Марко Незе
Октопод II (28)

Наказанието

Наведени над пръснатите по масата листа, Рази и Тано обмисляха най-подходящите ходове.

— Вие трябва да се насочите тук — каза президентът, поставяйки пръста си върху един обсипан с цифри лист.

Тано го погледна изненадан.

— Вие ме съветвате да се нахвърля върху две колосални фирми. „Бартон“ и „Селис“ ще струват прекалено много.

Рази се раздразни:

— Вие поискахте да ви съветвам, нали? Е, добре, купете тези две фирми. Заедно те ще контролират четиринадесет на сто от „Асикурациони интернационали“. В настоящия момент им липсват пари в брой. Ще ги купите за пет хиляди милиарда, но те струват тридесет хиляди.

Тано се ухили доволно.

— Има още един въпрос за решаване. За кога е насрочен следващият управителен съвет? — попита той.

— След една седмица. Веднага след Коледа.

— По този повод ще уредите да бъда избран за вицепрезидент — каза Тано с нетърпящ възражение глас.

— Но вие сте луд! — обърна се ядосано Рази. — Как ще убедя останалите?

— Познавате слабото място на всички. Ще намерите без съмнение начин. И освен това аз съм се оженил за дъщеря ви, нали?

Рази погледна Тано със смутено изражение на лицето: беше покрусен.

— Вие сте чудовище. Вицепрезидентът наследява президента в случая, че последният почине. Какво сте замислили, какво кроите пак?

Не получи отговор. Тано събра документите си и се отправи към вратата.

— Честита Коледа, президенте!

На следващата сутрин Рази се събуди с гняв в сърцето. Поблужда из прекалено голямата къща, хвърли от един прозорец поглед към покритото с лека мъгла поле и изведнъж се почувствува така сам, както не беше се чувствувал никога в живота си.

Реши да посети дъщеря си. Естер бе много нежна. Помилва го, оправи възела на вратовръзката му и кърпичката в джобчето.

— Откак те няма — пошегува се той, — никой не се грижи за мен.

— О, татко!

Бащата се огледа подозрително.

— Сама ли си вкъщи?

— Да, татко. Тано отиде в Швейцария. Каза ми, че отива някъде към Локарно, в едно място, наречено… Гулиате, ако не греша.

— Гулиате? Вила „Паузания“? — сянка помрачи лицето му.

Естер забеляза внезапната промяна у баща си.

— Кой живее в тази вила „Паузания“?

— Един важен господин. Казва се Еспиноза.

— Ти познаваш ли го?

— Да, аз го познавам. Не предполагах, че Тано го познава.

Бащата стисна юмруци. Изглеждаше окуражен. Сякаш изведнъж бе разбрал откъде идват неприятностите му.

— Е, добре, не заслужавам ли едно кафе?

В този ранен час и Силвия пиеше кафе. Беше сама и не изпитваше никаква носталгия по съпруга си. Пъхна чашата в миялната машина и за последен път се погледна в огледалото. Очите й бяха светли и сияещи, имаше няколко лунички по красивия нос. Господи, помисли си, никак не приличам на унищожител на мафиози.

Слезе в гаража. Потърси ключовете на колата в чантичката си. И тъкмо щеше да отвори вратата на колата, когато една ръка обхвана здраво шията й, а другата й запуши устата. Мъжът, който я стискаше, носеше работнически комбинезон. Такъв комбинезон носеше и вторият нехранимайко, който хвана Силвия през талията и я отнесе в един фургон.

Жената трепереше. Сгуши се ужасена в един ъгъл.

— Не ми причинявайте болка, моля ви!

Фургонът тръгна. Пътува сред уличното движение около десетина минути и после спря в пуста уличка до един кремав мерцедес.

От мерцедеса слезе Нито, облечен в черно, издокаран и държащ в ръка тежка златна верижка.

Задната врата на фургона се отвори леко. Мафиозът се вмъкна вътре и фургонът продължи пътя си. Присвита на пода, Силвия вдигна изплашено очи и видя мъжа със заплашителната физиономия, който се приближаваше към нея.

— Заклевам ви, не ми причинявайте болка!

Нито я грабна за китката на дясната ръка, дърпайки я към себе си.

— Ти ме търсеше? Ето ме тук, курво.

Обви китката й със златната верижка и закачи свободния й край на едно напречно желязо в горната част на фургона. Силвия сега стоеше с вързани крака и висяща във въздуха ръка.

Нито разкъса блузката й.

— Хубава си, съдийке! Много хубава!

Силвия се вкамени.

— Остави ме да си отида! — замоли го тя и се разплака.

Мафиозът я хвана през талията. Целуна я ожесточено. Колкото повече тя се мъчеше да се освободи, толкова по-силно той я притискаше, притегляйки я жадно към тялото си.

— Не, неее! — Силвия крещеше отчаяно.

Но жалбите на жената произведоха обратния ефект. Те възбуждаха още повече инстинктите на мафиоза, който беше твърдо решил да я бележи и унижи. Смъкна й полата и я изнасили.

Силвия хълцаше все по-слабо и по-слабо.

Нито приличаше на полудял. С налети с кръв очи я удари с опакото на ръката, така че кръв бликна от устата й. Блъсна яростно главата й срещу ламарината на фургона, захапа я по шията.

— Ето я тук тъпата съдийка! Тя иска да арестува всички! Арестувай ме, арестувай ме де, курво такава!

Катани чакаше Силвия в полицейското управление и не разбираше защо закъснява. Наистина се обезпокои, качи се в колата си и се отправи към къщата й. Бегом измина стъпалата до третия етаж. Звъня многократно, но не получи отговор.

Усещаше, че нещо лошо се е случило. Слезе, прескачайки през две стъпалата. Прекоси входното антре и я видя. Бяха я оставили под навеса на гаража. Седеше на земята, облегната на стената, с разкъсани дрехи и обляно в кръв лице.

— Силвия! — Катани я прегърна, прокара нежно ръка по лицето й. Тя най-после отвори очи и през пелената на сълзите си погледна инспектора. Кошмарът беше свършил.

— Корадо! — събра последните си сили и увисна с две ръце на шията му. — Не ме изоставяй, Корадо! Не ме изоставяй!

Той я прегърна през раменете с едната си ръка, а с другата обхвана краката й, повдигайки я нежно. Отнесе я вкъщи и повика лекар.

— Не казвайте нищо на мъжа ми, моля ви! — прошепна тя.

Катани я погледна. Очите й бяха затворени и тя дишаше тежко. Той се приближи до нея и промълви на ухото й:

— Добре. Никой няма да узнае. Ще остана тук да те лекувам.

Приготви кафе, но с доста усилия я застави да го изпие.

— Не искам нищо, остави ме.

Той я повдигна.

— Не трябва да се предаваш така. — Приближи чашката до устните й и я накара да пийне една глътка.

На третия ден Катани пристигна с коледна елхичка. Беше поставил на пост един полицай пред стаята й. Когато го видя, полицаят се изправи почтително: „Инспекторе…“

Състоянието на Силвия обаче не се подобряваше. Даже обратното. Понякога тя се мяташе, плуваше в пот и се гърчеше мъчително.

— Стига вече толкова — каза й той, сядайки на ръба на леглото до нея. — Хайде, стегни се малко, Силвия. Хайде, животът е пред нас.

Тя поклати глава върху възглавницата.

— Остави ме на мира.

— Нито за миг. Няма да те оставя да потънеш в отчаяние.

Сложи ръката си на тила й и повдигайки я, я накара да седне на леглото. С другата ръка оправи косите й.

— Не — противопостави се тя. — Остави ме на мира.

Отново се отпусна на възглавницата, обърна му гръб и метна одеялото над главата си. Хълцаше.

— Чуй ме — поде отново Катани. — Сега ще вземеш един хубав душ, после ще излезем. Ще видиш, че ще се почувствуваш по-добре.

Отдолу изпод завивките се чу слаб, почти детски плач.

Катани разбра, че по този начин няма да постигне много. Реши да смени метода. Смъкна рязко завивките и обхвана жената през талията.

— Сега ще слушаш, нали? Ставай!

Докато я държеше прегърната, усети, че трепери. Тя се дърпаше, криеше лицето си.

— Не искам, не искам.

Той я отнесе до банята и отвори крана на душа.

— Ще видиш как добре ще се почувствуваш. — Съблече я и я привлече под топлата струя на водата. Започна да я насапунисва, докато тя само леко клатеше глава. Остави да я загърне с хавлията и обви ръцете си около шията на инспектора, докато той я носеше към леглото. Мъчителното й треперене беше изчезнало. Тя се помъчи да изсуши косите си.

— Обличай се и да излизаме — каза той.

Навън беше облачно, но не валеше.

Катани хвана Силвия под ръка и тя се остави да я води по празнично украсените улици. Витрините на магазините блестяха със светещи звездички и наоколо цареше приказна празнична атмосфера.

— Благодаря ти, Корадо! — Силвия най-после се усмихна. Катани прочете по лицето й безкрайна нежност.

— Слушай, защо да не отидем на гости на нашия приятел монаха?

Намериха го сред двадесетина деца, пооживени от коледната атмосфера. Само Грета като че ли се въздържаше да се включи в празничните игри. Но все пак беше по-спокойна и се затича да прегърне Силвия и Корадо, обръщайки се към тях по име.

— Тя направи голям прогрес — каза доволен бившият монах. Постави ръка върху главата на детето. — Грета, я им кажи какво си научила за Коледа.

Малката скръсти ръце зад гърба, повъртя се малко смутена и накрая бързо изреди едно стихотворение за младенеца Исус.

Докато й ръкопляскаха, бившият монах чу, че го викат. Обърна се и едно мургаво момченце с попадали по челото коси се сблъска с него.

— Тук има един камион, иска да влезе.

— Камион? — Корадо наостри уши. — Вие останете тук, ще отида да видя какво става.

На улицата наистина беше спрял камион със запален мотор. Шофьорът стоеше на земята с вдигната яка, за да се запази от студа, и потропваше с крака.

— Трябва да разтоварвам — каза той.

Катани обаче беше недоверчив. Качи се на камиона, за да провери. Камионът беше пълен с кутии с играчки.

— Кой те изпраща, Дядо Мраз?

Веселото настроение на децата прерасна в бурна радост. Бившият монах разреши всяко дете да си избере любимата играчка, но не изглеждаше особено ентусиазиран от случилото се.

— Аз знам кой изпраща тези играчки — Тано.

Катани се намръщи.

— Онзи ден — добави бившият монах — искаше да ми предложи даже пари. Не, казах му, нямам нужда от твоите пари.