Марко Незе
Октопод II (18)

Товарът

Казармата Фонтамара беше една истинска крепост. Въоръжени полицаи охраняваха всички ъгли. Наоколо будки за часовоите, бодлива тел. Агентите и съдиите я бяха нарекли Форт Апахи.

По улиците на квартала хората седяха на праговете, разполагаха столове на тротоара и създаваха впечатлението, че постоянно държат под око това, което става около казармата. Сякаш очакваха нападение, сблъсък и не искаха да пропуснат спектакъла.

Катани бе допуснат вътре след дълги проверки и хиляди подозрения. Настаниха го в ниска стаичка, бедно мебелирана, само с едно прозорче, гледащо на север. Но той бе толкова свикнал с неудобствата, че тя му се струваше даже комфортна.

В тази казарма живееше и заместник-прокурорът Вентури. Катани го намери в чудесна форма. Седнал бе зад една претрупана с документи маса, потънала в полусенки. Погълнат от работа, но с много по-висок дух в сравнение с тогава, когато се бе запознал с него в Милано. Катани заключи, че може би разследванията му водят нанякъде.

— Да — потвърди Вентури.

Постави ръка върху купчина досиета и добави:

— Тук вътре има интересни неща. Тези документи представляват скритото лице на града. Грозно лице, скъпи Катани. Липсват обаче много детайли: има още много да се работи.

Съдията заобиколи писалището. Зад очилата очите му пламтяха от ентусиазъм.

— Аз наистина съм доволен от пристигането ви. — Извади бутилка ракия и две чаши. — Една глътка? От Милано ми остана страстта към ракията.

Корадо прие. Изпи една глътка и след това запита:

— Как се озовахте тук? Бяхте ми казали, че сте поискали преместване, но не ми уточнихте за къде.

— Бях приел да работя тук, в Сицилия. Изпратиха ме без затруднения, защото бях единственият готов да дойде тук.

Вентури имаше красиво ведро лице. Обърна се към прозореца и през блиндираните стъкла наблюдаваше хаоса на движението.

— Отначало не бях си дал сметка за лишенията, с които ще се сблъскам. Да живея като затворник тук, вътре, жена ми заставена да съжителствува с мен в това подобие на затвор, двете деца, отиващи и връщащи се от училище с блиндирана кола.

Обърна се отново и погледна със спокойните си очи Катани.

— Тежко е, знаете ли? Но някой трябва да го върши. Ние с вас сме от едно тесто. Имаме голям недостатък: много взискателна съвест, която не ни дава спокойствие, ако се крием отзад.

Катани изглеждаше смутен и продължаваше да мълчи. Той беше неправилно преценил този човек. Когато се бе запознал с него в Милано, му се беше сторил слабохарактерен, малко готов да рискува със себе си. И сега се чувствуваше леко сконфузен да констатира, че се е излъгал.

От затруднението го извади нечие почукване. Вратата се разтвори и се появи огромен мъж с гигантски рамене.

— Всичко наред ли е, докторе? — отправи към Вентури добродушна усмивка, която никой не би очаквал да види на лицето на такъв гигант.

— Да, всичко е наред. Защо е цялата тази загриженост?

С вид на извиняващ се, гигантът намигна на Катани.

— Знаете ли — каза той, — никога преди това не съм го виждал.

— А, разбирам — усмихна се Вентури и обръщайки се към Корадо, обясни:

— Това е агентът Пастори, моят ангел хранител.

Чувайки, че го представят, Пастори демонстрира широка церемониална усмивка. И когато съдията му каза, че насреща му е инспектор Катани, пламна целият от вълнение. Толкова пъти бе чувал да се говори за него, че сега бе горд да се запознае с него.

Вентури побутна бутилката с ракия към агента и му подаде една чаша.

— Пийнете си и вие.

После насочи отново вниманието си към Катани и подхващайки предишния разговор, каза:

— А вие какво правите по тези места?

Без да пропусне нищо, Катани изчерпателно и обстойно му разказа за събитията, които го бяха довели до Сицилия. И заключи, че първостепенната цел в този момент бе да се открие къде е пристигнал товарът с оръжието за натоварване на кораба.

— Трябва да го спрем — прокънтя властно гласът на Вентури. — Да извикаме и инспектор Ди Венанцо, имаме нужда от пълна мобилизация.

Постави ръка на рамото на Катани и добави:

— Съдбата ни събра. Заедно можем да направим много.

Ди Венанцо пристигна с топографска карта на града. Разпростря я върху масата и докато всички се навеждаха над картата, започна да обяснява своя план. Трябваше да съсредоточат към пристанището много хора, да се засили контролът, да се претърсват корабите, които потеглят.

— Не е лесно — добави шефът на подвижната бригада. — Движението на товарните кораби е интензивно и стоките често са защитени от дипломатически конвенции. Рискуваме международни инциденти, ако правим проверки.

— Питам се как пристигна дотук стоката — намеси се Катани. — Транспортират я с ТИР. Но колко камиона са необходими за пренасяне на военен материал на стойност хиляда милиарди?

— Може би са ракети „Земя въздух“ — предположи Ди Венанцо. — Или електронни насочващи устройства, нещо усъвършенствувано и много скъпо.

— Най-важното нещо — отбеляза Вентури — според мен е да открием кораба. После ще видим как да се намесим.

Катани потвърди с кимване и добави:

— Това е моя задача.

Помоли да го придружи до пристанището агентът Пастори. Имаше дълга брада, разрошил бе добре косите си и за да допълни окончателно вида си на бродяга, носеше мръсен панталон и дрипава риза.

Преструваше се, че се шляе безцелно, но от време на време се спираше да подслуша, стараеше се да долови някоя полезна информация. Накрая влезе в една воняща кръчма. В един ъгъл мъж с мръсен вид сърбаше звучно гигантска порция рибена супа.

С разсеян вид Катани седна на неговата маса. Онзи продължаваше да яде, без даже да повдигне глава от чинията. Катани пъхна ръка в косите си, разрошвайки ги още повече. После с дрезгав глас каза:

— Ти ли си Тона?

Чудакът махна една кост от зъбите си. Почисти устните си с опакото на ръката и промърмори:

— Какво искаш?

Наричаха го Тона, защото имаше издуто и меко туловище, завършващо със странна сплескана и остра глава. Приличаше наистина на риба. С пълна уста хвърляше бързи погледи към новодошлия.

— Трябва да бягам — каза Корадо. — Трябва да се кача на кораб.

— Какви си ги забъркал?

— Пречуках един. Преследват ме.

Чудакът вдигна за първи път глава. Полузатворените му очи му придаваха отпуснат и безразличен вид.

— Не мога да ти помогна.

Тогава Катани се постара да спечели доверието му, казвайки, че го изпращат двама стари приятели, Матанца и Паломо.

Тона присви още повече очи и изостри челюстта си.

— Но какво приказваш? Те са в затвора.

— А аз там се и запознах с тях.

Тона още се колебаеше, не знаеше дали да се довери. Най-накрая реши:

— Какво ти трябва?

— Казах ти го, едно пътуване. Трябва да се махам.

Неговият събеседник измъкна от джоба пистолет и го подаде на Катани.

— Ще ти трябва ли и един патлак? Има малък регистрационен номер.

Корадо взе оръжието, пъхна пълнителя с бързи движения и рязко притисна дулото до малкия корем на мъжа.

— Казах ти, че ми трябва нелегално качване на кораб, разбра ли? Трябва да ми го осигуриш до два дни. И ако продължаваш да се правиш на глупав, ще ти продупча корема.

— Не, не — извика мъжът, обхванат от ужас. — Ще направя както искаш.

— Тогава кажи ми кои кораби могат да ми бъдат полезни.

Чудакът си потърка корема с болезнен вид и каза:

— Ще ти струва скъпо.

— Не ме интересува — заяви Катани и му протегна пачка банкноти. — Това е за пистолета и предплата за качването на кораба.

Онзи се огледа подозрително наоколо и скри банкнотите в джоба си.

— Какъв кораб искаш? — каза. — Има един, който тръгва за Испания тази вечер.

— Не, Испания не. Какви други възможности има?

— Тогава утре има един за Африка. Препоръчвам ти го.

— Защо?

— Него никой няма да го спре.

— Как така?

Чудакът избухна внезапно в неудържим смях.

— Защото го покровителствува раят — не преставаше да се кикоти.

— В колко часа тръгва?

Онзи дълбоко въздъхна, сякаш искаше да предотврати нов пристъп от смях, и каза:

— Ела утре в два часа през нощта.

— Как се казва корабът?

— Е? — Чудакът пресуши чаша вино, смръкна и каза: — Господи, много разпитваш! Утре отиваш при капитана от мое име. Как трябва да му кажа, че се казваш.

Катани повдигна рамене.

— Абе, кажи му, че ще се представя като Петиросо.

Вътре в морето, от облицования салон на една яхта, две лица шпионираха това, което ставаше на пристанището. Бяха Теразини и турчинът Ифтер.

Последният, залепил очи до бинокъл, мучеше като побеснял бивол.

— Много полиция, много проверки. Това не е сигурно пристанище.

— Но стоката вече пристигна — опитваше се да го смекчи Теразини. — Не е необходимо да мине през постовете за проверка.

— Ще проверят кораба — възрази турчинът. — Ще ни измъкнат всичко изпод носа. Ти трябваше да подкупиш полицията, отделни агенти.

Не беше приятен момент за Теразини. Освен Ифтер, и старият Никола Антинари в момента говореше за него с презрение.

— Един мафиоз без качества — така го оценяваше банкерът. Застанал пред него, твърд и студен, Тано се съгласяваше. — Никога не са ми харесвали мафиозите — продължи старецът. — Никога. — Бърчеше чело, погълнат от натрапчива мисъл. — Не са истински хора на бизнеса. Налагат една мрачна власт, осъществяват я с кръв, но са прекалено недодялани за истинския свят на бизнеса.

С начумерена физиономия се приближи до прозореца, сякаш да потърси вдъхновение. От другата страна на красивата и подредена градина на хотела градът имаше занемарения вид на стара мома.

Банкерът отмести поглед и продължи да доверява грижите си на Тано.

— Не ми харесва — каза. — Не ми харесва идеята, че след няколко дни Теразини ще влезе в административния съвет на банката.

Без да помръква, Тано слушаше. Изведнъж погледна банкера и каза:

— Не е необходимо.

Старецът се изненада. Сякаш неговото вярно конте му бе внезапно разкрило възможност, за която сам не се беше осмелил да мисли. Поглади бавно бузата си и повтори:

— Не е необходимо.

Положи усилия да задържи изправено леко прегърбеното си тяло и присви светлите очички, за да погледне в лицето своя млад помощник.

Никога не беше мислил за него като за възможен заместник в ръководството на банката. Сега започваше да харесва тази идея.

— Ще бъдеш ли в състояние да се справиш по-добре от Теразини? — запита го той.

— През всичките тези години, прекарани край вас — отвърна лаконично Тано, — научих много неща.

— Да.

Старецът се заразхожда бавно напред-назад. Понякога обръщаше поглед към Тано и одобрително кимаше с глава. Загрижеността, която го бе сграбчила, се разсейваше и ново въодушевление го завладяваше.