Марко Незе
Октопод II (29)

Чековата книжка

Коледа не беше дошла за всички. Давиде Фаети се разхождаше като скитник из препълнените с хора улици. С ръце в джобовете, вдигната яка на сакото. От устата му излизаше пара и образуваше сиви облачета.

Фаети не можеше да избие от главата си сцените от атентата срещу Катани, които беше гледал многократно по телевизията. Тези потънали в кръв тела го бяха обсебили. Бяха го върнали петнадесет години назад, когато беше плакал до трупа на съдията Фиорани.

Зави наляво и се вмъкна в един вход. Вратата, на която позвъни, беше на вдовицата Тиндари.

— Синьора, аз съм приятел. Сицилианец като вас.

Жената го огледа недоверчиво, преди да му разреши да влезе.

— Кой сте вие?

— Аз? Бивш пробивен журналист, бивш журналист мръсник. Въобще бивш. Има моменти, в които човек трябва да помисли за съвестта си.

Жената отстъпи крачка назад. На нея инстинктивно не й хареса посоката, в която тръгна разговорът.

— Случиха се ужасни неща — отново атакува Фаети. — Но вие можете да ми помогнете да спра тази касапница.

— Аз? Та аз съм една бедна вдовица. Нямам пукната пара. Те конфискуваха всичко, което принадлежеше на мъжа ми.

— Зная. Аз се срамувам малко, но добре печелех с порнографските списания. — Той зашари с ръка в джоба си и извади чекова книжка. — Мога да бъда щедър към вас. Ще ви я оставя тук на масата. Ако случайно решите, сама напишете цифрата, после ми се обадете, за да подпиша чека.

Жената не отвори уста, докато той слагаше чековата книжка на масата. Погълната от мрачни мисли, тя гледаше някъде настрана.

— Нещо много дребничко, синьора — огорчено добави Фаети, — само късче от истината може да бъде безкрайно полезно. — Той стоеше пред нея с разтворени ръце, сякаш чакаше жест на милосърдие. — Помислете за това. Ако решите да говорите, повикайте ме.

Коледа не беше весела и за Рази. Той се чувствуваше вече като маша в ръцете на сицилианеца. Предишният ден беше изиграл последната си карта срещу Тано. Отиде в Швейцария при Еспиноза, за да му предложи петнадесет на сто от „Асикурациони интернационали“. В замяна искаше веднага да се откаже всякаква подкрепа на Тано.

Еспиноза му се изсмя в лицето.

— За какво ще ми послужат тези петнадесет на сто? Чрез Тано аз ще контролирам цялото обединение на „Асикурациони интернационали“. Тано е само инструмент в ръцете ми.

Тогава той, Рази, той какво представляваше? Каква беше ползата от него? Щяха да го премахнат след някой и друг ден. Щеше да бъде ликвидиран без капчица милост. Сипа си малко коняк и го погълна наведнъж.

— О, мили боже — промълви тихо, толкова малко е нужно, за да се унищожи един човек.

Излезе да погледа полето, което много обичаше. Не валеше, но духаше сух пронизващ вятър, от който потръпна. Закопча палтото си догоре и тръгна по алеята, която водеше надолу, към малко езерце.

Там го намери по-късно прислужникът. Лежеше проснат под една върба и водите на езерцето докосваха леко едната му ръка. Беше стрелял в слепоочието си.

Когато пристигна инспекторът, Естер притискаше безжизнената ръка на баща си.

— Ти беше прав — каза тя със задъхан шепот. — Тано е престъпник. Татко се самоуби, но именно той го доведе до отчаяние.

Катани протегна ръка, за да й помогне да се изправи. Тя отказа помощта му и се изправи сама на крака.

— Но аз ще отмъстя. Да, аз също ще постъпя като сицилианка. Ще я убия тази свиня. — Прокара опакото на ръката върху очите си. — Той искаше да стане господар на „Асикурациони интернационали“.

— Какво? — Катани искрено се смая.

А, значи това целеше сицилианецът? Този човек вдъхваше ужас.

— Чуй — каза той. Ти трябва просто да изоставиш всичко и да се махнеш. Никого няма да убиеш, защото той ще убие най-напред теб.

— Остави ме на мира. Не ми трябват съветите ти. Пет пари не давам за тях.

Корадо я хвана за ръката, но тя се дърпаше и се опита да го одраска.

— Махай се!

Той я хвана през раменете.

— Успокой се! Човек трябва да запази самообладание в такива моменти.

— Аз не съм си загубила самообладанието — изкрещя Естер. — Ще мога и сама да се оправя. Нямам нужда от състраданието ти.

Катани й удари плесница. Изведнъж тя онемя. Изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото уплашена. Разтърка зачервената си буза и наведе глава.

— Може би си прав. Няма да успея да убия Тано. Но… Тя присви очи, сякаш търсеше някаква далечна мисъл. — Но мога да го докарам до разорение.

Самоубийството на Рази обезпокои сенатора Салимбени, който отиде при Еспиноза в Швейцария, за да се консултира.

— Най-напред — каза — не трябва да допуснем заместник-президентът на „Асикурациони интернационали“ да стане президент. Не ми харесва този Меландри.

— Несигурен човек — съгласи се Еспиноза.

— Ще го предложа за президентското място на „Карботекс“ и така няма да ни пречи.

— Чудесно, но… — добави Салимбени, — този Тано малко ме смущава. Методите му са прекалено брутални.

— Драги — успокои го Еспиноза, — Кариди ни е необходим само за да завладее „Асикурациони интернационали“. След това ще го премахнем. И заедно с него ще отстраним и мафията. Можеш ли да си представиш мафиозки бос да играе на борсата?

— Да, да — съгласи се доволен Салимбени, но в същото време се ядоса на себе си, че сам не беше измислил толкова ловък план. — Я ми кажи, понеже стана дума, как се развива старата ни идея за сделка на европейско ниво?

— О, чудесно! — каза Еспиноза, висок мъж, с румени бузи. Приличаше на английски лорд.

— Добре, добре — потри ръце Салимбени. — Може би ще имате нужда от консултация…

— Но, разбира се. — Еспиноза се усмихна жизнерадостно и потупа Салимбени по гърба. — Аз ще се погрижа да се прехвърли на сметката ти в Швейцария една хубава сумичка. Какво ще кажеш за пет милиарда?

За много по-малко от тези пари вдовицата на Тиндари беше готова да рискува кожата си. Останала без нито една лира, тя дълго размишлява върху предложението на Фаети: да говори и в замяна да получи пари. Даже и с цената на наказание от мафията.

Тази чекова книжка много я изкушаваше. Вдигна телефона и набра номера на журналиста.

— Ако можете да дойдете веднага, аз съм съгласна по онзи въпрос.

Без да загуби нито секунда, Фаети намъкна палтото си и излетя от къщи. Не забеляза, докато кормуваше, че го следят.

В полицейското управление бяха поставили под контрол телефона на вдовицата на Тиндари. Щом засякоха телефонния разговор, уведомиха Катани. Инспекторът не разбираше какво става.

— Хъм — каза той, — я по-добре да отидем да видим какво имат да си казват тези двамата.

Фаети взе писалката и се подписа на чековата книжка. Жената му мушна мълчаливо един плик в джоба на сакото точно в момента, когато на входната врата се позвъни.

— Извинете ме — каза вдовицата. Отиде да отвори и пред вратата видя едно човечище с лице, вдъхващо ужас. Беше Салиери.

Още преди жената да продума, той стреля два пъти в нея, бутайки я назад.

— О, мили боже! — тихо прошепна Фаети. Над него се извисяваше огромният Салиери с гигантските си ръце и смъртоносния пистолет.

— Стреляй, говно такова — изкрещя Фаети. Стреляй!

Разтвори си сакото, оголвайки гърди в патетичен жест на предизвикателство.

Едрият мъж натисна три пъти спусъка. Фаети не умря веднага, въпреки че беше тежко ранен. Той все още дишаше, когато пристигна Катани.

— Не побягнах — промълви журналистът. — Не напълних гащите от страх! — Струваше му се, че със своя жест беше заплатил за живота си, който не беше такъв, какъвто той беше искал. Даже успя да изобрази нещо подобно на усмивка.

Катани повдигна главата му.

— Сега ще дойде линейката.

— Много е късно. Погледнете в джоба ми, там има нещо за вас.

Катани разтвори плика на вдовицата, а Фаети затвори очи и отметна безжизнената си глава.

В плика Катани намери леко пожълтяла снимка на момиче с дълги къдрави коси. Нямаше нищо друго. Само тази снимка. Катани я обърна. Отзад трябва да е било написано нещо, но вече беше нечетливо. Всичко беше старателно заличено с гума. На отделни места гумата беше леко скъсала даже и хартията.

Да се разчете написаното: ето едно добро занимание за специалистите — помисли си инспекторът.