Джонатан Келерман, Фей Келерман
Бостън (12) (Земята на гигантите)

12

— Било му по-лесно да се разбира с коравите работници! — измърмори под нос Маккейн и запали колата. — Какъв задник!

Дороти размаха пакета с рентгеновите снимки.

— Даде ни каквото искахме.

— Ако си сноб, бъди честен и се дръж като такъв. — Той усили парното на колата до дупка. — Така поне всички ще знаем с кого си имаме работа.

— Това е Бостън. Трябва да си свикнал досега — рече поучително Дороти. — Първо бяха интелектуалците. Сега са университетите. Ние служим и пазим земята на претенциозни умници.

Клетъчният телефон на Маккейн звънна. Той го извади от джоба си и отвори капачето.

— Маккейн… Чудесно, госпожо Метърс, просто прекрасно. Бих желал… да… да… Да… разбирам, госпожо Метърс, но тя е основен свидетел… Да… Да, ясно. Ще минем да поговорим с вас само няколко минути. Ще бъдем дискретни, обещавам ви… Ало? — Изпуфтя. — Затвори ми.

— Кой ти затвори?

— Райела Метърс. Дъщеря й Спринг е жива и здрава. Намира се на тайно място и си — цитирам — „успокоява нервите“.

— Уплашена е.

— Кой не би се страхувал от този престъпник?

— За какъв престъпник говорим? — пошегува се Дороти.

Маккейн се усмихна и за момент се замисли.

— Добре е да ме придружиш до дома на Метърс и да убедиш госпожата да ни каже къде е Спринг.

— Искаш да говоря с нея като чернокожа с чернокожа?

— Като една силна и смела майка с друга. Какво ще кажеш да оставим рентгеновите снимки на Джулиъс в моргата и да говорим с доктора по-късно. Трябва да стигнем при Спринг преди Папи.

— Изключено е да е толкова глу… Няма значение. Да вървим.

 

 

На Дороти не й се наложи да уговаря дълго Райела Метърс да им съобщи „тайния“ адрес на дъщеря си — апартамент на далечен братовчед в Роксбъри. Поредната история с общежития.

Отне обаче време да убеди Райела Метърс да не предупреждава дъщеря си за идването на полицията. Не искаха момичето да избяга.

Детективите обмислиха стратегията си на място. Спринг едва ли щеше да отвори по собствено желание, а те не разполагаха с необходимите документи, за да я принудят. След кратко обсъждане прецениха, че Дороти ще мине доста сполучливо за Райела, ако стои малко извън обхвата на шпионката. Спринг Метърс отвори вратата, видя непознати и се сви назад в ужас. Почти успя да тресне вратата в лицата им, но Маккейн я изпревари благодарение на бързата реакция с рамото си.

— Само няколко минути, Спринг. — Той си проправи път навътре и й показа златната си значка. — Тук сме, за да ти улесним живота, кълна се.

— Тогава си разкарайте тъпите задници! Махайте се! Изчезвайте!

Крещеше, но Дороти кресна по-силно.

— Щом ние те открихме, момиче, мислиш ли, че на Папи ще му е трудно да направи същото? Сега се успокой и благодари на Господ Бог, че успяхме да го изпреварим.

Думите стигнаха до уплашеното съзнание на Спринг. Момичето отстъпи две крачки и скръсти ръце. Нищо чудно, че Джулиъс й бе хвърлил око. Тя беше нокаут: гладка кожа с цвят на мока, големи кръгли очи, плътни и страстни червени устни, съвършени скули; слаба, но надарена с идеално стегнато задниче. Дори и когато бе слабичка, Дороти никога не бе имала такава фигура.

— Какво искате? — този път гласът на Спринг прозвуча дрезгаво шепнещ.

— Да вкараме Папи Делвекио зад решетките. И ти го искаш, нали?

— Не съм видяла никакви изстрели. — По гладките бузи на момичето се стичаха сълзи. — Говоря самата истина, госпожо. Не съм видяла никакви изстрели, не съм видяла никой да стреля — плачеше тя. — Защо не ме оставите на мира?

— Защото не искаме животното, което застреля Джулиъс, да се разхожда на свобода — обясни Маккейн.

— Кого мислиш, че ще тръгне да преследва, ако не го затворят? — попита Дороти.

— Не и ако си мълча — упорстваше Спринг. — А и няма какво да кажа, защото нищо не съм видяла. Само чух. Бум, бум, бум, нали знаете. Това е. Бях твърде уплашена, за да се оглеждам и да забележа стрелеца.

Маккейн си извади тефтерчето.

— Къде седеше?

— До Джулиъс. Сваляше ме. Омайваше ме с приказки. Знаех какво ще последва — сви рамене тя. — Нямах нищо против.

— Справяш се добре, Спринг — похвали я Дороти. — А къде седеше Джулиъс?

— На масата — изгледа я тя презрително.

— На масата?

— Какво имате предвид?

— Масите бяха разположени до парапета, нали? — уточни Маккейн.

Спринг кимна.

— Той как седеше: с лице или с гръб към парапета? — попита Дороти.

Спринг премрежи поглед в опит да възстанови картината в съзнанието си.

— Той седеше… гледаше през парапета… гледаше вратата, за да вижда кой влиза. И изведнъж каза… той каза: „Ооох, Папи се върна“. Изправи се. Тогава чух изстрелите. Всички започнаха да крещят.

Тя захлупи лицето си с длани.

— Паднах на земята, свих се на малка топка и започнах да се моля на Господ. — Тя свали ръце и поклати глава. — Когато свърши, Джулиъс лежеше върху масата, а от него се стичаше кръв. Не видях Папи, нито пък го видях да вади оръжие.

Дороти направи опит да сложи нещата в ред:

— Спринг, когато стана, сигурна ли си, че видя Джулиъс да лежи върху масата? По корем ли беше или по гръб?

— По корем, струва ми се. Падна много тежко. Помня, че си помислих: сега ще счупи масата и ще ме премаже.

— Значи е паднал доста тежко? — поиска да се увери Дороти.

— Да — потвърди Спринг. — Падна тежко, но не видях кой го застреля.

Маккейн се намеси:

— Щом твърдиш, че не си видяла Папи да стреля, значи не си го видяла. Но ни кажи какво чу да казва Джулиъс и какво видя.

— Нищо няма да кажа. Уплашена съм до смърт от това животно.

— Ние ще те защитим.

— Пълни глупости. Полицията не може да защити никого, най-малкото чернокожа жена. — Спринг погледна Дороти. — И твоето присъствие тук не променя нещата по никакъв начин.

— Ще те призовем, Спринг — уведоми я Маккейн.

— Първо ще трябва да ме откриете. Следващия път няма да ви бъде толкова лесно.

 

 

— Трябва да я арестуваме — заключи Маккейн.

— Въз основа на какви обвинения? — Дороти извади клетъчния си телефон.

— Основен свидетел на убийство, има опасност да избяга и крещи по ченгета.

— Не е видяла нищо от особено значение — възрази Дороти. — Щом затворим Папи, ще се успокои. Запали колата и пусни парното. Замръзвам. Боже, това е най-студеният декември в статистиките.

— Всяка година го казваш.

— Просто запали колата, моля те.

Маккейн се подчини и включи парното до дупка, а Дороти провери съобщенията на телефона си. След секунда в колата замириса на опърлена вълна.

— Нещо важно?

— Капитан О’Тул иска да говори с нас.

— Това не е добре.

— Най-вероятно — не.

— Не каза ли защо?

— Секретарката му предаде да се явим в два.

— Не ми харесва.

— Шшшш… — Дороти се съсредоточи, докато прослушваше гласовата си поща. Натисна бутона за прекъсване и затвори капачето на телефона. — Доктор Чейндж се е обаждал. Рентгеновите снимки не са показали аневризма.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Чудесно, нали? — израдва се Маккейн.

— Въпреки това е сигурен, че причината за смъртта на Джулиъс е аневризма.

— Как е възможно?

— Може да е, както твърди Чейндж — да е скрита от някоя кост на снимката.

— Или Джулиъс е умрял от прострелна рана, която Чейндж е пропуснал.

— Запази го за себе си, когато се срещнем с него, Мики. — Дороти си погледна часовника — бе един и петнайсет. — Няма начин да стигнем до медицинския кабинет и да се върнем преди два. Ще съобщя на Чейндж, че ще бъдем при него към три и половина — четири.

— Звучи добре.

— Не е зле междувременно да хапнем нещо за обяд.

— Обяд? — изсмя се Маккейн. — Е, това е нова идея.