Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (15)

IV

Като остана сам, Фердинанд най-напред свали от едното си рамо пушката, а от другото рога. Опря пушката на близката смирка и от този момент престана да се занимава с нея. Но рога известно време въртя на всички страни, възхищаваше се на отблясъците, които той пръскаше наоколо и много му се искаше да го надуе. Обаче успя да преодолее това си желание, защото стигна до извода, че щом ловът вече е започнал, не е редно ни в клин ни в ръкав да затръби с рога без съгласието на ръководителя.

Затова като му се нагледа до насита, той го остави под някакъв храст.

И погледна към Зелевото небе. Там стърчаха хиляди зелки и нищо друго. Съвсем скоро взе да му става горещо, защото в шубрака не се усещаше никакъв ветрец — въздухът беше неподвижен.

— Офф, ще се сваря на този пост — промърмори Фердинанд и за да му олекне малко, си свали ловджийската шапка с перото и я хвърли на земята.

След четвърт час смъкна ловджийските ботуши, а след още четвърт час и ловното яке и чак тогава се почувства добре.

„Няма никакъв смисъл да стърча непрекъснато до това прозорче в храстите и да гледам зелевата мина, където нищо не става — помисли си Фердинанд, докато лягаше на земята, покрита с дебел мъх. — Ще си полежа половин час, а после ще наблюдавам…“

Не съм много сигурен, но ми се струва, че Фердинанд малко си подремна. Макар че не е изключено само да си е почивал, според най-новия метод, със затворени очи. Във всеки случай, когато най-сетне си отвори очите, той видя един голям заек да души пушката му, която ако си спомняте, бе подпрял на една смрика.

— Ей, ти! — шепнешком рече Фердинанд.

При звука на гласа му заекът с един скок се намери зад смриката.

— От какво се страхуваш? — каза Фердинанд.

— От те-б-б-бе — с треперещ глас отвърна заекът.

— Не ставай глупав — промърмори Фердинанд. — Аз нищо няма да ти направя.

— А защо им-м-м-аш п-п-пушка? — попита заекът, чието треперене се предаде на смриката и само по това можеше да се познае, че зад треперещата смрика има треперещ заек.

— Ами, дадоха ми я, какво да правя — каза Фердинанд, — но нямам никакво намерение да стрелям с нея.

— Ссссссериозззззно ллллли? — попита заекът.

— Сссссериоззнннно! — отвърна Фердинанд, имитирайки треперещия му глас.

Това в края на краищата дотолкова убеди заека, че той се престраши да подаде зад смриката връхчетата на дългите си мустаци.

— Ссссссам ллллли сссси? — попита той.

— Сссссссамммм ссссъм — отвърна Фердинанд. — И изобщо престани да се страхуваш и говори правилно.

— До-до-до-до-бббре! — съгласи се заекът.

— Как се казваш? — попита Фердинанд.

— Бързоходко — отговори заекът.

— А как ти е името?

— Кичо.

— Това е на галено, а името ти как е?

— Нямам представа — каза заекът. — От малък ми викаха все Кичо и така си остана.

— Случва се — рече Фердинанд. — А моята фамилия е Великолепни, а името ми е Фердинанд.

— Много ми е приятно — каза Кичо Бързоходко и кимна зад храста с дългите си уши.

— И на мен ми е много приятно — отвърна на любезността с любезност Фердинанд, — но ще ми бъде още по-приятно, ако най-сетне престанеш да се криеш зад тоя храст.

С един скок Кичо се озова до Фердинанд.

— Едър си — вгледа се в заека Фердинанд.

— Най-едрият заек в нашата околност — гордо отвърна Кичо. — Всички ме слушат, всъщност аз командвам всички зайци тук.

— А, чудесно — каза Фердинанд. — Веднага трябва да се предупредят всички зайци до осем часа вечерта да не излизат на Зелевото небе.

— Какво е това Зелево небе? — попита Кичо.

— Зелевото небе, зелко такава, е това, което виждаш пред очите си — рече Фердинанд и му посочи през прозорчето в храстите нивата със зелки.

— На нашия език това се нарича трапезария — каза Кичо.

— Добре, нека да е трапезария — съгласи се Фердинанд. — Става дума нито един заек да не отива в трапезарията преди да удари осем часът. Разбираш ли?

— Разбирам. Но защо?

— Защото ще стрелят.

— Кой?

— Другите ловци.

— Аха! Тогава тичам! — извика Кичо и се шмугна в храстите с достойна за името си бързина.

Само след няколко минути се появи отново.

— Въпросът е уреден — каза той задъхано. — Нито един заек няма да припари до трапезарията преди осем часа. Но как да разберем кога ще удари осем?

— Като погледнем часовника — обясни му Фердинанд.

— Ти имаш ли часовник? — попита Кичо.

— Нямам — с обезоръжаваща искреност отвърна Фердинанд. — Но между зайците все някой трябва да има часовник…

— Никой няма — умърлуши се Кичо.

— Тогава работата пропада! — промърмори Фердинанд.

— И какво ще стане? — разтревожи се Кичо.

— Чакай, чакай… — каза Фердинанд и дълбоко се замисли.

Мисли, мисли и най-сетне, след като много дълго мисли, ни в клин ни в ръкав попита:

— Има ли тук наоколо някаква кула?

— Каква кула? — попита Кичо.

— Няма значение — отговори Фердинанд. — Може да е черковна, пожарникарска, съдебна… всякаква.

— А защо ти е кула?

— Защо? Защо? — ядоса се Фердинанд. — Защото много често на кулите има часовници, загря ли?

— Загрях! — извика Кичо и от вълнение мръдна мустаци. — Имаме в околността няколко кули, само че не зная на коя има часовник, защото откровено казано никога досега това не ме е интересувало.

— Разпрати зайците да разберат — каза Фердинанд.

Кичо свирна по особен начин и тозчас се появиха петнайсетина заека.

— Разходете се из околностите — каза им Кичо — и търсете кули. Щом намерите някоя кула, погледнете има ли на нея часовник…

— И дали работи! — добави Фердинанд. — Защото това е много важно!

— Тичайте по странични пътища — продължаваше Кичо.

— И в никакъв случай не минавайте през Зелевото небе! — предупреди ги Фердинанд.

— Тоест, през трапезарията! — преведе Кичо думите на Фердинанд на заешки.

Оказа се, че кула с точен часовник има сравнително близко. Оставиха под кулата един заек. Щом удари осем часът, той незабавно трябваше да съобщи за това в щаба, който се намираше в шубрака. Останалите зайци получиха заповед да се скрият където намерят, а децата насила бяха вкарани в дупките.

Кичо и Фердинанд клечаха в храстите, подаваха си един на друг рога и, оглеждайки се в него, правеха най-различни физиономии. Гладкият като огледало месинг на рога издължаваше и изкривяваше по десетки начини образите им и това ги караше да се превиват от смях.

Но тъй като трябваше да пазят абсолютна тишина, те се смееха главно вътрешно, така че през време на цялата игра не се чу никакъв кикот.