Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (2) (Фиеста)

Глава II

Същата зима Роберт Коен замина за Америка с романа си, който бе приет от сравнително добро издателство. Научих, че заради това му заминаване двамата имали голям скандал, и мисля, че тогава именно Франсис го загуби, защото в Ню Йорк много жени проявиха внимание към него и когато се върна, беше съвсем друг. Говореше за Америка по-възторжено от когато и да било по-рано, не беше тъй простосърдечен, не беше и тъй приятен. Издателството даде доста висока оценка на романа му и той получи нещо като главозамайване. Освен това няколко жени си бяха поставили за цел да го спечелят и кръгозорът му се бе разширил. Четири години той се бе ограничавал само с жена си. Около три години беше виждал не по-далеч от Франсис. Уверен съм, че никога през живота си не бе обичал.

Беше се оженил, за да се утеши след неприятните години в колежа, а Франсис го бе поела, за да го утеши след откритието, че той не е бил всичко на света за първата си жена. Не беше още влюбен, но си даваше сметка, че представлява нещо, към което много жени се стремят, и фактът, че не е безразличен на една жена и тя иска да живее с него, не му изглеждаше вече чудо на чудесата. Това го промени до такава степен, че присъствието му не беше тъй приятно, както по-рано. Освен това с нюйоркските си приятели бе играл бридж на твърде големи суми, залагал беше повече, отколкото му позволяват средствата, и бе спечелил няколкостотин долара. Това му даваше самочувствието на голям играч и той често казваше, че ако се види принуден, човек може да се препитава и с бридж.

И още нещо: той започна да чете У. Х. Хъдсън. Това звучи като невинно занимание, но Коен прочете и препрочете „Пурпурната страна“ — книга, която може да има пагубни последици, ако човек я прочете в зряла възраст. В нея се описват възхитителните, въображаеми любовни приключения на един безупречен английски джентълмен в една наситена с романтизъм страна, чиято природа е наистина добре обрисувана. Да я възприеме човек на тридесет и четири години като пътеводител в живота, е почти толкова безопасно, колкото ако на същата възраст той пристигне на Уол стрийт направо от някой френски манастир, въоръжен с пълен комплект от практическите помагала Alger. Уверен съм, че Коен е възприел всяка дума от „Пурпурната страна“ буквално, като социологическо изследване на Р. Г. Дън. Той, разбира се, правеше някои уговорки, но, общо взето, приемаше книгата сериозно. Друго не му трябваше, за да се „навие“. Не предполагах до каква степен се е „навил“, докато не дойде веднъж в бюрото ми.

— Здравей, Роберт! — посрещнах го аз. — Да ме развеселиш ли идваш?

— Джейк, иска ли ти се да заминеш за Южна Америка? — запита той.

— Не.

— Защо не?

— Не знам. Никога не съм изпитвал желание. Трябват много пари. Освен това в Париж човек може да види колкото иска южноамериканци.

— Това не са истинските южноамериканци.

— Изглеждат ми напълно истински.

Трябваше да изпратя дописки за изтеклата седмица с влака, който имаше връзка с презокеанския параход, а бях написал само половината от тях.

— Знаеш ли някакви клюки? — запитах го аз.

— Не.

— Някой от високопоставените ти приятели да се развежда?

— Не. Слушай, Джейк. Ако поема разходите на двама ни, ще дойдеш ли с мен в Южна Америка?

— Защо съм ти?

— Знаеш испански. И като сме двама, ще е по-весело.

— Не — отвърнах аз. — В Париж ми е добре, а през лятото отивам в Испания.

— Цял живот съм мечтал за такова пътешествие. Ще остарея, докато го направя — каза Коен и седна.

— Не ставай глупак — отвърнах аз. — Имаш толкова много пари, че можеш да отидеш, където искаш.

— Знам. Но не мога да се реша.

— Не се тревожи. Всички страни са такива, каквито ги дават на кино.

Все пак стана ми мъчно за него. Личеше, че това, което си е наумил, не му дава мира.

— Не мога да се примиря с мисълта, че животът си отива тъй бързо, а аз не живея пълноценно.

— Никой не води живот изпълнен само с напрежение и интересни неща, с изключение на тореадорите.

— Тореадорите не ме интересуват. Техният живот не е нормален. Искам да стигнем до сърцето на Южна Америка. Бихме могли да направим чудесно пътешествие.

— Хрумвало ли ти е да отидеш на лов в Британска Източна Африка?

— Не, нямам такова желание.

— Там бих те придружил.

— Не, това не ме привлича.

— Защото не ти се е случвало да прочетеш нещо за там. Намери някоя книга за любовни приключения с красивите чернокожи принцеси.

— Искам в Южна Америка.

В него имаше типична еврейска упоритост.

— Ела да пийнем нещо долу.

— Нямаш ли работа?

— Не — отвърнах аз. Слязохме в кафенето на партера. Бях открил, че това е най-добрият начин човек да се отърве от приятелите си. Изпиваш с тях по чаша — после казваш: „А сега да вървя, че имам да предавам информации“ — и готово. Такива вратички за тактично измъкване са много важни във вестникарската работа, чиято етика налага да си даваш вид, че никога не работиш. Както и да е, слязохме в кафенето и си поръчахме уиски със сода. Коен огледа касите с бутилки край стената.

— Тук не е лошо — забеляза той.

— Има много за пиене — съгласих се аз.

— Слушай, Джейк — поде отново той и се облегна на бара. — Не ти ли се случва да изпитваш чувството, че времето минава, а ти не го използуваш както трябва? Даваш ли си сметка, че вече си изживял почти половината от живота си?

— Да, понякога.

— Знаеш ли, че след около тридесет и пет години ще сме покойници.

— Глупости, Роберт. Това са глупости.

— Говоря сериозно.

— Поне за това не ме е грижа — казах аз.

— Би трябвало да те е грижа.

— Достатъчно грижи ми минаха през главата. Стигат ми.

— Искам да отида в Южна Америка.

— Слушай, Роберт, дали ще отидеш в друга страна, или не — все едно. Опитвал съм и това. Не можеш да избягаш от себе си, като отидеш на друго място. Безполезно е.

— Но нали не си бил в Южна Америка?

— Стига с тази Южна Америка. Ако отидеш там с това настроение, ще бъде пак същото. Париж не е лош град. Защо не започнеш да живееш пълноценно тук?

— Омръзна ми Париж, омръзна ми Латинският квартал.

— Не ходи в Латинския квартал. Почни да скиташ сам и ще видиш, че нещо ще ти се случи.

— Никога нищо не ми се случва. Веднъж скитах сам цяла нощ и нищо не ми се случи — спря ме само един полицай на велосипед и ми поиска документите.

— Не ти ли хареса градът нощем?

— Не обичам Париж.

И тъй, доникъде не стигнахме. Мъчно ми беше за него, но не можех да му помогна, защото се натъквах на две неща, които упорито си беше втълпил: „Южна Америка ще оправи всичко“ и „Не обичам Париж“. Първото бе прочел в някоя книга, предполагам, че и второто.

— Ще се кача горе да предам някои информации — заявих аз.

— Непременно ли трябва да отидеш?

— Да, трябва да ги предам.

— Може ли да дойда и аз? Ще поседя в бюрото.

— Разбира се, хайде да се качваме.

Той седна във външната стая, зачете вестниците и „Литературен преглед“, а аз поработих усилено два часа. След това подредих копията по страници, добавих една забележка, сложих всичко в два големи плика и позвъних на куриера да ги занесе на гарата „Сен Лазар“. Минах в другата стая и заварих Роберт Коен заспал в голямото кресло. Той спеше, положил глава на ръцете си. Не ми се искаше да го будя, но трябваше да заключа бюрото. Сложих ръка на рамото му. Той разтърси глава.

— Не мога — каза той и пак скри лице в дланите си. — Не мога и за нищо на света няма да го направя.

— Роберт — казах аз и го разтърсих за рамото. Той вдигна глава. Усмихна се и примигна.

— Не говорех ли гласно преди малко?

— Да. Но не разбрах какво.

— Ей, че неприятен сън.

— Сигурно пишещата машина те е приспала.

— Сигурно. Не съм спал цяла нощ.

— Защо?

— Приказвахме — каза той.

Представих си картината. Имам неприятния навик да си представям приятелите си в леглото. Отправихме се към кафене „Наполитен“ да вземем аперитив и да погледаме вечерната тълпа по булеварда.