Марко Незе
Октопод II (22)

Хеликоптерът

Тази нощ Катани се върна късно вкъщи. Живееше в мебелиран апартамент с тераса, на която бе устроил постелята на едно мелезче, което една вечер с умоляващи очи го бе последвало на улицата. Той го беше взел със себе си и го бе нарекъл Одисей.

Одисей както винаги го посрещна с хиляди ласки. Когато най-после успя да го отпрати, Корадо се излегна облечен върху леглото. Взе от нощното шкафче едно списание. То бе отпреди няколко седмици и всичките му страници бяха измачкани, защото постоянно го прелистваше. Зачете се в едно съобщение, което вече бе чел десетина пъти. Заглавието беше: „Трагичната смърт на Джулия Антинари във водите край Насо“. Отдолу бяха поместени две снимки на Джулия. Там се казваше, че „краят на красивата наследница е загадъчен: тялото й било изхвърлено на брега“.

Мисълта за Джулия бе като отворена рана за Корадо. Даже сега, когато тя бе отишла да умре на другия край на света, той не можеше да се успокои.

Постави обратно списанието на шкафчето и се размърда в леглото. Беше неспокоен, вдишваше бавно дима на цигарата. Спомни си пак убийството в банката. Виждаше отново сцената с арестуването на убиеца, после лекаря, който се навеждаше над трупа и съобщаваше…

Катани подскочи и седна на леглото, явно разтърсен. Какво съобщи лекарят? Сега си спомни отлично, че той каза: „Изстрелял е срещу него най-малко осем куршума“. Осем куршума, целия пълнител! Убиецът значи е знаел, че пистолетът му е вече изпразнен. И ако го беше насочил срещу него, направил го бе само с цел да го изплаши и да го застави той да стреля. С други думи, искаше да предизвика реакцията на Катани, да бъде убит.

Инспекторът смачка цигарата в един пепелник и излезе. След няколко минути бе отново в полицейското управление. Отвориха му килията, в която бе затворен убиецът. Намери го седнал на леглото с лакти върху коленете и подпрял четинесто лице в дланите си. Остана неподвижен, без да покаже каквато и да е проява на интерес към него. Изчезнала бе глуповатата му усмивка и от него се излъчваше само чувство на нечовешко безразличие.

— Ти искаше да умреш — опита се да го стресне Катани. — По каква причина искаше да свършиш?

Човекът вдигна глава, но не каза нищо. Само тъжните му воднисти очи говореха.

Катани му кимна утвърдително, сякаш бе разбрал. Гледаше го насърчително, изглежда, искаше да му каже, че ако говори, може би ще му помогне.

Убиецът прокара ръка по лицето си и най-накрая произнесе няколко думи:

— Много късно — въздъхна. — Аз и ти трябваше да се срещнем преди няколко години в Сицилия. Но сега вече е много късно.

Комисарят му протегна цигара. Той го изгледа смаян, после я взе с трепереща ръка и я постави между устните си.

— Кажи ми поне как се казваш?

— Казвам се Фроло. Салваторе Фроло.

С помощта на агента Треви — буден младеж, който работеше в полицията, за да може да следва инженерство, Катани започна да прелиства колекциите на сицилианските вестници. Надяваше се да намери някаква следа, някаква опорна точка, от която да започне разследването на този Фроло. Искаше да разбере кой бе той и поради каква неизвестна причина го бяха изпратили да стреля срещу Тиндари.

Вестниците се натрупваха. През целия ден Катани и агентът Треви ги прецеждаха без особен късмет. И точно когато бяха готови да ги изоставят, инспекторът се зарадва:

— Ето го. Намерих го.

Полицаят се наведе към него и заедно прочетоха едно заглавие, разположено горе с две колони текст под него. Беше написано: „Изчезнал сицилиански младеж. Къде се намира Салваторе Фроло?“ Вестникът бе всекидневник отпреди петнадесет години и статията бе подписана от Давиде Фаети.

Не беше трудно да се изясни, че междувременно Фаети бе напуснал Сицилия и също се беше преместил в Милано. Катани отиде да се срещне с него. Сега той бе директор на едно порнографско списание. Масата му бе отрупана със снимки на голи жени.

— Не ме укорявайте — смънка Фаети малко смутен. — Знам, че свърших зле. Но мечтите за слава невинаги стават реалност.

— Това, което правите сега, не ме интересува. Дойдох да ви видя във връзка с нещо, което сте писали преди петнадесетина години. — Катани се наведе напред, сякаш искаше да му помогне да си спомни, и каза: — Интересува ме историята на Салваторе Фроло.

Фаети се навъси моментално. Трябваше да въздъхне дълбоко, за да се овладее.

— Фроло — промърмори. — Но толкова време изтече оттогава. Какво искате да ви кажа?

— Например можете да ми кажете кой ви съобщи новината за неговото изчезване.

Журналистът се почеса по главата.

— Струва ми се, че беше един съдия, който работеше в Сицилия. Наричаше се Фиорани.

— Къде да го намеря?

Напрегнатото лице на Фаети се отпусна в меланхолична усмивка.

— Ще го намерите в гробището. Престъпление на мафията. История отпреди толкова години.

Убийството на Тиндари не създаваше грижи само на Катани. Грижи от друг род вълнуваха също душата на Тано. Той отлетя до Сицилия и слезе отново в подземието на вилата, където живееше скрит шефът на клана. Намери го в компанията на млад мъж на около тридесет и пет години, масивен, с ръбесто и хищно лице. Приличаше на черен демон.

Наричаше се Нито. Брат бе на шефа на клана. Привидно не проявяваше интерес към това, което ставаше около него, защото, когато влезе Тано, той остана спокойно облегнат на стената.

Старецът обясни причината за присъствието на брат си.

— В скоро време — каза — Нито ще се установи в Милано, за да се грижи по-добре за интересите на семейството ни.

Тано се обезпокои.

— И за да ме контролира.

— Също… Също. Но най-вече, за да ти помогне в намирането на правилни решения. През цялото това време ти изпращахме съвети и внушения чрез злощастния Тиндари. — Старецът стисна устни огорчен. — Но ти винаги казваше „не“. Искахме да инвестираме пари чрез банката, а ти твърдеше, че е рано, че трябва да се изчака. — Потърка си брадата и добави: — Смъртен грях е, Тано, да се държат тези пари да гният. Знаеш ли колко можем да ти поверим сега? Пет хиляди милиарда.

На лицето на Тано проблесна ликуване.

— Никога не съм отстъпвал назад — каза той, стискайки челюсти. — Трябваше само да се изчака точният момент. Сега той дойде.

Постави ръце върху масата на стария и продължи с плам:

— Моят план е следният. Да сложим край на мъртвите. Стига кръв. Да тръгнем по пътя на законността. С вашите капитали аз влизам в сърцето на големите финанси. Ще поставя ръка върху най-голямата империя „Асикурациони интернационали“. Оттам могат да се прехвърлят гигантски суми от един континент в друг.

Мафиозът отпусна огромната си глава на облегалката на креслото. Стоеше замислен, докато брат му Нито за първи път реагира с ехидна презрителна усмивка, насочена към Тано.

Старецът поглади бавно бузата си. Запита:

— Какво ти е необходимо, за да осъществиш този план?

— Преди всичко трябва да завладея „Банка Антинари“ — обясни Тано. — Но квотата от единадесет на сто не ми е достатъчна. Това обаче е мой проблем…

— Също и наш — прекъсна го старецът. — Какво си замислил?

— Много просто. Малката Грета Антинари е останала сама. Тя е сега единствената наследничка на четиридесет на сто от акциите на банката. Аз поисках тя да ми бъде поверена. Съдът за малолетни скоро ще се произнесе и не би следвало да има проблеми.

— Аха — сухо коментира старецът, втренчил своите живи изпитателни очи в лицето на Тано.

— И после какво ще направиш? Малката ще свърши удавена като сестра си?

Тано с мъка сдържа гнева си.

— Не съм убил Джулия — каза сухо той. — Беше нещастен случай.

Мафиозът поклати бавно ръка, за да го успокои.

— Карай по-нататък.

— След това — поде Тано, — за да направя първата стъпка, имам нужда от едно лице.

След кратка пауза продължи:

— Турчинът Ифтер.

Последва дълга тишина. Шефът на клана размишляваше. С обиграния си мозък преценяваше всички аспекти на въпроса.

— Турчинът? — промърмори. — Добре, ще го имаш.

След една седмица турчинът Ифтер пушеше нервно. Беше в двора на един сицилиански затвор по време на разходката. Другите затворници играеха на баскетбол, тичаха и викаха оживено.

Ифтер всмукна жадно за последен път от цигарата и хвърли угарката. Тръгна спокойно. Тъмните му подвижни очи шареха сега наляво и надясно. Вървеше близо до стената на оградата с ръце, пъхнати в джобовете на панталоните.

Надалеч се чу грохот. Турчинът продължаваше да напредва към един напълно изолиран ъгъл на двора. Сега грохотът бе много по-наблизо. Ставаше оглушителен. Изведнъж в ограденото от двора огледало на небето се появи бял хеликоптер със знака на Червения кръст. Летеше ниско, сниши се още повече, до десетина метра от земята, после се задържа над ъгъла на двора, където се намираше Ифтер. Докато стоеше увиснал във въздуха, някой спусна разгъваема стълбичка. Турчинът я сграбчи в движение и хеликоптерът се издигна нагоре, отнасяйки затворника.

След бягството турчинът бе поверен на трима души, които го отведоха в тайното скривалище на шефа на клана. Ифтер бе разтърсван от страх, не разбираше добре какво става и никой не му даваше обяснения. Когато се озова в присъствието на стария мафиозки бос, безпокойството му още повече се засили.

— Възвърнахме ти свободата — заяви сухо шефът на клана.

— Много съм ви благодарен — каза турчинът, — няма да съжалявате. Аз знам да се отблагодарявам за приятелските жестове.

В единия ъгъл се размърда братът на стареца, Нито, застрашителен като сянка.

— Бях сигурен, че ще мога да разчитам на твоето разбиране — поде главата на семейството. — Необходима ни е веднага една услуга.

— От какъв род?

Старецът си придаде унесен вид.

— Казаха ми, че имаш две на сто от акциите на „Асикурациони интернационали“.

— Да — съгласи се Ифтер. — Имам ги в Швейцария.

— Добре — заяви босът. И с най-непринуден вид добави: — Ще ни ги прехвърлиш на нас. — Посочи Нито. — Той ще те придружи до Швейцария. И ти ще подпишеш прехвърлянето на акциите на „Банка Антинари“.

— Боже господи! — каза Ифтер смаян. — Но вие луди ли сте? За нищо на света няма да ви дам моите квоти.

Изправи се срещу стареца, който продължаваше да седи спокоен на два метра от него.

— Може би не бях ясен — каза старецът, стискайки с подутите си ръце бастуна, който държеше в скута си. — Ти трябва да ни дадеш акциите.

— Избийте си го от главата — отговори турчинът. Гласът му се беше повишил, а очите му пръскаха искри. — Няма да успеете, копелета. — Готвеше се да се хвърли към стареца. Но този последният издигна изведнъж бастуна и го заби в стомаха му. С мълниеносен скок Нито се нахвърли на турчина. Стисна шията му в убийственото менгеме на ръката си и го остави да падне на земята задъхан, с мораво лице.

Ифтер лежеше безжизнен до лъскавия бастун на стареца. Веднага, щом можа да отвори уста, каза:

— Добре. Акциите са ваши.

Изправи се с болка. Тогава гласът на шефа на клана проехтя отново глухо и ужасяващо:

— Бастунът!

Турчинът се наведе, вдигна бастуна и като връх на унижението, го постави върху скута му.