Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (7) (Земята на гигантите)

7

Маккейн преведе Маркъс през клуба и двамата излязоха навън. С всяко вдишване острият въздух прогаряше дробовете и гърлото на Маккейн.

Мигащите светлини от лампите на колите за спешна помощ, замъглените улични лампи, бурканите на патрулките и натрапчивото присветване на камерите танцуваха по мастиленосиньото небе.

Маккейн едва измина няколко крачки и завряха в лицето му микрофон. Беше онзи тип Хъдсън — нощният търтей на една от местните станции.

— Дерек Хъдсън, детектив. Ще ни кажете ли какво става вътре?

Маккейн съжали хиляди пъти, задето остави значката си, забодена на палтото.

— Всъщност, не! — Свали периферията на шапката над ушите си и огледа района за празна патрулка, без да изпуска ръката на Маркъс.

Щом Маккейн подмина Хъдсън, през тълпата си проби път млада жена и излезе най-отпред. Маккейн не я позна. Беше се навлякла от главата до петите и трябваше да смъкне шала си под устата, за да може да говори.

— Лиз Мантел, Си Ен Ен. Видяхме да изнасят на носилки много жертви след стрелбата. Какво е довело до престрелката, детектив?

Зъбите й тракаха, докато задаваше въпроса. Маккейн бе навън само от минута, а краката му вече се вледениха. И това е при забележителното отсъствие на ветровете от Бек Бей. Дори на мъждивата светлина се виждаше колко червен е носът на репортерката. На Маккейн му стана криво, че жената трябва да стои и да мръзне на минусовата температура. Е, не чак толкова криво.

— Без коментар!

Тя продължи да върви редом с тях.

— Значи определено е имало масова престрелка?

— Нищо не е потвърдено.

— А членовете на баскетболния отбор на „Бостън Ферис“? Намесени ли са?

— Вие ми отговорете!

Журналистката забеляза Маркъс и се усмихна чаровно.

— Вие от „Бостън Ферис“ ли сте?

— Познахте наполовина. Той е само от Бостън. Извинете ни.

Най-сетне Маккейн видя празна кола. Побутна Маркъс натам и показа значката си. Помоли униформения полицай вътре да ползва задната седалка. Лиз Мантел ги следваше неотлъчно, а операторът заснемаше храбрия й опит да се добере до голямата история.

— От отбора ли сте?

Маккейн не остави Маркъс да отговори. Отвори задната врата на патрулката, наведе главата на момчето и го тикна вътре.

— Той заподозрян ли е, детектив?

Маккейн се вмъкна мълчаливо до Маркъс.

— Току-що потегли кола на моргата — не се предаваше Мантел. — Колко са смъртните случаи?

Маккейн се усмихна и затръшна вратата, почти отнасяйки пръстите на репортерката. В колата беше тъмно и студено като в крипта. Той се пресегна през седалката и включи запалването. От вентилационната система се разля топъл въздух. След около минута се затопли.

Маккейн се обърна към Маркъс, заврял лице във велурените си ръкавици. Най-накрая момчето погледна нагоре.

— Ще ти кажа каквото казах и на мама! Нищо! Щото нищо не видях!

— Не беше ли с Джулиъс?

— Не, не бях с Джулиъс! Той беше на горния етаж. Някаква обувна компания конгломерат му лижеше задника.

— Не е ли в разрез с правилата на НКАА?

— Не и ако той не вземе нищо.

— Дали сам си плащаше питиетата?

Маркъс се намръщи.

— Това не е основната грижа на борда.

— Но ако някой го беше издал, Маркъс, той щеше да има проблеми, нали?

— Да, предполагам. Но кой би го издал?

— Някой от противника.

— Никой противник не би издал Джулиъс, задето е грабнал няколко безплатни питиета. Не така ще се отървеш от някого. Това е начинът на шубетата.

— Значи е по-добре да го убият?

Маркъс потри слепоочието си.

— Не, разбира се, ужасно е! Това е… Драйфа ми се. Играя баскетбол, за да не ми се налага да се забърквам с бандити. Върша си работата, а те ме оставят на мира. Уважават играта ми, човече. Трудих се здраво, за да уважават играта ми! Не мога да повярвам… Мик, искам да си отида вкъщи. Моля те, пусни ме да си ходя. Трябва да поспя.

— Направи ми една услуга. Разкажи ми твоята версия за случилото се.

Маркъс се прозя дълго и уморено.

— Седях си до дансинга. Нали знаеш, просто си киснех. Говорех с няк’ва мацка.

— От „Дюкейн“ ли беше?

— Не, от местните. Учи, мисля в Бостънския университет. Джулиъс също си лафеше с мадамите. Не познавам всички момичета, които му се лепяха. А те бяха много, толкова мога да ти кажа. Папи се вбеси, но не заради вниманието на момичетата. Имаше си друга причина: Джулиъс унижи „Дюкейн“ — върна се, след като го събориха. Той и Папи си размениха любезности.

— Кой е Папи?

— Папи е Патрик Делвекио. Нападателят на „Ястребите“.

— Той ли събори Джулиъс на игрището?

— Не, събори го Мустафа Дюран. Той е резерва. Известен е като разрушителя, заради грубата му игра. Хей, не е кой знае какво. Това му е работата. Но случката на последния мач премина всякакви граници.

— Какво правеше той, когато Джулиъс и Папи се спречкаха?

— Мустафа не беше в клуба. Знаеше какво ще се случи, ако си покаже лицето.

Маккейн се сдържа да извади тефтерчето си.

— Какво щеше да се случи?

— Човече, няма начин да направиш нещо такова на игрището, без да повлече последствия.

— Какви последствия?

Маркъс се намръщи.

— Айде де, Мики! Знаеш как е! Не се ли защитаваш, ще те затрият. Гадовете ще ти правят всякакви мизерии, защото ще си мислят, че ще им се размине.

— За какви последствия говорим?

— Не патлак, ако това си мислиш. Говоря ти за разплата на игрището. Удрям му едно рамо, когато реферите не гледат. А дори и да гледат, след такъв фал… хей, никой няма да си отвори устата.

— Но ние не говорим за терена, Маркъс! Говорим за тук. Какво според теб щеше да направи Джулиъс, ако Мустафа се беше появил?

— Ама той не се появи, така че си остава загадка.

— Кой започна боя, Маркъс?

— Нямаше бой. — Младежът погледна нагоре. — Само няколко реплики.

— Какви реплики?

— Джулиъс ръсеше глупости и Папи му отвръщаше. Но ние бяхме много повече от тях. Нещата малко се нажежиха. Имаше някакво бутане, струва ми се, но това беше всичко. „Дюкейн“ си тръгнаха. После Джулиъс взе две момичета със себе си и се качиха горе. Тогава го видях за последен път.

— Какво е правил, след като ги е взел горе със себе си?

Маркъс погледна озадачено.

— Питаш ме дали ги е оправил в клуба? Това не мога да ти кажа. Доколкото знам, те бяха просто за украшение, за да изглежда по-добре пред съдружниците.

Маккейн извади тефтерчето си.

— Знаеш ли имената на момичетата?

Маркъс се замисли за момент.

— Не, не мисля.

Маккейн почака.

— Сякаш дочух някой да нарича едната Спринг. Бяха високи, момичетата де. Едната горе-долу моя ръст. Нищо чудно да са баскетболистки, но не са от „Бостън Ферис“. Тях ги познавам всичките.

— Кой друг се качи горе с Джулиъс?

— Никой, когото да познавам.

— Някой бодигард?

— Не, не и бодигард. Кой би се заял с Джулиъс?

— Не се ли притесняваше от превъзбудените фенове?

— Джулиъс не беше чак толкова голям. Определено се беше запътил към НБА, а титлата на финалната четворка щеше да му дойде в голям плюс. Наистина се бореше за титла, преди да се обяви за свободен агент. — Маркъс поклати глава. — Мамка му! Каква загуба! Нямам представа какво е правил Джулиъс, но Папи се върна с няколко от неговите престъпни приятелчета.

— Колко време мина между излизането и връщането на Папи?

Маркъс въздъхна.

— Около половин час, а може би и малко повече. Не гледах часовника. Щом Папи се върна, всички разбраха, че ще стане много напечено. Излизах от кенефа, когато го видях, и вече си мислех да се ориентирам към изхода. Тогава започна стрелбата. Хвърлих се на пода. Не видях пистолета. Дори не мога да кажа дали Папи е стрелял. Просто чух пукота и се гмурнах, за да си осигуря прикритие.

— Значи причината Папи и Джулиъс да се спречкат не е била момиче?

— Не. Беше играта, човече! Винаги е играта! „Ти излъга!“, „Ти ме задържа!“, „Ти ме блъсна!“, „Ти ме удари!“ и тем подобни… Нямаше нищо общо с никакво момиче.

— Да не би Джулиъс да е заговорил момиче, което не бива да закача?

— Не, не го виждам така. Той имаше избор. Която и да е, когато и да е.

— Някои мъже изпитват тръпка да го слагат на чужди жени.

— Не, не и Джулиъс. Единствената му страст беше баскетът. С мацките си уплътняваше времето, когато не играеше. Не би се спречкал с някой тип заради момиче.

— Тогава защо тръгна този слух?

— Откъде да знам? Ако трябва да налучквам, бих обвинил „Дюкейн“. Нещо, което да оправдае действията им. Всички разправят, че Папи и приятелите му са го застреляли. Просто са го покосили.

— Но ти не видя нищо?

— Това не означава, че нещата не са протекли така. — Маркъс погледна Маккейн. — Кой друг би го застрелял?

— Значи ми казваш, че Ван Бийст не е вбесил никой друг освен „Дюкейн“?

— Не, Джулиъс вбесяваше много хора. И аз не го харесвах, но не се сещам за човек, който да го мрази толкова много, че да го убие.

— Може би трябва да се замислиш по-сериозно!

— Може би имам нужда от сън — отвърна Маркъс. — Ако се наспя, сигурно ще мисля по-добре. — Замълча и облегна главата си назад. — Ужасно съм уморен! Ужасно ми е студено! — Втренчи се в Маккейн. — Как се справяте с всички тези нощни наблюдения в такова време?

— Уморяваме се и умираме от студ.

— Прояви малко съчувствие, Мики! Пусни ме да си ходя!

Маккейн кимна.

— Ще хвана някой униформен да те закара.

— Не се притеснявай. Един приятел ще ме метне.

— Не, синко! — възрази Маккейн. — Ще те закара полицай. Майка ти не би се съгласила с нищо друго.