Людвик Йежи Керн
Събуди се Фердинанд (3)

III

В определения ден Фердинанд се яви в съда.

— Вие по какъв въпрос? — попита го на входа разсилният.

— По мой собствен — отвърна Фердинанд.

— Това нищо не ми говори — ядоса се разсилният. — Имате ли призовка?

— Да, имам — каза Фердинанд и протегна розовата хартия.

— Я-я, покажи — промърмори разсилният, намести на носа си очилата и подробно прочете документа, който Фердинанд му подаде. — Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни… Това сте вие, така ли?

— Аз съм — потвърди Фердинанд.

— Лично?

— Лично.

— Самият вие?

— Самият аз.

Разсилният вдигна очилата на челото си и изпитателно се вгледа във Фердинанд.

— Лоша работа, драги мой — каза той накрая.

— Защо да е лоша? — попита Фердинанд.

— Лоша е, защото си обвиняем.

— А, да, да, обвиняем съм — призна доволно Фердинанд. — Знаете ли, за първи път в живота си съм обвиняем — добави той, сякаш това беше някакъв особен повод да се гордее.

— В съда не е хубаво да бъдеш обвиняем — философски каза разсилният. — По-добре е да си свидетел, а най-добре — адвокат.

— А какво да направя, че да стана адвокат? — наивно попита Фердинанд.

— Боя се, драги мой, че в този момент нищо не може да се направи — рече разсилният. — Адвокат не се става за ден-два. Преди всичко трябва много дълго да стоите в съда…

— Мога да стоя — с готовност отвърна Фердинанд.

— По всичко личи, че не само ще стоите, но и ще лежите, драги мой — рече разсилният, като се взираше в розовата призовка. — Впрочем да не изпреварваме съдията. Това все пак зависи от него. Ей сега ще ида да видя какво става в съдебната зала. Почакайте в коридора.

— Уведомете, моля ви, съдията, че е дошъл Фердинанд Великолепни — рече Фердинанд, — и че му изпраща целувка.

— Предупреждавам ви — каза разсилният, преди да се отдалечи, — че в съда трябва да се държите сериозно. Иначе може сам да си навредите.

Разсилният изчезна зад една голяма врата с надпис:

Съдебна зала №6

Фердинанд се огледа. В коридора имаше много такива големи врати. Всичките бяха съответно номерирани. Пред всяка врата стояха на групи хора. Това бяха свидетелите, адвокатите и понякога обвиняемите, но много рядко. Защото повечето от обвиняемите ги докарваха на делото от затвора. Но Фердинанд естествено не знаеше това. Той бавно се приближи до една от групичките да побъбри малко, все едно за какво. Защото Фердинанд беше извънредно общително същество.

— Аз съм обвиняем — каза той, спирайки се пред неколцина души, които разпалено спореха за нещо.

Те незабавно млъкнаха и учудено погледнаха към Фердинанд.

— Обвиняем съм — повтори Фердинанд, като същевременно наблюдаваше какво впечатление правят думите му.

— По какво дело? — попита най-сетне някой от групата.

— По мое! По мое собствено! — отвърна Фердинанд и изпъчи гърди.

— В какво сте обвинен — попита от учтивост друг от групата, защото не искаше да огорчава Фердинанд. Инак разговорът несъмнено щеше да прекъсне.

— Обвинен съм за телевизор — рече Фердинанд.

— Открадна ли го? — любопитно попита някакъв дебел, брадясал тип.

— Нищо подобно — отвърна Фердинанд. — Купих си го.

— Сигурно си го платил с фалшиви пари, уважаеми? — прошепна някаква дамичка със злобно лице и дълъг остър нос.

— Как може да ви мине през ума такова нещо — възмути се Фердинанд. — Банкнотите бяха напълно редовни.

— И вие платихте всичко?

— Всичко, до грош, с изключение на…

В тоя момент се появи разсилният и кимна на Фердинанд.

— Ваш ред е — каза той. — Влизайте.

Фердинанд влезе в съдебна зала №6. Скромно се изправи до вратата и зачака, като любопитно се оглеждаше наоколо.

— По-близо! — чу той някакъв креслив глас, но не му обърна никакво внимание.

— По-близо!!! — повтори кресливият глас.

„Някои хора — помисли си Фердинанд — имат ужасно неприятен тембър на гласа. Като че ли квака жаба.“

— По-близо!!! — чу се за трети път, но сега вече толкова силно, че Фердинанд успя да разбере откъде идва това квакане.

— На мен ли казвате? — попита той, когато най-сетне забеляза едно малко човече, седнало на високия подиум зад масата.

— На вас, на вас — изквака човечето. — Приближете се де!

— Ние ли?

— Вие.

— Но от нас съм само аз — каза Фердинанд.

— Именно за вас се отнася — обясни човечето.

— За мен не се говори в множествено число — засегна се Фердинанд. — Вие е множествено число, а аз съм единствено число. Може да ми говорите най-много на ти.

— Не сте ми приятел, че да ви говоря на ти — изквака човечето и от яд скочи на крака. — Вие обвиняем ли сте, или не?

— Обвиняем съм — усмихнато отвърна Фердинанд.

— На обвиняемите се говори на вие! Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — отново се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — за трети път се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме, тоест разбирам — бързо се поправи Фердинанд. — А ти пък какво толкова се ядосваш?

— Тииии??? — побесня човечето. — Какво е това ти???

— Ами ти, дето седиш на масата, ей там горе на естрадата — рече Фердинанд.

— Нямате право да ми говорите на ти! — изкрещя човечето.

— Ако предпочиташ, мога изобщо да не ти говоря — предложи Фердинанд.

— Аз ще ти дам да разбереш!!! — възмутено размаха ръце човечето. — Ще ти дам да разбереш!!! — и след малко добави: — Към мен ще се обръщате с „уважаеми секретарю“, запомнете веднъж завинаги. Разбрахте ли?

— Разбрахте ли, разбрахме, разбрах, ти, вие, уважаеми секретарю — отвърна Фердинанд, заеквайки.

— Сега вече е добре — изфъфли човечето. — Стани!

Фердинанд бързо седна на стола, който беше до него.

— Защо сядате? — изрева човечето.

— Защото вие, уважаеми секретарю, ми наредихте да стана.

— Наредих ви да станете, а вие сядате!

— Седнах, за да стана, уважаеми секретарю. Стоейки изправен, не можех да стана — обясни Фердинанд.

— В думите ви има нещо разумно — замисли се човечето. — Наистина, трудно е да станеш, когато си прав. В такъв случай сядайте.

Фердинанд седна на стола.

— Стани! — извика човечето. — Съдът!

Фердинанд се изправи. В същия момент в съдебната зала влезе съдът. Съдът се състоеше от трима мъже, облечени с черни дрехи. Те с достойнство се качиха на подиума и заеха местата си.

— Проверете ако обичате самоличността на обвиняемия — обърна се към секретаря един от черните мъже, този, дето седеше в средата.

Секретарят се надигна от мястото си, взе папката по делото и попита Фердинанд:

— Презиме?

— Великолепни — рече Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Притежавате ли телевизор?

— Да.

— Благодаря, засега това е достатъчно — обади се съдията, който седеше в средата.

Човечето седна и взе писалката, та да може точно да протоколира всичко, което се каже.

— Искам да ви предупредя — обърна се към Фердинанд главният съдия, — че трябва да говорите само истината, в противен случай ви заплашват строги санкции.

— Извинете — рече Фердинанд. — Не разбрах добре. Какво ме заплашва?

— Санкции. Това значи, че може да бъдете наказан допълнително. И още нещо. Когато се обръщате към мен, сте длъжен да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“. Ясно ли е?

— Ясно, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд, а си помисли: „Сигурно защото този дето седи в средата е най-висок от тримата. Вторият съдия е среден, а третият е съвсем нисък“.

— Отлично — каза най-високият съдия. — В такъв случай да започваме. Обвинявате се в телеконтрабанда и обида на длъжностно лице. Да разгледаме точка първа от обвинителния акт: телеконтрабандата. Обвиняеми, притежавате ли телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, притежавам — отвърна Фердинанд.

— Обвиняеми, използвате ли този телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, използвам го.

— Обвиняеми, регистрирали ли сте телевизора, който ползувате?

— Не съм го регистрирал, високоуважаеми съдии.

— А защо? — намеси се средният на ръст съдия.

— Защото не ми е дошло на ума, средноуважаеми съдии — откровено каза Фердинанд.

— Към мен също трябва да се обръщате с „високоуважаеми съдии“ — сухо отбеляза съдията със среден ръст. — Запомнете това за в бъдеще, обвиняеми.

— Значи не сте регистрирали телевизора си и съответно не сте платили полагаемите се такси, така ли? — взе инициативата в свои ръце главният съдия.

— Не съм ги платил, високоуважаеми съдии — призна си Фердинанд.

— И не отричате това?

— Не отричам.

— В такъв случай да преминем към втора точка от обвинителния акт: обида на длъжностно лице. Обвиняеми, признавате ли, че сте размахвали юмруци пред лицето на държавен служител и че сте хвърляли в очите му разбити белтъци, по-точно в лявото му око?

— Не признавам, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд.

— Защо не признавате?

— Защото аз не съм размахвал юмруци и не съм хвърлял белтъци.

— А кой? — отново ни в клин ни в ръкав се обади средният на ръст съдия.

— Доналд, средно… извинете, високоуважаеми съдии.

— Кой е тоя Доналд? — попита главният съдия.

— Патокът Доналд, високоуважаеми съдии. Когато служителят влезе в стаята, той тъкмо разбиваше белтъци за целувки…

— С какво ги разбиваше?

— С крака, високоуважаеми съдии. Много смешно изглеждаше.

— Възможно е — каза главният съдия. — Но нас не ни интересуват смешките. Нас ни интересуват фактите. Имате ли свидетели?

— Имам! — облекчено извика Фердинанд. — Имам един свидетел. Достатъчно ли е, високоуважаеми съдии, да имаш само един свидетел?

— Достатъчно е. Кой е той?

— Самият Доналд!

— Този, дето е разбивал с крака белтъците ли? — учудено попита третият, най-ниският съдия, който досега си бе мълчал.

— Да, нискоуважаеми съдии! Същият!

— И към мен трябва да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“! — изкряска ниският съдия.

„И тримата все високи“ — помисли си Фердинанд, а гласно каза:

— Да, ниско… извинете, исках да кажа, високоуважаеми съдии!

— И вие желаете въпросният Доналд да бъде призован за свидетел по вашето дело? — попита главният съдия.

— Да, високоуважаеми съдии. Той ще потвърди, че беше така, както казвам.

— А къде живее въпросният Доналд?

— Нямам представа — рече Фердинанд. — От време на време се появява по телевизията. Може би там ще знаят неговия адрес, високоуважаеми съдии.

— В такъв случай отлагам делото срещу Фердинанд Великолепни — обяви главният съдия, — докато не се яви като свидетел някой си Паток Доналд, чието местожителство е неизвестно. Вие, господин секретар — обърна се той към дребното квакащо човече, — се заемете сериозно с този въпрос и се постарайте на следващото дело Патокът Доналд да се яви лично.

— Да, господин съдия — извика човечето. — Още днес ще пиша до телевизията с молба да ми съобщят адреса на свидетеля.

— Можете да си идете в къщи — каза главният съдия на Фердинанд и напусна съдебната зала, последван от останалите двама съдии.

— Довиждане, високо, средно, и нискоуважаеми съдии — облекчено прошепна Фердинанд, когато вратата след съдиите се затвори.