по задника. В съзнанието на Франц после дълго време нещо ходеше разкрачено, почти падаше по гръб и прибираше задник. Това усещане продължи и докато седеше в колата. Когато слизаше, Драйер го плесна още веднъж.

Звучно тупкаха топките. На пет червеникави корта се мятаха насам-натам бели фигури. Наоколо имаше високи телени мрежи, покрити със зелен брезент. Пред павилиона на клуба се белееха масички, плетени кресла. Всичко беше много чисто, рязко и елегантно. Марта се заприказва с някаква дебелокрака светлоруса дама с козирка срещу слънце на челото и с две ракети под мишница. Драйер влезе в павилиона. Марта и бялата дама говореха високо, но Франц не схващаше нито дума. Заблудена топка скочи покрай него на масичката, на стола, на пясъка.

Той я вдигна. Дотича подавач с мрежичка. Франц му хвърли топката. Минаха две госпожици с голи ръце, с плисирани бели полички, те стъпваха на земята с цели стъпала, сякаш вървяха боси. Очите им бяха весели, слънчеви. Не, всичко това отмина. Всичко това свърши. До един от кортовете на стълбичка седеше човек, следеше прехвърлянията на топката и като автомат въртеше глава надясно, наляво, надясно, наляво, сякаш отричаше нещо. Не, не, не, всичко това отмина. В черния отвор на вратата се появи ослепително белият Драйер. „Да вървим!“ — извика той и с подскачаща походка, сияещ, с мъхест пешкир през рамо, с кутия нови топки в ръка тръгна към корта. Марта се сбогува с дамата и седна в плетено кресло. На корта, на няколко крачки от нея Драйер бавно мереше с ракетата височината на мрежата. От другата страна Франц чакаше, загледан мрачно нагоре в прелитащ аероплан. Марта отбеляза със строга нежност блестящите му очила, дългите, мили крака. Драйер завърши манипулациите си и се затича с възтежък тръс към задната линия. Франц остана да стои в средата на своя правоъгълник, гледаше в мрежата и стискаше здраво ракетата в протегната встрани ръка. Със старателен, широк и все пак не много чист удар Драйер повдигна отдолу топката. Франц трепна, направи крачка встрани, после се обърна, изтича подир топката, която се мярна неуловима покрай него. Настигна я до телената мрежа, както се беше затичал, я настъпи, и едва не падна. Бавно тръгна обратно. Драйер, който го наблюдаваше с любопитство, сега отново замахна. Този път топката скочи доста близо. Франц се хвърли, вдигна ракетата като брадва, удари, но нищо не се случи. Озърна се. Топката беше далеч. Подавачът с мрежичката широко се усмихваше. Тогава, запазвайки дървен израз на лицето си, Франц се опита на свой ред да прехвърли топката, която се озова някак в ръката му. На три пъти замахва, изтървава топката на пясъка, опита се да подскочи и да я подеме, но ракетата на три пъти пустинно и неприятно изсвистяваше, а топката продължаваше да подскача до него. Едва на четвъртия път улучи. Нещо изпращя, отекна в лакътя. Бялата точка описа висока парабола и изчезна зад покрива на павилиона.

Драйер отиде тихо до мрежата и помами с пръст Франц.

— Приятелю — каза той меко, — не играем на челик. Разбери го.

После пак така тихо и тъжно се върна на чертата си и всичко почна от начало.

Той дълго го измъчва; Франц успя само веднъж да върне топката, но така и не разбра къде се озова тази топка. От време на време изкрещяваше, мяташе се насам-натам, бранеше се от невидими врагове, спъваше се, тромаво подскачаше, а веждите на Драйер се вдигаха все по-високо и все по-неудържимо потреперваха мустаците му. Марта изведнъж не изтърпя. Извика от мястото си:

— Хайде стига! Нали виждаш, че той не може…

Искаше да извика „не може да играе“ — но някакъв леден вятър подкоси последната дума. Франц спря, заразглежда съсредоточено струните. Драйер ситно се затресе от смях. Младеж с пъстър пуловер, който следеше хищно играта, пристъпи напред и се поклони, Драйер замахна с ракетата, за да каже на Франц, че може да си върви, и радостно поздрави приближилия се, предугаждайки в него силен играч.

Франц бавно се приближи и седна до Марта. Лицето му беше неподвижно и бледо, блестеше от пот. Тя му се усмихваше, той не гледаше, бършеше очилата. „Мили“ — прошепна тя, като се мъчеше да улови погледа му; улови го; включи тока; той поклати навъсено, със стиснати зъби, глава.

— Всичко е наред — каза тя тихо. — Всичко е наред, мили. Това няма да се повтори… Чуй — добави тя още по-тихо, задържайки с лъчистата си сила погледа му. — Чуй: аз намерих… — Погледът му се плъзна, но тя пак здраво го хвана: — … в бюрото му намерих. Ти в навечерието просто ще го вземеш. Разбра ли?…

Той примига.

— Почакай — продължи тя. — Та ти ще настинеш. Има вятър. Наметни нещо.

— Недей така високо — прошепна Франц. — Моля те… Тя се усмихна, озърна се и присви рамо.

— Трябва да ти обясня… Слушай, Франц… имам съвсем нов план. Според мен толкова естествен…

Тя присви очи, погледна играещите. Драйер току-що беше направил добър удар — умело беше поел до самата мрежа топката от воле и сега погледна изпод вежди жена си, зарадва се, че тя го е видяла.

— Виж какво — зашепна Марта. — Ще се махнем оттук. Аз трябва да ти обясня.

Драйер изпусна топката, поклати глава и се върна на линията си. Марта го повика, каза, че ужасно я боли глава (наистина беше така) и той да не закъснява за обеда. Драйер кимна и продължи играта.

Не намериха наблизо такси. Тръгнаха пеша през парка, после покрай малко езеро. Из пътя тя почна да обяснява.

Основното беше просто, невинно: изучаване на английски език. Случваше се нарядко той да я помоли да му продиктува нещо. Тя диктуваше, въпреки че произнасяше по-зле и от него. Той пишеше в тетрадка. После сам сверяваше с текста. Та на такава диктовка ще почива всичко. Трябва да вземат някой Таухниц и в него да намерят подходящо изречение, като: „Не можех да постъпя другояче“ или „Аз умирам, смъртта е единственият изход…“ Останалото е ясно. Някоя вечер, когато и ти си у нас, ще направим диктовка. Аз ще избера и ще продиктувам такова изречение. Но той трябва да пише, разбира се, не в тетрадка, а на чист лист, на хартия за писма. Тетрадката е вече унищожена. Когато той вече го е написал, но още не е вдигнал глава, ти ще се приближиш отдясно съвсем близо, сякаш искаш да погледнеш, ще извадиш и много внимателно…