Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (17) (Земята на гигантите)

17

Макар че бе само два и половина следобед, Лео ван Бийст вече се бе отдал на дълбоки пиянски спомени: обратно в дните, когато беше същинско ферари — кратко, бързо, диво и опасно вълнуващо пътуване.

Сега двама детективи висяха над главата му и мечтата си отиде. Лео почувства мощен прилив на самосъжаление.

Къщата му се състоеше от едно-единствено помещение. Малки дъсчици оформяха фасадата на тази дупка. Навсякъде цареше пълен безпорядък, а кишата пред постройката играеше ролята на двор. Сред затъналото в мръсотия пространство стоеше зелен ръждясал „Мерцедес“ дизел седан. Овехтял килим покриваше пода на стаята, а на прозорците вместо пердета висяха чаршафи. В мивката имаше мръсни засъхнали чинии. Навсякъде се търкаляха дрехи и вестници. Миризма на гнило се пропиваше във въздуха на задушното преддверие. По пожълтелите стени се виждаха многобройни черно-бели снимки от славните дни на Лео в Европа. Старецът, навлечен в скъсан раздърпан пуловер, пиеше от чаша за кафе и се взираше в нея. От ръба на чашата се разнасяха алкохолни изпарения, които замъгляваха лицето му.

— Нямаше да го направя, ако това не беше желанието на Джулиъс.

— Предполага се, че е грижа на родителите да разубеждават децата си, когато взимат неправилни решения, господин Ван Бийст — назидателно го парира Дороти.

Лео надигна глава от питието, напрегна зачервените си очи в опит да фокусира лицето на Дороти. Той седеше, а Дороти стоеше права — не се решаваше да се докосне до канапето: кой знае какво беше правил на него.

— Решението ми е било грешно, а? — Старецът надигна пиячката. — Трябвало е да откажа сина си от мечтата му да бъде някой голям… някой велик и да го оставя да се трепе цял живот за тоя дето духа, така ли?

— Имали сте и други варианти — обади се Маккейн.

Лео се засмя.

— О, да. Други варианти. Все едно. Джулиъс беше голям умник. — Засмя се отново, но този път в гласа му се прокрадна тъга. — Това момче беше родено да се движи, да тича и да скача. Да бъде звезда! Истински състезателен кон, а не някоя кранта! Джулиъс беше гигант! Голям, силен, със страхотна координация. А талантът му, талантът му беше дар от Бога. Такъв дар се получава веднъж в живота. Това момче беше гигант дори сред гигантите. И какво ми разправят? Трябвало да му кажа, че не може да го направи? — Поклати глава и отново погледна нагоре. — Искате ли да знаете какво ми каза момчето? „Тате, по-добре да съм звезда на игрището, отколкото изобщо да не съм звезда. Ще пазиш тайна. В никакъв случай не бива да казваш на мама. Иска се да си мъж за това, тате. И трябва да оставиш и мен да бъда мъж!“ Това бяха думите му.

— Такава ли е дефиницията ви за мъжество? — попита Маккейн. — Да знаеш, че при всяко излизане на игрището синът ти може да се срути мъртъв.

— А когато някое ченге се озове на повикване, не е ли така?

— Без удари под кръста! — предупреди го Дороти.

— Не, вие не разбирате! — заяви убедено Лео и размаха пръст във въздуха. — Вие сте ченгета и това е вашата работа. Джулиъс беше баскетболист. Това беше неговата работа! И да съм проклет, ако не му бях позволил да изживее мечтата си.

— Неговата или вашата мечта? — укори го Дороти.

— Вече няма значение — изръмжа Лео насреща й. — Защото сега е ничия мечта.

Никой не проговори.

— Знам какво си мислите. Че съм убил сина си, понеже съм го оставил да играе. Глупости! По-добре да умре от бърза смърт, отколкото бавно и болезнено. Разбирате какво искам да кажа.

— Не, не разбирам, сър — озъби му се Дороти. — И не се отнася към въпроса. Ако Джулиъс бе починал в гимназията, щях да ви арестувам за застрашаване живота на детето ви, дори и за убийство. Но Джулиъс почина три години след навършване на пълнолетие. Той е бил наясно със ситуацията и е знаел колко е опасно. В даден момент отговорността е станала негова.

Лео кимна в знак на съгласие.

— Права сте, госпожо. Момчето искаше да играе независимо от всичко.

— Затова е представил вашите рентгенови снимки вместо неговите — изстреля Маккейн.

Лео не отговори.

— Рентгеновите снимки са ваши, нали?

— Моето момче ми поиска да му помогна и аз го направих — измънка той.

Ръцете на Дороти се свиха в юмруци. Лео просто не разбираше ситуацията.

— Помогнали сте на сина си да скове собствения си ковчег, господин Ван Бийст. Но както каза детектив Бретън, в крайна сметка решението е било на Джулиъс — обобщи Маккейн.

— И какво ще се случи сега? — попита Лео.

— От законова гледна точка не можем да ви обвиним, но от психологическа… — Дороти не довърши изречението. — Тръгваме си. Ако искате да се свържете с нас, за каквото и да е, ще ме откриете на този номер. — Тя му подаде визитката си.

— Защо ще искам да говоря с вас? — Лео сви устни и хвърли визитката настрани.

— Човек никога не е сигурен — каза Маккейн.

— Елън знае ли как е починало момчето?

Маккейн кимна.

— Знае, че е починал вследствие на аневризма.

— Но не знае цялата история?

— Не виждам причина да й причиняваме допълнително болка. Няма да ви издам, ако за това се притеснявате — успокои го Дороти.

Лео я разбра. Кимна и стана от канапето.

— Ще ви изпратя.

— Няма нужда — възпря го Маккейн. — Къщата не е толкова голяма.

Затвориха вратата и безмълвно се отдалечиха, твърде депресирани, за да говорят. Тъкмо подминаха „Мерцедес“-а и чуха изстрел.

Случаят излезе по първите страници на „Глоуб“ и „Хералд“. Лео бе живял безполезно, но умря като герой с разбито сърце. За една седмица Елън ван Бийст присъства на две погребения. После си взе дълъг отпуск, за да е със семейството си.

— Един дълъг отпуск ще ми дойде добре. Всъщност бих се възползвала от какъвто и да е — сподели Дороти пред Маккейн.

— Само два часът следобед е. — Той затвори куфара. — Още имаш време да вземеш момчетата и да дойдете с мен във Флорида. Ще празнуваме заедно.

— Мики, Коледа е! Сняг по дърветата, голям пращящ огън и ароматен, горещ ром. А не палми и слънчеви изгаряния.

— Ти изгаряш?

— Само когато някои глупави хора ми лазят по нервите.

— В Маями има ром, партньоре — усмихна се Маккейн.

Тя забели очи и си погледна часовника. Самолетът на Мики щеше да излети след час. За разлика от повечето летища международното летище „Лоугън“ се намираше близо до центъра на града — единственото хубаво нещо около това място. И все пак пътищата бяха хлъзгави, а трафикът винаги ужасен, особено в коледната вечер.

— По-добре да тръгваме, Мики.

Той метна куфара си през рамо.

— Дадено, детектив.

Дороти постигна доста прилично време, въпреки че пътищата гъмжаха от коли и настроението беше разгорещено.

Наблюдаваше как Мики се отдалечава и накрая изчезна в терминала. Обърна колата и се отправи към дома. Искаше едно: да се прибере и да прегърне децата си.

На три пресечки от къщата й заваля сняг… валеше нежно — мек сняг, който гъделичка носа и лицето ти, кара те да се оплезиш и да го глътнеш. Сняг, който превръща мръсния стар Бостън в живописен и чудат град в Нова Англия.

Дороти премигна и усети снега по бузите си.

Коледата щеше да е прекрасна. Трябваше да вярва в това.