Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (14) (Земята на гигантите)

14

До девет и половина вкараха Папи и Любовника на сигурно място зад решетките. Утре Ромео Фрит щеше да се отправи обратно на път към Тенеси, където щеше да си получи инжекцията, а Делвекио щеше да се качи на автобус за затвора.

След като разбраха за разговора с Маккейн, адвокатите на Папи бесняха, кълняха, заплашваха и накрая осъзнаха, че тяхното момче си е изработило добра сделка. След три часа ожесточени спорове с Хариет се съгласиха на присъда за непредумишлено убийство. Осъдиха Папи като непълнолетен престъпник, макар да му беше първо провинение. След два-три сезона може и да се върне на игрището.

Дороти и Маккейн не беснееха заради развръзката. Но Чейндж поддържаше тезата, че причината за смъртта е аневризмата, и щеше да е невъзможно да изкарат присъда за предумишлено убийство.

Дори опит за убийство се оказа трудна работа.

— Това е Бостън — констатира Маккейн, — трябва да познаваш публиката си. Все пак се справихме добре.

Дороти се сви в палтото си. От залива идваше пронизващ вятър. Небето беше тъмно и чисто. Тази вечер нямаше сняг и това я правеше още по-студена.

— За Елън ван Бийст едва ли е така — възрази мрачно тя, тракайки със зъби.

Маккейн загърна шала около врата, устата и носа си.

— Все пак Папи ще лежи известно време, а и един по-страшен убиец вече няма да се разхожда по улиците.

— Не разбирам какво казваш.

Той дръпна шала от устата си и повтори:

— Като цяло не е зле, нали?

— Да… Как възприемаш идеята ти да се обадиш на Елън?

Маккейн остана безмълвен за момент, извади ключовете за колата от джоба си и подкани:

— Да отидем да вечеряме някъде. Умирам от глад.

— Искам да се прибера вкъщи при момчетата.

— Хайде да ги изведем — предложи Маккейн — Аз черпя. Мисля си за омари. Как гледаш на „Легал“?

Дороти не можа да устои.

— И аз съм гладна. Ще се обадя на момчетата да се срещнем там.

— Звучи чудесно! — Треперещ, Маккейн отвори вратата на колата. Запали двигателя и включи парното. Изминаха няколко минути, докато въздухът вътре стана нормален за дишане. — Отначало нямах желание да карам Коледа във Флорида. Знаеш чувствата ми към Флорида. Сега след толкова влачене по студа и не спане през последните няколко дни Флорида не звучи и наполовина така зле.

— Вземи ме с теб.

— Винаги си добре дошла.

Дороти извади телефона от претъпканата си чанта. Погледна екрана на клетъчния и прочете текстовото съобщение.

— Забрави за омарите. Чейндж иска да ни види веднага.

— Свърши се — изохка Маккейн.

— Очевидно не. Иска ти се да пренебрегна главния призрак, нали?

— Да — призна Маккейн. — Не. — Грабна телефона й. — Обади му се, но след вечеря.

 

 

Лабораторията в мазето беше тъмна като в рог, докато Чейндж не щракна ключа на флуоресцентната лампа, фиксираните на тавана осветителни тела примигаха неколкократно и помещението потъна в сияние. Очите на Дороти привикнаха със светлината и тя съблече палтото си. Сложи го на закачалката, но бързо размисли и пак го облече. Все едно се намираше в иглу.

— Добър вечер, детективи — поздрави Чейндж.

— Само не ми казвайте, че Джулиъс е умрял от прострелна рана. Папи получи по-ниска присъда.

— Не, не е умрял от прострелна рана. — Чейндж включи светлините на монтирания върху стената негативоскоп и прегледа доволно количество големи жълти пликове. — Съжалявам за температурата. Това не би трябвало да трае дълго.

— Тогава защо не почакахте до сутринта? — заяде се Маккейн.

— Помислих, че ще искате да видите това — посочи към пликовете Чейндж. — Вероятно ще промени утрешния ви график.

— Тогава ни го покажете утре — измънка Маккейн.

Дороти го сръга в ребрата.

— Какво е, докторе?

— Ето, започваме.

Чейндж взе голяма рентгенова снимка и я постави на черния монитор.

— Рентгенова снимка на гръден кош.

— Точно.

— Открили сте аневризмата? — попита Дороти.

— Няма аневризма. Но сега повече от всякога съм убеден, че Джулиъс е умрял от такава. — Чейндж взе показалка. — Би трябвало да е някъде тук. Виждате ли областта в сиво, тази арка? Тук аортата се разделя на субклавийна и каротидна артерия.

— Виждам само ребра — промърмори Маккейн.

— Ще стигнем и дотам — успокои го Чейндж. — В тази снимка няма нищо подозрително от анатомична гледна точка. Всичко изглежда нормално. Не, нека се коригирам: всичко изглежда нормално в съдовата система — обърна се той към Маккейн. — Така. След като обърнахте внимание на ребрата, нека ги погледнем. Общо дванайсет ребра.

— На мен ми изглеждат доста повече — обади се Маккейн.

— Защото виждате двоен образ — десет ребра са закрепени: идват от гръбнака, извиват се и се прикрепят към гръдната кост. — Той вдигна показалката и ги проследи. — Понеже картината е двуизмерна, виждаме всяко ребро в две проекции — предна и задна.

— Схванах — кимна Маккейн. — Продължете.

— Тук са така наречените плаващи ребра — проекциите от двете страни на гръбнака, които изглеждат увиснали.

— И това не е нормално? — попита Дороти.

— Напротив, напълно нормално е. Изслушайте ме. — Чейндж проследи ребрата отново. — Ето дванайсетото ребро — на пътя му няма нищо. Но единайсетото ребро на тази снимка е по-късо от нормалното. В смисъл, върхът е частично скрит от гръдния кош или по-точно от арката на десетото ребро. Вгледайте се по-внимателно в това, което соча, и ми кажете какво виждате.

Детективите съсредоточиха поглед върху рентгеновата снимка.

— Изглежда като разчленение — каза Маккейн.

— Да, да — потвърди Дороти. — Виждам го.

— Не изглежда като разчленение — поправи ги Чейндж. — Това е разчленение. Нарича се добавъчно ребро, а в този случай — разчленено ребро. Състоянието е необичайно до известна степен, но в действителност не е нещо рядко — едно към двайсет.

Той ги погледна.

— Аз аутопсирах момчето. Изучих го отвътре навън. Добавъчното ребро няма нищо общо със смъртта на Джулиъс. Но също така няма нищо общо и със самия Джулиъс. Тази рентгенова снимка не е на тялото, което аутопсирах. Това, което отворих, няма, повтарям, няма добавъчно ребро. Щях да го видя ясно, щях да го забележа. Въпреки това се върнах и проверих.

Очите на Чейндж блеснаха. Детективите го виждаха за първи път такъв.

— Снимката не е на Джулиъс — изрече бавно Дороти.

— Вие сте детективите — подхвърли Чейндж. — Може би ще искате да разберете какво става.

Последва мълчание.

Медикът удари по снимките с показалката.

— На ваше място бих прегледал всички медицински изследвания на Джулиъс. Не само от последната година.

— Ние само една ли ви дадохме? — попита Дороти.

— Толкова даде училището. За момента беше достатъчно. Искахме последната снимка, за да проверим дали е имал аневризма. Джулиъс беше последна година.

Дороти кимна.

— Значи Здравният център на „Бостън Ферис“ трябва да има и други рентгенови снимки. Идете и вижте дали ще ги откриете. Поне някоя, която наистина е на Джулиъс.

Той свали снимката и я пъхна в плика.

— Ще запазя тази като част от записките ми.

— О, боже! Знаеш ли какво означава това, Дороти! — възкликна Маккейн. — Да се върнем в „Бостън Ферис“ и отново да се разправяме с Вайълет Смалц.

— Тази жена е невъзможна — изсумтя Дороти, — направо ще ни закове. И не защото има какво да крие, а защото й прави удоволствие да затрупва хората с бумаги.

— Този тип ми е познат — намеси се Чейндж. — Аз ще дойда с вас, дано това ускори нещата.

— Ще помогне и ако отново говорим с президента Маккалъм — допълни Дороти.

— По-добре да ни съдейства — поклати глава Маккейн. — Има нещо гнило в проклетото училище.