Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (5) (Земята на гигантите)

5

Мрачното небе, лошата видимост и заледените пътища правеха пътуването бавно и опасно. Единственият положителен фактор бе липсата на движение по това време. Маккейн шофираше, защото Дороти не беше в състояние да застане зад волана. Дори и в сигурните му ръце, колата поднасяше и се пързаляше по преките улички, временните алеи и обходните маршрути. Благодарение на „Голямата копка“, по-популярна като „Голямата работа“, центърът на Бостън представляваше голям шибан обходен маршрут. Минаха десетилетия, в проекта все още се наливаха десетки милиони долари свръх бюджета, но въпреки всичко часът пик си оставаше. Абсолютен хаос.

Влязоха в експлоатация няколко основни артерии, но проектантите бяха пропуснали факта, че градът и околностите му се разрастват с по-големи темпове, отколкото успяваха да се справят. Брилянтно. Някой ставаше все по-богат…

Партньорката му от цели осем години седеше на мястото до него, гризеше си десния палец, стискаше уста и не мръдваше.

Беше навлечена с палто, шал и ръкавици. По челото й се стичаха малки вадички пот заради жегата в колата.

Маккейн си помисли да подхване разговор, но се отказа. Какво да каже? Понеже нищо не ангажираше съзнанието му, той се замисли за това, какво ги очаква.

Маркъс описа доста неясно детайлите. Стрелба, последвана от шумна неразбория. Някакво момиче, танцувало не с когото трябва, но в това имаше подтекст. Играчи от отбора на „Ястребите“ разменили любезности с „Пиратите“. Да не би те са стреляли по Джулиъс? Или Ван Бийст е попаднал под кръстосан огън? В случая физиката му е работила срещу него. Доколкото Маркъс знаеше, Джулиъс беше единствена жертва, но имаше ли и други пострадали?

— Чудя се кой ли е поел случая? — обади се Дороти.

От внезапния звук на гласа й Маккейн подскочи.

— Стреснах ли те? Съжалявам.

— Не, но съм малко отнесен. И аз си мислех същото. Най-вероятно Уайлд и Гомес.

— Най-вероятно.

— Те са добри.

— Да, добри са. — Тя помълча малко. — Не е в района им.

— Дори не си го и помисляй, Дороти. Ти си твърде близо до случая, за да го вземеш.

— Не е моят син, Мики, но имам личен мотив. Познавам Елън ван Бийст. Не толкова добре, ала все пак по-добре от тях.

— Това може да се обърне срещу теб.

Тя като че ли не го слушаше.

— Мислиш ли, че е нещо лично? Срещу Джулиъс?

— Кой знае?

— Изглежда странно само той да е жертвата.

— Маркъс не съобщи всички подробности. Не е изключено да има още убити.

— Боже, дано няма.

Маккейн взе твърде бързо поредния завой и колата поднесе на леда.

— О! Съжалявам!

Дороти изключи парното.

— Не знам, Майкъл. Все се надявах, че с порастването на децата ще стане по-лесно да съм родител. Ама май по-бързо ще цъфнат налъмите, отколкото да се сбъднат очакванията ми.

— Какво?

— Няма значение.

Колата утихна. Чуваше се единствено притокът на горещ въздух от двигателя на „Хонда“-та.

„Духът на фараона“ се намираше на Лендсуон авеню, на пресечка от зелените ограждения на Фенуей Парк, недалеч от физкултурния салон на Голд — доста широка за Бостън улица. Ограждаха я стари индустриални сгради и складове, някои превърнати в клубове и барове. Маккейн не успя да се приближи до адреса. Мястото гъмжеше от патрулни коли, линейки и подвижни лаборатории. Белите светлини надделяваха над коледните украси. Зад кордона се стичаха цивилни зяпачи, потриваха ръце и подскачаха, готови на всичко, дори да замръзнат, само и само да видят чуждата агония.

Маккейн паркира и двамата се запровираха към мястото на събитието. С приближаването им двама униформени полицаи се опитаха да ги отблъснат. По-ниският — млад, червенокос ирландец на име Грейди — примигна няколко пъти, докато разпознае Дороти. Дори и под пластовете вълна нямаше как да не се забележи физиката й.

— Съжалявам, детектив Бретън. Не ви познах. — Отдръпна се и я пусна да мине. — Къде е колата ви?

Южняшки акцент. Звучеше като „Дей кулътъ ви?“.

Забеляза Маккейн и погледът му отново стана официален.

Маккейн се зачуди: „На какво приличам, ако не на ченге?“. Показа значката си.

— Наложи се да паркираме на една пресечка оттук. Кога дойде сигналът?

— Преди около четирийсет минути — отговори Грейди, подскачайки от студ. — Време е някой от пожарната да затвори тези дупки. Само проблеми създават.

— Тогава ще се появят другаде. — Дороти продължи напред. — Отивам да намеря Маркъс.

Маккейн я последва.

 

 

Клубът се помещаваше в някогашен склад. Тухлите отвън бяха боядисани в матовочерно. Влизаше се през малка метална врата, която лишаваше заведението от изход в случай на пожар. Щом Маккейн влезе, право в лицето го блъсна миризма на прясна кръв и барут. Цареше пълен хаос. Полицаите отчаяно се опитваха да успокоят ужасените свидетели, а медицинските лица си проправяха път към ранените. Млад чернокож мъж лежеше на пода по лице, с оковани в белезници ръце зад гърба. Четирима униформени полицаи го охраняваха, защото беше огромен.

Дороти огледа помещението бързо, опитвайки се да види Маркъс, но поради твърде голямата тълпа и оскъдното осветление се оказа трудно. Лилавите светлини, рефлектиращи в боядисаните в черно стени, придаваха на интериора страховит и загадъчен вид. Някакво отражение от огледалата зад източния бар създаваше по-скоро атмосфера и с нищо не допринасяше за видимостта. Хората се блъскаха между обърнати маси и столове. Две четириметрови изкуствени коледни дръвчета ограждаха мястото за групата. Мигащи светлинки „Тиволи“ добавяха сюрреализъм към картината. Нападалата украса от дръвчетата се валяше по дансинга. Лекарите, освободили малко пространство, даваха първа помощ на пострадалите. Над долното ниво мецанинът опасваше заведението в кръг. Баровете на полуетажа се обслужваха от друг персонал. Вместо бар столове и големи кресла се виждаха плюшено-кадифени дивани и сепарета. Мястото представляваше поле на засилена изследователска дейност. Дори от разстояние Маккейн забеляза махащата ръка. Размени поглед с партньорката си. Очите на Дороти се напълниха със сълзи.

— Не знам дали съм готова за това. Качи се, а аз ще се опитам да намеря Маркъс.

— Добра идея.

Маккейн я стисна леко за рамото и се отправи към стълбището. Жълти полицейски ленти ограждаха асансьора. Приближавайки към мястото на събитието, всичко в стомаха му се разбърка. Хотдогът, който изяде по време на мача, се надигна в гърлото му. За какво беше всичко това? Проправи си път през тълпата, за да вижда по-добре. Преглъщаше често, та да спре гаденето.

Преди три часа това момче изигра мача на живота си. Красивото лице на Джулиъс ван Бийст сега бе восъчно и безжизнено. Очите му — изгубили блясъка си, а от отворената му уста се стичаха тънки струйки кръв по лявата буза. Хлапето бе простреляно в главата, дясната ръка и дясното рамо.

Маккейн усети потупване по гърба. Подскочи и се олюля. Кори Уайлд държеше плик с улики.

Уайлд — някъде към трийсет и пет, оплешивяващ — изглеждаше странно асиметричен, понеже едно жълто и едно кафяво око украсяваха иначе безинтересното му лице.

— Какво правиш, Мики?

— Съпровождам партньора си. Синът й е тук. Той я повика.

— Стига бе! Как се казва?

— Маркъс Бретън, гард на „Бостън Ферис“.

Уайлд поклати глава.

— Бях доста зает горе.

— Какво стана? — поинтересува се Маккейн.

Уайлд хвърли поглед към тялото.

— Хванахме стрелеца. На долния етаж е, окован в белезници.

— Видях го. Какво е разпалило искрата?

— Спор около мача. — Уайлд потърка нос в рамото си, защото ръцете му бяха в гумени ръкавици. — Гледа ли мача?

— Бяхме с Дороти.

— Някой свалил Джулиъс на игрището, вярно ли е?

— Да, един тип го фаулира жестоко. Той ли е стрелецът?

— Не знам дали е бил лично той, щото не съм гледал срещата. Отборите, изглежда, са преместили кавгата вън от игрището. Разменили са си много подмятания и обиди. Джулиъс се разшавал с някаква девойка и започнала свада. Охраната ги разделила. Нападателите си тръгнали и всичко отново станало чудесно и спокойно… тра-ла-ла… После заподозреният се върнал и „бам“! Започнали да летят куршуми.

— Върнал се е да търси Джулиъс ли?

— Явно, особено ако се съди как е паднал. Ела. — Уайлд заведе Маккейн до тялото. Наведе се и бръкна с кутре в удължена огнестрелна рана в рамото на Джулиъс. — Ето, траекторията е в посока нагоре. Който се е опитвал да уцели голямото момче в главата, е трябвало да стреля нагоре. Ъгълът обаче е твърде остър. — Извади пръста си. — Искаш ли да видиш?

— Ще ти се доверя.

— Куршумите би трябвало да са дошли отдолу и да са изстреляни нагоре, но не такава картина ни описват свидетелите.

Маккейн се наведе и помириса раната. Липсваше силната миризма на барута, характерна при изстрели от далечно разстояние.

— Джулиъс ли е единствената жертва?

— Засега да. Лекарите отведоха неколцина в доста сериозно състояние, но говореха на носилките, а това е добър знак.

Маккейн кимна.

— Кое съкровище е застреляло Джулиъс?

— Баскетболист. Делвекио. Прави се на голям тежкар. Не казва нищо освен… сещаш се какво.

— „Нищо не съм направил!“

— Какво друго? — кимна Уайлд. — При започването на стрелбата настанала масова паника. Задникът твърди, че просто бил там, а „някой друг е стрелял“. Набедили са го само защото е от „Дюкейн“. — Уайлд сбръчка вежди. — Претърсихме го, но не открихме оръжие.

— Намерихте ли го някъде другаде?

— Хей, ти си детективът. Да, но възникна нов проблем. Намерихме оръжия. В множествено число. Много оръжия. — Поклати глава. — Сякаш всеки идиот тук е бил въоръжен. Човече, това ще ни отнеме адски много време. Нещата положително ще се улеснят, ако някой си признае.

Маккейн кимна. Знаеше каква е процедурата. Детективите щяха да прегледат конфискуваните оръжия и да се опитат да определят собственика на всяко. Въз основа на идентификационните номера на оръжията — ако не са пренабити или обгорени с киселина — сравнявайки ги с номерата в щатските регистри и отпечатъците. За съжаление много трудно се свалят отпечатъците от оръжие, с което е стреляно, защото по време на стрелбата ръцете треперят, хлъзгат се и всичко се размазва. И все пак на балистиците предстоеше да изпразнят всяко от конфискуваните огнестрелни оръжия в желатинови блокове, с цел да определят качествените им показатели. В най-добрия случай един от показателите щеше да съвпадне с параметрите на фаталния изстрел. Много бавна и пипкава работа.

— Искаш ли да ти помогна?

— Би било добре. — Уайлд вдигна плика с уликите. — Ще занеса тези куршуми в лабораторията веднага щом онези от съдебната медицина свършат. Гомес намери гилзи на долния етаж. Смятаме, че тарикатът е стрелял оттам. Ъгълът изглежда добър, но специалистите ще ни дадат по-точни данни. Къде е хлапето на Дороти?

— С другите свидетели.

— Ще говоря с него.

— Защо не оставиш на мен, Кори?

Уайлд го погледна.

— Мики, ти си твърде свързан със случая.

— Да, но аз ще съумея да извлека повече информация от теб.

Уайлд подсмръкна и обмисли предложението.

— Не и ако Дороти е наоколо.

Беше прав, но как, по дяволите, да отдели лъвицата от малкото й зверче?

— Имам идея, Уайлд! Занеси куршумите в балистичния отдел, а после подремни малко. Дороти ще изчака медиците и на сутринта ще те запознае с развитието на случая.

— Влиза в разрез с правилата, Мики. Тя на какво разчита?

— Познава майката на убития — Елън ван Бийст.

Уайлд се позамисли по въпроса.

— Значи според теб тя определено настоява да се включи в случая.

— Само правя предложение за партньора си.

— А ти?

— Ние сме екип. Ето каква е сделката. Ще ти помогна със сортирането на оръжията. Колкото по-бързо занесем гилзите на балистиците, толкова по-бързо ще получим информация за оръжието, с което се е стреляло. Така търсенето ще се ограничи. А междувременно опитай да дремнеш малко. На нищо не приличаш.

Уайлд се намръщи.

— Добре. Прати ми я тук горе.

— Може да не се справиш както трябва — напомни му Маккейн. — Дороти има усет за възстановка на престъпленията.

— Е, все пак се нуждаем от нещо. Човече, хаосът е пълен. — Уайлд поклати глава. — Значи някой от вас двамата ще ме уведоми за заключенията на съдебните медици.

— Разчитай!

Маккейн се загледа в безжизненото тяло на Джулиъс ван Бийст. Сякаш му трябваше доктор, да му каже, че бедното копеле е убито.