Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава VII

Когато тръгвах нагоре по стълбите, портиерката почука на стъклената врата на стаята си. Спрях се и в същия момент тя излезе. Подаде ми няколко писма и една телеграма.

— Ето пощата. Освен това потърси ви една дама.

— Остави ли визитната си картичка?

— Не. Придружаваше я един мъж. Беше същата, която дойде миналата нощ. Всъщност тя била много мила.

— Заедно с някой мой приятел ли беше?

— Не знам. Никога досега не е идвал. Беше много едър. Много, много едър. А тя е много мила. Много, много мила. Снощи тя беше може би малко така… — Тя опря глава на дланта си и започна да се люлее. — Нека ви кажа откровено, monsieur Барнс. Снощи тя не ми се стори особено gentille. Снощи си съставих лошо мнение за нея. Но чуйте какво ще ви кажа. Тя е tres, tres gentille. И от много добро семейство. Личи си от пръв поглед.

— Не казаха ли нещо?

— Казаха, че след един час пак ще дойдат.

— Щом пристигнат, пратете ги горе.

— Добре, monsieur Барнс. Тя е истинска дама. Може би е ексцентрична, но е истинска дама.

Някога моята портиерка беше държала лавка за напитки на парижкия хиподрум. Цял живот беше работила заедно с простолюдието, но бе наблюдавала и хората, които се навъртаха около конете, и с гордост ми съобщаваше кои от моите гости са добре възпитани, кои са от добро семейство и кои са спортсмени — дума, която французите произнасят с ударението на последната сричка. Лошото беше, че ония, които не попадаха в нито една от тези три категории, рискуваха да получат отговор, че горе, chez monsieur Барнс, няма никой. Един от приятелите ми — художник с доста изгладнял вид, който според мадам Дюзинел очевидно не беше нито добре възпитан, нито от добро семейство, нито спортист, ме запита с писмо не мога ли да му дам пропуск, за да го пускат при мен, когато някоя вечер му се прииска да ме види.

Качих се горе учуден по какъв ли начин Брет е успяла да спечели портиерката. Телеграмата беше от Бил Гортън, който съобщаваше, че пристига с кораба „France“. Оставих пощата на масата, върнах се в спалнята, съблякох се и взех душ. Когато се избърсвах, чух звънеца. Нахлузих халата и чехлите и отворих вратата. Беше Брет. Зад нея стоеше графът. Той държеше голям букет рози.

— Хелоу — поздрави Брет. — Няма ли да ни пуснеш да влезем?

— Заповядайте. Тъкмо се къпех.

— Щастливец! Изкъпал си се.

— Само един душ. Седнете, граф Мипипопулос. Какво ще пиете?

— Не знам дали обичате цветята — каза графът, но си позволих да донеса тези рози.

— Дайте ги — намеси се Брет и ги взе. — Напълни това с вода, Джейк.

Отидох в кухнята, налях вода в големия глинен съд, Брет сложи розите вътре и го постави в средата на масата в трапезарията.

— Днес прекарахме чудесно.

— Не си ли спомни, че трябваше да се срещнем в „Крийон“?

— Така ли? Не. Трябва да съм била съвсем пияна.

— Да, пияна бяхте, драга моя — каза графът.

— И още как. Но графът се държа като истински приятел.

— Сега портиерката е във възторг от теб.

— Би трябвало да бъде. Получи двеста франка.

— Каква глупост си направила!

— Не аз, а той — посочи тя с глава графа.

— Реших, че трябва да й дадем нещо за снощното безпокойство. Беше много късно.

— Той е изумителен — каза Брет. — Всичко помни.

— Също и вие, мила.

— Що за приумица — отвърна Брет. — Кой би искал да помни? Слушай, Джейк, ще извадиш ли нещо за пиене?

— Извади ти, аз ще мина оттатък да се облека. Нали знаеш къде е?

— Разбира се.

Докато се обличах, чувах как Брет вади чашите и шишето със сода. Те разговаряха. Обличах се бавно, седнал на леглото. Чувствувах се уморен и потиснат. Брет влезе в стаята с чаша в ръка и седна до мен.

— Какво ти е? Не си ли добре?

Тя сдържано ме целуна по челото.

— Ах, Брет, толкова много те обичам.

— Мили — промълви Брет. — Искаш ли да го отпратя? — добави тя след малко.

— Не. Той е приятен.

— Ще го отпратя.

— Не, недей.

— Ще го отпратя.

— Не може така.

— Не може ли? Ти стой тук. Казвам, ти, че той е изгубил ума си по мен.

Тя излезе от стаята. Лежах по лице на кревата. Чувствувах се потиснат. Чух ги, че говорят, но не се вслушах. Брет влезе и седна на леглото.

— Бедничкият ми! — помилва ме тя по главата.

— Какво му каза?

Аз лежах с глава извърната настрани. Не исках да я виждам.

— Изпратих го за шампанско. Много обича да купува шампанско. А ти по-добре ли си? — запита ме тя след малко. — Мина ли ти главата?

— Мина ми.

— Полежи спокойно. Той се запъти към другия край на града.

— Не може ли да живеем заедно, Брет? Просто така — да живеем заедно?

— Мисля, че не. Ще ти изневерявам с всеки срещнат. Не би могъл да понесеш това.

— Сега го понасям.

— Тогава ще бъде друго. Аз съм виновна, Джейк. Така съм устроена.

— Не може ли да напуснем града за известно време?

— Няма да помогне. Ако настояваш, добре. Но и вън от града не мога да живея спокойно. Не мога, ако съм с човек, когото наистина обичам.

— Знам.

— Не е ли противно? Смятам, че е излишно да ти казвам, че те обичам.

— Знаеш, че и аз те обичам.

— Стига сме говорили. Думите нямат значение. Ще замина и ще те оставя, а после ще се завърне Майкъл.

— Защо си отиваш?

— Така е по-добре за теб, и за мен.

— Кога тръгваш?

— Колкото мога по-скоро.

— И къде?

— В Сан Себастиян.

— Не може ли да отидем заедно?

— Не. Що за идея, след като току-що се разбрахме.

— Но не се споразумяхме.

— О, знаеш не по-зле от мен. Не упорствувай.

— Няма, разбира се. Знам, че си права. Но се чувствувам потиснат, а когато съм така, говоря глупости.

Надигнах се, седнах на леглото и се наведох да взема обувките си. Обух се и станах.

— Не гледай така.

— А как да гледам?

— О, не изглупявай. Утре заминавам.

— Утре ли?

— Да. Не ти ли казах? Утре.

— Тогава да пием. Графът скоро ще се върне.

— Да, още малко и ще се върне. Знаеш ли, когато купува шампанско, е изключителен. Все едно, че свещенодействува.

Минахме в столовата. Взех бутилката с коняка, налях чаша на Брет, налях и за себе си. Чух звънеца. Отидох да отворя — на вратата беше графът, а зад него шофьорът с кошница, пълна с бутилки шампанско.

— Къде трябва да ги оставим, сър? — попита графът.

— В кухнята — отвърна Брет.

— Занеси ги там, Анри — посочи му с ръка графът, — а след това иди долу да донесеш леда. — За момент той остана загледан след кошницата, която изчезна зад вратата на кухнята. — Надявам се, че виното ще ви хареса — каза той. — Признавам, че сега в Америка нямаме особена възможност да бъдем познавачи на добри вина, но това взех от един мой приятел винар.

— Вие за всичко имате приятели — каза Брет.

— Той има лозя. Хиляди акри.

— Как се казва? — запита Брет. — Veuve Cliquot?

— Не. Мюмс. Барон Мюмс.

— Чудесно — каза Брет. — Всички сме с титли. Защо и ти нямаш титла, Джейк?

— Уверявам ви, сър — обърна се към мен графът, като сложи ръка на рамото ми, — че от титлите няма никаква полза. Те само увеличават разноските.

— Не знам. Понякога е много удобно — каза Брет.

— Никога не съм имал полза от титлата си.

— Не сте знаели как да я използувате. Моята винаги ми е откривала кредит.

— Седнете, графе — поканих го аз. — Дайте да отнеса бастуна ви.

Графът гледаше Брет, седнала срещу него на масата под лампата със светилен газ. Тя пушеше цигара и изтърсваше пепелта, на килима.

— Слушай, Джейк, ще ти съсипя килимите. Нямаш ли пепелник? — каза тя, като видя, че я гледам.

Намерих няколко пепелника и ги сложих на различни места. Пристигна шофьорът с пълна кофа осолен лед.

— Сложи две бутилки вътре, Анри! — нареди графът.

— Нещо друго, сър?

— Не. Ще чакаш долу в колата. За вечеря бихме могли да отидем с колата в Булонския лес — обърна се той към нас двамата.

— Както искате — каза Брет. — Не бих могла нищо да хапна.

— Аз пък никога не се отказвам от една хубава вечеря — заяви графът.

— Да донеса ли виното, сър? — запита шофьорът.

— Да, Анри. Донеси го! — каза графът, извади тежка кожена табакера и ми предложи.

— Бихте ли опитали една истинска американска пура?

— Не сега — благодарих аз. — Да си довърша първо цигарата.

Той отряза края на пурата си със златния резец, който висеше на верижката на часовника му.

— Обичам пура, която да гори както трябва — каза графът. — Половината от пурите, които продават, горят лошо.

Той запали пурата си и започна да изпуска кълба дим, загледан в Брет на отсрещната страна на масата.

— И тъй, лейди Ашли, когато получите развод, ще загубите титлата си.

— Ще я загубя. Жалко, нали?

— Ни най-малко. Вие нямате нужда от титла. Имате вродена изисканост.

— Благодаря ви. Крайно любезен сте.

— Не се шегувам. — Графът изпусна кълбо дим. — Не съм виждал човек с такава вродена изисканост. Просто ви е вродена. Това е всичко.

— Много мило от ваша страна. Мама би била поласкана. Може ли да потвърдите това писмено, а аз ще й го пратя по пощата.

— Сам ще й го кажа — заяви графът. — Не се шегувам. Никога не се шегувам с хората. Шегуваш ли се с хората — спечелваш си врагове. Винаги съм казвал това.

— Прав сте — съгласи се Брет. — Стопроцентово сте прав. Аз винаги се шегувам с хората и нямам ни един приятел на света. С изключение на Джейк.

— Но с него не се шегувате.

— Не.

— И сега ли не? — запита графът. — Това не беше ли шега?

Брет ме погледна и в ъгълчетата на очите й се появиха бръчици.

— Не — каза тя, — с него не бих се шегувала.

— Ето, виждате ли. Не се шегувате с него.

— Разговорът става невъзможно досаден — каза Брет. — Няма ли да опитаме шампанското?

Графът се наведе и завъртя бутилките в лъскавата кофа.

— Не е изстинало още. Непрекъснато пиете, драга моя. Не може ли да поговорим?

— Премного говорих. Изприказвах се цялата пред Джейк.

— Бих желал да ви чуя някога наистина да се разприказвате. Когато говорите с мен, изобщо не довършвате изреченията си.

— Оставям на вас да си ги довършвате сам. Нека всеки си ги довършва тъй, както му харесва.

— Твърде интересна система — каза графът и се наведе да завърти бутилките. — Все пак иска ми се някой път да ви чуя да поговорите.

— Нали е смешен? — обърна се Брет към мен.

— Смятам, че е вече изстудено — заяви графът, като извади една бутилка.

Донесох му кърпа. Той избърса бутилката и я хвана загърната в кърпата.

— Предпочитам да пия шампанско от двулитрови бутилки. По-добро е, но трудно се изстудява. Той вдигна бутилката и погледна течността. Аз извадих чашите.

— Е, можете да я отворите — предложи Брет.

— Да. Сега ще я отворя.

Шампанското беше изключително.

— Това се казва вино! — вдигна чаша Брет. — Да обявим някакъв тост. „За здравето на негово величество!“

— Това вино е твърде хубаво за тостове, драга моя. Такова вино не трябва да се примесва с емоции. Губи си вкуса.

Чашата на Брет беше празна.

— Трябва да напишете книга за вината, графе — казах аз.

— Мистър Барнс — отвърна той, — от вината искам само едно — да им се наслаждавам.

— Хайде да им се насладим още малко — намеси се Брет и поднесе чашата си.

Графът наля внимателно.

— Готово, драга моя. Тази чаша бавно, а след това можете да се напиете.

— Какво? Да се напия?

— Когато се напиете, сте пленителна.

— Чуваш ли го какво говори?

— Мистър Барнс — каза графът и напълни чашата ми, — не съм виждал друга дама, която да е еднакво пленителна и трезва, и пияна.

— Защото не сте видели много, така ли?

— Напротив. Много съм видял. Твърде много.

— Пийте си виното — каза Брет. — Всички сме видели. Мога да ви кажа, че Джейк е видял не по-малко от вас.

— Сигурен съм, че мистър Барнс е видял твърде много. Съвсем не мисля противното, сър. Но и аз много съм видял.

— Видели сте, разбира се — каза Брет. — Исках само да ви подразня.

— Преживял съм седем войни и четири революции — каза графът.

— Сражавали ли сте се? — запита Брет.

— Понякога, да. Имам дори рани от стрела. Виждали ли сте рани от стрела?

— Дайте да видим.

Графът стана, разкопча жилетката и ризата си, дръпна фланелката нагоре и откри косматите си гърди. На светлината се очертаваха изпъкналите коремни мускули.

— Виждате ли?

Под линията, където свършваха ребрата, имаше два бели изпъкнали белега.

— Вижте как са излезли през гърба. — Малко над кръста му имаше два също такива белега, изпъкнали и широки колкото палец.

— О, наистина. Не на шега са ви ранили.

— Пълно пронизване.

Графът закопча ризата си.

— Къде ви раниха така? — запитах аз.

— В Абисиния. Тогава бях на двадесет и една години.

— Какво правехте там? — запита го Брет. — В армията ли бяхте?

— Пътувах по работа, драга моя.

— Нали ти казах, че е наш човек? — обърна се Брет към мен. — Обичам ви, графе. Вие сте чудесен.

— Щастлив съм да чуя това. Но не е вярно.

— Не се правете на глупак.

— Разбирате ли, мистър Барнс, именно защото съм преживял толкова много, сега мога тъй добре да се наслаждавам на всичко. Не сте ли съгласен с мен?

— Да, напълно.

— Знам — каза графът. — В това е тайната. Човек трябва да оцени някои неща.

— И оценката ви е непоклатима? — запита Брет.

— Вече, да.

— И никога не се влюбвате?

— Напротив — отвърна графът. — Аз съм винаги влюбен.

— И как се отразява това на схващанията ви кое е ценно и кое не?

— Това е едно от нещата, които ценя.

— Нищо не цените. Вие сте мъртъв.

— Не, драга моя. Не сте права. Съвсем не съм мъртъв.

Изпихме три бутилки шампанско и графът остави кошницата в кухнята. Вечеряхме в един ресторант в Булонския лес. Беше превъзходна вечеря. Храната беше едно от нещата, които графът ценеше. Както и виното. Графът беше в добро настроение. Брет също. Прекарахме приятна вечер.

— Къде бихте искали да отидем? — запита графът, когато се нахранихме. В ресторанта бяхме останали само ние. Двамата келнери стояха до вратата. Искаше им се да си вървят в къщи.

— Бихме могли да отидем на Монмартр — предложи Брет. — Прекарахме чудесно, нали?

Графът сияеше. Той беше много доволен. Отново беше запалил пура.

— Вие двамата сте много мили — каза той. — Защо не се ожените?

— Всеки от нас иска да живее посвоему — отвърнах аз.

— Твърде много сме отдадени на професиите си заяви Брет. — Хайде, да излизаме от тук.

— Още един коняк? — предложи графът.

— Да, но на Монмартр.

— Не. По-добре тук, на спокойствие.

— Вие с вашето спокойствие — възрази Брет. Какво е отношението на мъжете към спокойствието?

— Обичаме го — каза графът. — Тъй както вие обичате шума.

— Добре — съгласи се Брет. — Да поръчаме.

— Сомелие! — извика графът.

— Да, сър.

— Кой е най-старият ви коняк?

— Осемстотин и единадесета година.

— Донеси една бутилка.

— О, без демонстрации. Върни поръчката, Джейк.

— Слушайте, драга моя, старият коняк си заслужава парите много повече от всички останали антики.

— Имате ли много антики?

— Пълна къща.

Накрая отидохме в Монмартр. В „Зели“ беше пълно с хора, шумно и задимено. Оркестърът свиреше оглушително. Танцувахме с Брет. Беше тъй претъпкано, че едва пристъпяхме. Негърът на барабаните махна с ръка на Брет. Нямаше как да пробием тълпата и танцувахме на едно място пред него.

— Как сте?

— Отлично.

— Това е най-важното.

Той се усмихна така, че цялото му лице се превърна в зъби и устни.

— Добър мой приятел — каза Брет. — И чудесен тимпанист.

Музиката спря и ние тръгнахме към масата, където седеше графът. Но оркестърът засвири отново и ние продължихме да танцуваме. Погледнах към графа. Той седеше на масата и пушеше пура. Оркестърът спря.

— Да вървим — каза Брет и тръгна към масата. Но той засвири отново и притиснати от тълпата, танцувахме още веднъж.

— Танцуваш лошо, Джейк. Не съм виждала по-добър танцьор от Майкъл.

— Той е чудесен.

— Има си добри страни.

— Допада ми — казах аз. Много го обичам.

— Ние ще се оженим. Странно. Цяла седмица не съм се сетила за него.

— Не му ли пишеш?

— Аз и писма! Никога не пиша.

— Уверен съм, че той ти пише.

— О, да. И какви хубави писма при това.

— Кога ще се ожените?

— Знам ли? Щом получа развод. Майкъл уговаря майка си да прояви повече щедрост.

— Мога ли да ви помогна?

— Не изглупявай. Семейството на Майкъл има купища пари.

Музиката спря. Върнахме се на масата. Графът стана.

— Чудесно — каза той. Приятно ми беше да ви гледам.

— А вие не танцувате ли? — запитах го аз.

— Не. Стар съм вече.

— О, я оставете тези глупости — прекъсна го Брет.

— Ако ми доставяше удоволствие, щях да танцувам. Приятно ми е да гледам как вие танцувате.

— Чудесно! — възкликна Брет. — Тогава някой път ще танцувам за вас. А какво става с вашето приятелче Зизи?

— Вижте какво. Аз издържам това момче, но неговото присъствие не ми е приятно.

— Закъсал е.

— Струва ми се, че има бъдеще. Но на мен лично не ми е приятен.

— Джейк също не може да го търпи.

— Видя ли го, настръхвам.

— Ще излезе ли от него художник, или не, не може да се каже. Но бащите ни бяха големи приятели.

— Ела да танцуваме — предложи Брет.

Танцувахме. Беше пълно с хора.

— О, мили — каза тя. — Колко съм нещастна.

Имах чувството, че всичко това се бе случвало вече.

— Само преди минута ти беше в настроение.

„Два пъти не може…“ крещеше тимпанистът.

— То се изпари.

— Какво ти е?

— Не знам. Чувствувам се отвратително.

„…“ — пееше тимпанистът. След това отново се залови за палките.

— Искаш ли да тръгваме?

Изпитвах чувството, че става нещо, което се повтаря както в кошмарните сънища — нещо, което съм изживял, а сега трябва отново да изживея.

„…“ — пееше тихо тимпанистът.

— Да тръгваме — каза Брет. — Нали нямаш нищо против.

„…“ — запя високо тимпанистът и се усмихна на Брет.

— Добре — съгласих се аз. Излязохме от тълпата. Тя тръгна към гардеробната.

— Брет иска да си върви — съобщих аз на графа.

— Така ли? Добре — кимна той с глава. — Вземете колата. Аз ще остана още малко, мистър Барнс.

Ръкувахме се.

— Прекарахме чудесно. А сега позволете ми… казах аз и извадих една банкнота.

— Не се шегувайте — спря ме той.

Брет се приближи, загърната в пелерината си. Тя целуна графа и с ръка на рамото му го спря да не става. На вратата се обърнах и видях, че на масата му има три момичета. Влязохме в голямата кола. Брет съобщи на шофьора адреса на хотела си.

— Не, не се качвай — каза тя пред входа. След това позвъни и вратата се отвори.

— Наистина ли?

— Да. Моля те.

— Лека нощ, Брет. Съжалявам, че се чувствуваш зле.

— Лека нощ, Джейк. Лека нощ, мили. Няма да те видя повече. — Целунахме се пред вратата. Тя ме отблъсна. Целунахме се отново. — Недей! — каза Брет.

Тя бързо се обърна и влезе в хотела. Шофьорът ме отведе в къщи. Дадох му двадесет франка, той докосна с ръка фуражката си, каза: „Лека нощ, сър“ и подкара колата. Позвъних. Вратата се отвори, изкачих се горе и си легнах.