Марко Незе
Октопод II (24)

Бижутерът

Издокаран като конте, Катани влезе в блестящо осветеното казино. Един от неговите агенти, Треви, интелектуалецът на групата, експерт по електроника, и той наконтен като Катани, обикаляше из големия игрален салон. Тръгна към Катани, когато го видя. Посочи една затворена врата и каза:

— Влезе там вътре.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Без съмнение. Това е човекът от снимката, която ви даде Ифтер.

Полицаят се отдалечи и Катани продължи сам към затворената врата, наблюдавана от човек в смокинг, който с учтива твърдост спря инспектора.

— Съжалявам, господине. Тук се допускат само членове.

— Как мога да стана член?

— Трябва да говорите по този въпрос с директора, доктор Сантелия. Но днес го няма тук.

Нито един от двамата не беше забелязал, че на няколко метра от тях едно много красиво момиче следеше разговора им. Беше русата Естер. Носеше дълга рокля, която оставяше открити нежните й рамене.

Тя познаваше Катани от деня, когато бе убит Тиндари. Беше останала силно впечатлена от проявената от него смелост, когато влезе сам в салона, за да арестува още въоръжения убиец. Сега като видя, че човекът, към когото хранеше такова възхищение, среща затруднения, реши да му се притече на помощ.

— А, ето те и теб най-после! — възкликна тя, целувайки по устните Катани. — Търся те вече половин час.

Корадо не разбра веднага намеренията на момичето. Даже изглеждаше малко объркан. Опасяваше се, че Естер ще разкрие самоличността му на инспектор.

Мъжът със смокинга веднага промени отношението си.

— Госпожица Рази, моля да ме извините, но не предполагах, че господинът…

— Да — прекъсна го Естер, — той е с мен. Даже да не е член, аз съм член, ето защо може да влезе. Ела.

Естер хвана под ръка Катани и го въведе в малкия частен салон.

Там имаше само десетина души около масите. Кълба мек дим се издигаха към тавана.

— Тук си с тайна задача, нали? — възкликна Естер, която изглеждаше много възбудена от заговорническата атмосфера.

— Точно така — отвърна Катани. Погали я по ръката и добави: — Благодаря.

Съсредоточи вниманието си върху хората, които бяха в салона. Внимателно ги разглеждаше един по един. Докато най-после го видя. Беше човекът от снимката на Ифтер. Да, нямаше съмнение. Очите му, точно тези стъклени очи, помагаха да бъде разпознат сред хиляди хора.

Катани остана невъзмутим. Обиколи масата, за да го разгледа по-добре. Имаше чупливи коси, а правите му мустаци правеха лицето му още по-широко. Беше седнал на масата за бакара.

— Ти играеш ли бакара? — запита Катани момичето.

— Разбира се.

— Тогава, ела.

Поведе я под ръка към масата.

Мъжът от снимката вече беше насъбрал цяла планина от жетони и продължаваше да печели. Катани и Естер седнаха. Инспекторът побутна три жетона към средата на масата и зачака картите си. Обърна ги: имаше осем точки. Не откъсваше очи от ръцете на крупието, който сега раздаваше картите на човека от снимката.

— Стой! — властно извика Катани и сграбчи ръката на крупието. Успял бе да улови мига, в който крупието вадеше една карта от ръкава на сакото си. — Вие играете нечестно.

Разкри картите, които крупието се готвеше да раздаде на човека от снимката. Сборът им правеше девет.

— Искате да облагодетелствувате на всяка цена този господин. Помогнахте му вече да спечели стотици милиони.

Извади служебната си карта.

— Предвиждам, че ще имате неприятности — каза той.

Крупието пребледня.

— Аз не съм виновен — започна да се оправдава. — Наредено ми е от директора Сантелия.

— Къде мога да намеря този Сантелия?

— Не зная. Може би бижутерът… Да, в сградата на казиното има един бижутер. Той помага на евентуални клиенти, когато са в затруднение… Разбирате ли ме?

Разбираше отлично. Повика Естер настрана.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Но, разбира се! — На нея всичко това вече много й харесваше. Струваше й се, че преживява вълнуващо приключение.

— Колко струва огърлицата ти? — запита Катани.

— Повече от сто милиона. Защо ме питаш?

Без да й дава пояснения, Катани я хвана за ръката и я поведе навън към магазина на бижутера. Бижутерът беше леко прегърбен човек, с увиснали на върха на носа очила и гъсти побелели бакенбарди.

Катани помогна на Естер да си свали огърлицата и я постави върху един кристален съд.

— Трябват ни малко пари в брой — каза той. — Останахме на сухо.

— Хи, хи — закиска се тихичко бижутерът. — Винаги съм казвал, че тези проклети зелени маси са истински пиявици, повярвайте ми. Да, пиявици. — Претегли огърлицата, разгледа я под светлината на една лампа. — Бива си я, няма що — вдигна очи над очилата, взирайки се в лицето на Катани. Съмняваше се в нещо. Каза: — Но недейте настоява за много, господине! Повече от петдесет милиона не мога да ви дам.

— Ще свършат чудесно работа — потвърди Катани.

Агентът Треви, който не губеше от поглед инспектора, влезе в този момент в магазина.

— Добре, добре — отвърна бижутерът, който обаче се колебаеше дали да извади парите. Все по-нащрек и леко разтревожен, каза: — Я да видим, я да видим как мога да ви услужа.

Спусна една завеска и се оттегли в задната стаичка. След няколко секунди чуха, че вдига слушалката на телефона. Младият Треви, по прякор „Инженера“, измъкна от джоба си едно правоъгълно апаратче, подобно на малък калкулатор, и го насочи към завесата, зад която бижутерът набираше някакъв телефонен номер.

Леко обезпокоена, Естер отправи към Катани въпросителен поглед.

— Какво става?

— С този уред той хваща сигналите от телефона и регистрира номера, който бижутерът набира. — Докосна с пръст брадичката на момичето. — Знаеш ли на кого звъни? На директора на казиното, на Сантелия. От телефонния номер, след това ще бъде много лесно да стигнем до адреса, на който се крие този Сантелия.

Електронното устройство на Треви си свърши чудесно работата. След около половин час Катани и неговите агенти откриха апартамента на Сантелия. Нахлуха вътре. Директорът на казиното беше слаб, с орлов нос и гъсти мустаци, под които играеше лукава усмивчица.

— Инспекторе — каза иронично той, — нима има нужда от толкова подкрепления?

Отведоха го в полицейското управление. Междувременно бяха предупредили и заместник-прокурорката Силвия Конти.

— Извикайте я веднага — поръча Катани на своите хора, — иначе ще има да се цупи.

Конти пристигна. Остана сама в една стая заедно с Катани и Сантелия.

— Е, и какво? — попита тя, обръщайки се към директора на казиното. — Изглежда, че вие сте наредили на крупието да помогне на един странен господин да спечели планина от пари.

Сантелия направи обидена физиономия.

— Аз? Ако има някое нечестно крупие, това не означава, че съм виновен. Бъдете справедлива, госпожо, но какво общо имам аз с тази работа?

— Аз ще ви кажа какво общо имате — отвърна съдийката. — Господинът, който печелеше, беше обменил на касата неколкостотин милиона срещу жетони. Банкнотите са били получени като откуп за едно отвлечено лице. — Госпожа Конти повдигна очи към лицето на Сантелия. — На игралната маса този странен тип печелеше непрекъснато. Ако всичко върви гладко, ще си отнесе вкъщи своите пачки банкноти и още нещичко отгоре. Но с една-единствена разлика. Парите вече няма да бъдат мръсни, а чистички. Вашето казино, уважаеми Сантелия, се използува за изпиране на мръсни пари.

— Не съм осведомен за това, кълна се. — Сантелия ставаше все по-нервен. Въртеше се на стола, сякаш го болеше нещо.

Катани стоеше в ъгъла мълчалив. Тази жена явно не беше боса и си вършеше добре работата. Чу, че отново атакува с твърд глас:

— Сантелия, мога да ви помогна. Но ако се правите на глупак, ще бъда принудена веднага да ви предявя обвинение за престъпно обединение от мафиозки тип.

Директорът на казиното бе в плен на силно напрежение. Усмивчицата му беше изчезнала. Слабото му лице изглеждаше още по-изпито.

— Какво искате да знаете? — попита неохотно.

— Къде отиват мръсните пари, които изпирате?

Сантелия дълго мълча, преди да отговори. Той нервно кръстосваше крака под масата. Най-накрая се реши:

— В „Банката Антинари“.

Изглежда, че кръгът се затваряше. Отново вниманието се насочваше към банката. Катани и Силвия Конти излязоха и вдигнаха яки, за да се защитят от влажния студ на нощта. Двама цивилни агенти ги следваха като сенки.

— Чуйте нещо — каза инспекторът. — Вие сте приятелка на съдийката от съда за малолетни, която трябва да реши въпроса за осиновяването на малката Грета Антинари. Не можете ли да й кажете някоя дума, за да попречим момичето да попадне под контрола на Тано Кариди?

— Ще го направя с удоволствие, но се боя вече да не е късно. Моята колежка ми се струва, че е настроена благосклонно. Освен това няма основание. Тано Кариди изглежда порядъчен човек.

Бяха се спрели под една улична лампа. Взаимното неразбиране като че ли беше преодоляно. Между тях беше възникнало чувство на симпатия.

— Освен ако… — възрази Катани.

— Ако какво?

— Бихме могли да извършим проверка в „Банка Антинари“ въз основа на декларациите на Сантелия. Но тук е необходима подкрепа от Рим. — Катани щракна с пръсти. — Да. Може би знам къде да отида. В деня, когато беше убит Тиндари, се запознах със сенатора Салимбени.

На другия ден Естер дойде при Силвия Конти. Момичето искаше да си получи обратно огърлицата. Катани й беше обяснил, че за момента огърлицата е конфискувана и само съдията можеше да й я възвърне. Но заместник-прокурорката сякаш падаше от небето и не знаеше нищо.

— О, господи! — разтревожи се Естер. — И къде мога да намеря инспектора?

— В този момент пътува към гарата. Ще вземе влака за Рим.

Без да се бави, момичето излезе и взе първото такси, което видя, поръчвайки му да я откара бързо до гарата. Катани вече беше заел мястото си в купето и четеше вестник. Когато видя красивата, гъвкава, невероятно хубава Естер, му трябваха няколко секунди, за да я познае. После й се усмихна.

— Ти да не ме следиш? Къде отиваш?

— Хайде, познай! — прошепна тя, настанявайки се.

— Не зная. Аз отивам в Рим.

— Аз също.

Този ден бе ден на пътувания. Тано беше накарал шофьора си да го откара до Швейцария. Намираше се в кабинета на Антонио Еспиноза, висок, много изискан мъж, на около шестдесет години, но все още много жизнен.

— Нашият общ приятел Салимбени — казваше Еспиноза — ми обясни положението. Вие искате да премахнете Рази. Нали? Това е трудна задача. — Той посегна към една вградена в стената каса и взе магнетофонна касетка. — Но тук вътре има нещо, което може да послужи. Това е записът на телефонен разговор, направен от тайните служби. Някой се обажда на Рази, за да го предупреди да не се качва на един самолет. Самолетът след това експлодира във въздуха и знаете ли кой се оказа вътре? Инженер Валенти, човекът, чието място Рази зае като председател на „Асикурациони интернационали“.

Тано погледна алчно касетката.

— Фантастично е!

— Да, но този запис има определена цена. — Старият Еспиноза прокара ръка по белите си коси. — Вашите сицилиански приятели са собственици на едно пустинно островче, което се нарича Тирене. Аз ви давам касетката, а вие ми подарявате островчето.

Следобеда, едва завърнал се в Милано, Тано разговаря по телефона със сенатора Салимбени.

— Лоши новини — съобщи политикът. Информира го за посещението на Катани. Инспекторът му беше прочел признанията на директора на казиното и искаше от него да се направи проверка в службите на „Банка Антинари“. — Поотложих нещата — добави Салимбени, — но онзи утре ще дойде отново и ще трябва да му дам отговор.

— Да не смятате да го удовлетворите? — каза Тано.

— Не. Но това непредвидено обстоятелство ще ви струва нещо — изсмя се сенаторът. — Разбрахме ли се?

Катани трябваше да прекара нощта в Рим, очаквайки отново да види Салимбени. Естер все стоеше залепена до него. Каза, че ще се обиди, ако той спи в хотел. Настоя да отиде в една къща, която фамилията Рази притежаваше в столицата. Това беше чудесен апартамент с изглед към площад „Навона“.

Естер беше типично разглезено момиче. Нищо никога не беше липсвало в живота й. Всичко, което беше поисквала, автоматично й беше падало в ръцете. Сега започваше да се влюбва в Катани. И за първи път изпитваше мъчителното чувство, че не успява да получи това, което иска. Той я отбягваше, беше въздържан и някак далечен. Дори тази нощ, когато се любеха, тя имаше ужасното впечатление, че се е влюбила в неуловима сянка.

Сутринта Катани дойде повторно в кабинета на Салимбени.

— Не — каза му сенаторът. — Не може да се започне проверка на „Банка Антинари“. Такава е била направена миналата година. Без резултат. Мога да ви дам доклада, изготвен след проверката.

Подаде му една папка с голям сноп листа, докато на лицето на Катани се четеше израз на разочарование. Той се върна в Милано в потиснато настроение. Естер продължаваше да върви след него. Но когато се разделиха, той не пое никакъв ангажимент. Каза, че не знае дали може да я види отново.

Очите на момичето бяха пълни със сълзи. Целуна го по устата. Опитваше се да се усмихне, но имаше нещастен вид. После импулсивно го хвана за ръката и му свали часовника.

— Върви. Това го взимам аз. Поне нещо искам да имам от теб. Даже и да не те видя повече.