Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (8)

II

— Ти всъщност откъде се взе? — попита Фердинанд, когато останаха насаме с мундира.

— О, това е дълга история — басово отвърна мундирът.

— Разкажи ми я, макар и накратко — помоли Фердинанд, който много обичаше да слуша, когато някой разказва.

— Да седнем някъде — рече мундирът. — Защото стоешком не е удобно да се разказва.

— Разбира се, да седнем — отвърна Фердинанд, като посочи голямото удобно кресло. — Това кресло задоволява ли те?

— Донякъде — каза мундирът. — Да седнем.

Седнаха едновременно, макар че, ако се замисли човек, мундирът седна частица от секундата преди Фердинанд, просто защото беше от външната страна и пръв докосна седалката на креслото.

— Откъде съм се взел ли? — започна мундирът, след като се разположи удобно в креслото. — Доколкото си спомням, този въпрос ми зададе ти в началото на нашия разговор…

— Да — отвърна Фердинанд. — Много бих искал да узная това.

— И тъй, фактът, че в момента се намирам при теб, а не при някой друг, е обикновено стечение на обстоятелствата — каза мундирът. — Чисто и просто попаднах на теб, а не на някой друг.

— Как така си попаднал на мен? — попита Фердинанд.

— Знаеш ли — сниши глас мундирът, — аз от много, много години живея в един музей, а в музея понякога е скучно и за да се поразвлека, от време на време изскачам в града, но понеже съм много лек и тънък, не мога да се разхождам сам и винаги си търся помощник, който да ме носи, разбираш ли?

— Лека-полека започвам да разбирам — каза Фердинанд.

— Естествено, винаги гледам да попадна на някоя симпатична особа, защото съгласи се, много по-приятно е да се разхождаш върху симпатична особа, отколкото върху не симпатична…

— Естествено — разбиращо кимна Фердинанд.

— И този път попаднах на теб. Стори ми се симпатичен и толкова. А освен това ти идеално ме изпълваш, което също не е без значение. Благодарение на това върху теб аз изглеждам чудесно.

— Много се радвам — рече Фердинанд доволно, понеже и той както почти всички обичаше да му говорят приятни неща.

— Само че, много те моля, извади си ръката от моя джоб — каза мундирът. — Когато ръката се държи в джоба, джобът се издува и после стои провиснал.

— Ето, извадих я — послушно каза Фердинанд. — Интересува ме още едно, мили мундире…

— Какво е то?

— Ти сам ли си на света, или си имаш семейство?

— Моето семейство е пръснато из различни музеи, скъпи Фердинанд. Баща ми, който загина преди много години след една атака на ужасните молци, беше генералски мундир…

— А майка ти? — попита с растящо любопитство Фердинанд.

— Майка ми беше рокля на една генералша.

— Жива ли е?

— Да, жива е и е доста запазена — каза мундирът. — Миналата година й направиха операция за подмладяване и трябва да ти призная, че сега изглежда чудесно.

— Виждали ли сте се напоследък? — попита Фердинанд.

— Не — отвърна мундирът. — Не съм я виждал от много, много години. Но видях последните й снимки. Директорът на моя музей ги получи от директора на музея, в който живее майка ми. Видях и снимката на един от моите прапрапрапрадядовци, който е бил хусарска броня, и на една от моите прапрапрапралели, която е старовремско японско кимоно.

— Тя японка ли е била? — полюбопитства Фердинанд.

— Нищо подобно. На младини е била великолепна бална рокля с огромен шлейф, дълъг няколко метра, но я отвлекли японски пирати и я преправили на кимоно.

— Това е ужасно! — простена Фердинанд.

— А, май не си прав — рече мундирът. — Като кимоно прапрапрапралеля ми се чувства чудесно и изобщо не се оплаква.

— В края на краищата с всичко се свиква — съгласи се Фердинанд. — Но, трябва да ти призная, че аз самият не мога да ти кажа копче за японските пирати…

— Копче ли!!! — извика с басовия си глас мундирът.

— Копче или почти копче — потвърди Фердинанд.

— Благодаря ти, че ми напомни! — каза мундирът.

— За кое?

— За копчето! Или по-точно за двете копчета!

— Аз казах само за едно — рече Фердинанд.

— А пък аз си спомних за двете — каза мундирът и почти шепнешком добави: — Проиграх ги, така глупаво ги проиграх.

— Какво си проиграл?

— Две копчета, погледни…

И като каза това, мундирът разкопча двата реда великолепни златни, блеснали като слънца копчета. На единия ред липсваше долното копче, а на другия — горното.

— Виждаш ли?

— Виждам — отвърна Фердинанд.

— Татко и мама все ми казваха: не играй на копчета! Но аз съм непоправим. Щом видя някъде, че играят, за нищо на света не мога да се удържа. Тази сутрин, като излязох от музея, видях няколко момчета, които играеха на копчета, спрях се до тях и се загледах…

— И аз обичам… — прекъсна го Фердинанд.

— Какво обичаш?

— Обичам така да се поспра и да погледам.

— Това е ясно. Това всеки го обича. И тъй аз си гледам, гледам, а накрая си помислих: „Ще опитам поне веднъж. В края на краищата едно копче не е състояние“. Заложих и загубих. После заложих и второто и също го изгубих… И погледни на какво приличам сега!

— Наистина — рече Фердинанд.

— На нас мундирите, когато ни липсва дори половин копче, това веднага бие на очи — каза мундирът.

— Прав си — съгласи се Фердинанд. — За обикновените дрехи копчето не е толкова важно нещо, но при мундирите…

— Ами да! — извика мундирът. — В такова състояние не мога да се върна в музея…

— Не можеш — съгласи се Фердинанд.

— Трябва да се направи нещо…

— Трябва — съгласи се Фердинанд.

— Но какво?

— Знам ли? — рече Фердинанд и се почеса по главата. — Може би да идем да потърсим момчетата, с които си играл на копчета?…

— Че защо? — попита мундирът.

— За да си вземем от тях нашите копчета — обясни Фердинанд. — Ако не щат да ги върнат с добро, ще ги ухапем!

— Ти забравяш, че мундирите нямат зъби.

— Но аз имам — каза Фердинанд. — Достатъчни са и за теб, и за мен. На бърза ръка ще ни върнат копчетата, ще видиш.

— Нямаме право да им ги взимаме — каза мундирът. — Те честно си ги спечелиха и няма какво повече да се говори. Сам съм си виновен, че ми се прииска да играя!

— В такъв случай не виждам никакъв изход — каза Фердинанд.

— Не. Има един изход — обади се мундирът.

— Какъв? — попита Фердинанд.

— Изход по посока на града.

— За какво?

— За копчета.

— И къде възнамеряваш да ги търсиш?

— Как къде? В магазините за копчета! — отвърна с плътния си глас мундирът.

— Мислиш, че ще намерим същите? — недоверчиво попита Фердинанд.

— Трябва да опитаме, драги мой — рече мундирът. — Трябва да опитаме. Да вървим, няма полза да седим тук!

Станаха едновременно от креслото и също едновременно — Фердинанд с мундира и мундирът върху Фердинанд — се упътиха към вратата.