Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава XII

На сутринта, щом се събудих, отидох до прозореца и погледнах навън. Беше се прояснило и планините бяха безоблачни. Под прозореца стояха няколко каруци и един стар дилижанс с покрив, пропукан от влагата и слънцето. Сигурно беше останал от времето, преди да се появят автобусите. Един козел скочи на близката кола, а от нея — на покрива на дилижанса. Животното разтърси глава към другите кози долу и когато замахнах към него, скочи на земята.

Бил още спеше, аз се облякох, обух се в коридора и слязох долу. Там нямаше никой, отворих вратата и излязох навън. Утрото беше хладно, слънцето не беше успяло да изсуши росата, паднала, след като вятърът бе престанал. Претърсих навеса зад сградата, намерих някаква мотика и тръгнах към брега на потока да търся червеи за стръв. Рекичката беше бистра и плитка, но, изглежда, в нея не се въдеше пъстърва. Забих мотиката в едно влажно място на тревистия бряг и извадих голям чим. Отдолу имаше червеи. Щом вдигнах чима, те започнаха да се заравят надолу, но аз разкопах внимателно и хванах достатъчно. Продължих да копая във влажния бряг, напълних с червеи две празни тенекиени кутии от тютюн и насипах отгоре пръст. Козите ме гледаха как копая.

Когато се върнах, заварих жената в кухнята, казах й да ни приготви кафе и закуска за из пътя. Бил се беше събудил и стоеше седнал на леглото.

— Видях те от прозореца — каза той, но не исках да те прекъсвам. Какво правеше? Парите си ли закопаваше?

— Мързеливец такъв!

— А, трудил си се за общото благо? Чудесно. Можеш всяка сутрин да продължаваш в същия дух.

— Хайде — казах аз. — Ставай.

— Какво? Да ставам? Аз никога не ставам.

Той се вмъкна под завивките и ги издърпа до брадата си.

— Опитай се да ме убедиш, че трябва да стана.

Аз мълчаливо започнах да прибирам в рибарската торба разните риболовни съоръжения.

— Е, какво, не искаш ли? — запита Бил.

— Слизам долу да ям.

— Да ядеш? Защо не каза по-рано? Аз мислех, че искаш да ме вдигнеш, за да си направиш шега. Щом като е за ядене, добре. Това вече звучи разумно. Върви да изкопаеш още малко червеи, а аз слизам.

— Стига си дрънкал.

— Потруди се за общото благо.

Бил пъхна крака си в единия крачол.

— Прояви ирония и жалост.

Излязох от стаята с торбата за принадлежностите, мрежите и калъфа с въдиците.

— Ей, върни се.

Подадох глава през вратата.

— Няма ли да проявиш малко ирония и жалост?

Изплезих му се.

— Но това не е ирония.

Докато слизах по стълбата, чувах как Бил пее: „Ирония и жалост. Когато чувствуваш… О, прояви към тях ирония, прояви към тях жалост. Когато те чувствуват… Само капка ирония. Само капка жалост…“ Той престана да пее едва когато слезе долу. Мелодията беше на: „Камбаните звънят за мен и моето момиче“. Аз зачетох един испански вестник от миналата седмица.

— Какво искаш да кажеш с тази ирония и жалост?

— Как? Не знаеш ли за иронията и жалостта?

— Не. Кой я пее?

— Всички. Цял Ню Йорк е луд по нея. Както на времето по ансамбъла Фрателини.

Момичето донесе кафе, масло с препечен хляб. Или по-точно, препечен хляб, намазан с малко масло.

— Попитай я дали имат конфитюр — каза Бил. — Бъди ироничен.

— Имате ли конфитюр?

— Не го каза иронично. Ех, да можех да говоря испански.

Кафето беше хубаво и ние го пихме в големи чаши. Момичето донесе стъклена чинийка с конфитюр от малини.

— Благодаря.

— Ей, не така — продължи Бил. — Кажи нещо иронично. — Някаква шега по адрес на Примо де Ривера.

— Мога да им кажа, че в Испанско Мароко животът им съвсем не е конфитюрено-сладък.

— Не струва — каза Бил. — Никак не струва. Не ти се удава и това е. Нямаш усет към иронията. Нямаш и жалост. Кажи нещо жалко.

— Роберт Коен.

— Не е лошо. Това беше добре. А сега да продължим: защо Коен е жалък? Бъди ироничен.

Той отпи голяма глътка кафе.

— О, стига! — прекъснах го аз. — Човек не може да остроумничи толкова рано сутрин.

— Виждаш ли се какъв си? А искаш да ставаш писател. Ти си само вестникар. Вестникар-безотечественик. Би трябвало да бъдеш ироничен, щом станеш от леглото. Трябва, щом се събудиш, да кихнеш от жалост.

— Продължавай — казах аз. — От кого си чул тези глупости?

— От всички. Не четеш ли? Не се ли срещаш с хора? Знаеш, ли какво си? Ти си един безотечественик. Защо не живееш в Ню Йорк, а? Тогава щеше да ги знаеш тези работи. Какво, да не искаш да идвам да ти ги съобщавам всяка година?

— Вземи си още кафе — предложих му аз.

— Добре. Хубаво нещо е кафето. Благодарение на кофеина. Кофеинът всичко оправя. Оправя го с главата надолу. Знаеш ли какво ти е лошото? Че си безотечественик. И то най-безнадежден. Не си ли чувал това? Човек, напуснал страната си, никога не може да напише нещо свястно. Дори за вестниците.

Той допи кафето си.

— Ти си безотечественик. Нямаш корени. Станал си маниерен. Изкуствените европейски норми са те погубили. Пиянството ще те доведе до гроба. Половият въпрос ти е станал фиксидея. Само говориш, а не работиш. Защото си безотечественик, ясно ли ти е? Висиш по кафенетата.

— Какъв приятен живот ми приписваш — казах аз. — Интересно кога работя?

— Не работиш. Едната версия е, че те издържат жени. А другата — че си импотентен.

— Не — отвърнах аз. — Просто ме раниха.

— Никога не говори за това — каза Бил. — За такива неща не се говори. Това трябва да се пази в пълна тайна. Както велосипеда на Хенри Форд.

Той беше под пълна пара, но изведнаж спря. Решил е, че се пошегува твърде нетактично с моята импотентност, помислих си аз. Опитах се да го накарам да продължи.

— Не е било велосипед — продължих разговора аз. — Качвал се, все едно, че е хвърчал, но не на велосипед.

— Казват, че било триколка.

— Да, и самолетът е един вид триколка. И неговият лост се вири.

— Но няма нужда да го пришпорваш.

— Не — съгласих се аз, — става и без да го шпориш.

— Стига сме говорили за това — каза Бил.

— Както искаш. Аз само се застъпих за триколката.

— Освен това, мисля, че е добър и като писател — каза Бил. — А ти си много добро момче. Казвал ли ти е някой някога, че си добро момче?

— Не съм добро момче.

— Добро момче си и аз те обичам повече от който и да е друг. Не мога да ти кажа това в Ню Йорк. Там ще решат, че съм хомосексуалист. Затова избухна Гражданската война. Ейбрахам Линкълн бил хомосексуалист. Той бил влюбен в генерал Грант. Джеферсън Дейвис също. Линкълн освободил робите, защото загубил един бас. Аферата Дред Скот била скалъпена от лигата на сухия режим. Всичко се обяснява от сексуална гледна точка. Жената на полковника и Джуди О’Грейди всъщност са били лесбийки.

Той замълча.

— Стига ли ти толкова?

— Продължавай — насърчих го аз.

— Повече не знам. Ще продължа на обед.

— Ти си магаре — казах аз.

— А ти си негодник.

Сложихме в раницата обеда и две бутилки вино и Бил я метна на гръб. Аз взех на рамо калъфа с въдиците и кепчетата. Поехме нагоре по пътя, след това минахме през една поляна и намерихме пътека, която прекосяваше ливадите и водеше към гористото подножие на първите хълмове. Тръгнахме по песъчливата пътечка през полето. Ливадата беше неравна, покрита с гъста, но ниска трева, защото овцете я бяха опасли. Кравите пасяха горе по хълмовете. От гората се чуваха звънците им. Продължихме по пътеката и прехвърлихме потока по един препречен дънер с обелена кора. Бяха прегънали един жилав клон, за да има човек за какво да се хване. Пясъчното дъно на плитчината край потока беше осеяно, е попови лъжички. Изкатерихме се на стръмния бряг и тръгнахме по неравните поляни. Погледнахме назад и видяхме белите къщи и червените покриви на Бургете и бялата ивица на пътя, по който минаваше камион и вдигаше облак прах.

Поляните се свършиха и преминахме друг поток, по-бърз от първия. Песъчлив път водеше надолу към брода и се губеше в горите. Пътечката ни изведе до друг дънер, прехвърлен над течението по-долу от брода, след това се сля с пътя и ние влязохме в гората.

Минавахме през стар букак. Корените на дърветата се подаваха над земята, клоните им бяха чепати. Вървяхме по пътя между дебелите дънери на старите букове, слънцето се процеждаше през листака и по тревата шареха светли петна. Дърветата бяха големи, шумата гъста, но не беше мрачно. Храсти не растяха — само мека трева, много зелена и свежа, и големите, дървета със сиви стволове на разстояние едно от друго, като в парк.

— Хубави места — каза Бил.

Пътят тръгна по един склон, навлязохме в гъсти гори и продължихме да се изкачваме. Някъде имаше малко спускане, но след това — отново нагоре. През цялото, време чувахме звънците на кравите в гората. Накрая пътят излезе на билото. Бяхме се изкачили на оная височина, която видяхме от Бургете да се издига сред веригата гористи хълмове. На слънчевия склон, между дърветата имаше полянка с диви ягоди.

Пътят извеждаше от гората и продължаваше по планинския хребет. Възвишенията пред нас не бяха гористи, имаше цели склонове, покрити с трънливи храсти, цъфнали в жълто. В далечината забелязахме стръмни урви, където между тъмната зеленина на дърветата се подаваха сиви зъбери — това беше коритото на река Ирати.

— Трябва да продължим по хребета и да прехвърлим хълмовете, после ще минем гористите възвишения отвъд и ще се спуснем в долината на Ирати — посочих аз на Бил.

— Има да бием много път.

— Далеч е, за да отидеш да ловиш риба и да се върнеш същия ден. Не е лек преход.

— Лек преход. Добре го каза. Само за да отидем и да се върнем, трябва да вървим като луди, камо ли да ловим риба.

Местността беше много красива, но пътят беше много дълъг и когато се спуснахме по стръмната пътека от гористите хълмове към долината на Рио де ла Фабрика, почувствувахме умора.

Пътят излезе от горската сянка и ние тръгнахме под жаркото слънце. Пред нас пак се разкри речна долина. Зад реката — стръмен склон. На склона имаше нива, засята с елда. Забелязахме една бяла къщичка, сгушена между няколко дървета. Беше много горещо й ние спряхме под сянката на дърветата край речния бент.

Бил остави раницата до един дънер, сглобихме въдиците, сложихме макарите, завързахме кордите и се приготвихме за риболов.

— Сигурен ли си, че тук има пъстърва? — запита Бил.

— Пълно е.

— Ще ловя на муха. Имаш ли мухи „Макгинти“?

— Ето ги там.

— А ти с червеи ли?

— Да. Ще хвърлям тук до бента.

— Добре, тогава вземам мухите. — Той завърза една изкуствена муха.

— Накъде ще е по-добре да тръгна? Нагоре или надолу?

— По-добре по течението. Но и нагоре е пълно с риба.

Бил тръгна надолу.

— Вземи една кутия с червеи.

— Не, не искам. Ако не кълват на муха, ще се поразходя и толкова.

Бил беше слязъл на брега и гледаше течението.

— Хей — опита се той да надвика водопада при бента, — можем да сложим бутилките в извора край пътя.

— Добре — изкрещях аз. Бил махна с ръка и тръгна надолу по течението. Аз извадих бутилките и ги занесох горе до пътя, където от желязната тръба течеше изворна вода. Самото кладенче на извора беше покрито с дъсчен капак; вдигнах го — проверих дали бутилките са добре запушени и ги сложих във водата. Тя беше толкова студена, че ръката и китката ми се вдървиха. Поставих обратно дървения капак с надежда, че никой няма да намери виното.

Взех кутията със стръвта, кепчето и въдицата, която бях оставил до едно дърво, и тръгнах към бента. Бяха го построили, за да пускат трупи по реката. Шлюзата беше затворена, аз седнах на одяланите трупи и загледах гладката повърхност на водата, която преливаше и образуваше водопад. Под бента, където водата се пенеше, беше дълбоко. Докато поставях стръвта, една пъстърва изскочи от кипналата вода и се стрелна към водопада, който я отнесе надолу. Още не бях сложил стръвта, когато друга пъстърва подскочи към водопада, описа същата красива дъга и изчезна в белите струи. Сложих доста голяма тежест и хвърлих кукичката в пенливата вода до дървените опори на бента.

Не усетих първата пъстърва да клъвне. Когато започнах да тегля, разбрах, че се е хванала — тя се мяташе, въдицата силно се огъна, издърпах я от кипналата вода под водопада и я прехвърлих върху бента. Беше хубава пъстърва, ударих й главата в трупите, тя потрепна и се изпъна, след това я пуснах в торбата.

Докато се занимавах с нея, няколко пъстърви подскочиха към водопада. Щом поставих нова стръв и хвърлих кукичката, улових друга и я изкарах по същия начин. Скоро станаха шест. Бяха почти еднакви. Наредих ги една до друга и ги погледнах. Бяха красиво оцветени, стегнати и твърди от студената вода. Денят беше горещ, затова ги изкормих и хвърлих надалеч вътрешностите и хрилете. Отнесох ги на брега, измих ги на спокойната студена вода над бента, набрах папрат, застлах с него торбата, сложих три пъстърви, покрих ги с папрат, после останалите три и отгоре пак папрат.

Бяха красиви между папратовите листа. Торбата натежа и аз я оставих на сянка под дървото.

На бента беше много горещо, затова сложих кутията със стръвта до торбата, извадих от раницата една книга и се разположих под дърветата да почета, докато Бил се върне за обед.

Беше малко след пладне и нямаше много сянка, но аз седнах под две израснали едно до друго дървета и зачетох. Беше някаква чудна история от А. Е. Мазон — как един човек замръзва в Алпите, пада в един ледник и изчезва, а годеницата му чака точно двадесет и четири години, докато тялото му се покаже на морената, оня, който я обича, също чака и когато Бил дойде, те още чакаха.

— Улови ли? — запита той. Носеше въдицата, торбата и мрежестия сак в една ръка и се беше изпотил. Не го бях чул от шума на бента.

— Шест парчета. А ти?

Бил седна, отвори торбата и положи на тревата една голяма пъстърва. След нея изкара още три, всяка една по-голяма от предишната. Той ги нареди една до друга под сянката. Лицето му беше изпотено и щастливо.

— А твоите?

— По-малки са.

— Дай да ги видим.

— Вече ги прибрах.

— Но кажи колко са големи?

— Горе-долу колкото твоята най-малка.

— Да не се шегуваш?

— За съжаление, не.

— Все на червей ли ги хвана?

— Да.

— Мързеливец.

Бил сложи пъстървите в торбата и тръгна към реката, размахвайки отворената торба. Разбрах, че е газил в потока — беше мокър до кръста.

Изкачих се на пътя и извадих двете бутилки вино. Бяха студени. Докато се връщах към дърветата, те се изпотиха. Постлах вестник, извадих яденето, отпуших едната бутилка и оставих другата до дървото. Бил се върна, бършейки ръцете си. Торбата му се бе издула от папрат.

— Да се запознаем с бутилката — предложи той, извади тапата, вдигна шишето и отпи. — У-ха! Искри ми излязоха.

— Дай да видим.

Виното беше леденостудено и с малко тръпчива жилка.

— Не е много лошо — каза Бил.

— Спасява го това, че е студено.

Разтворихме пакетите.

— Пиле.

— Има и твърдо сварени яйца.

— Виждаш ли някъде сол?

— Първо яйцата — после пилето — каза Бил. — Дори Бриян знае това.

— Той умрял. Прочетох вчера във вестника.

— Какво? Не може да бъде!

— Да. Бриян умрял.

Бил остави наполовин обеленото яйце.

— Джентълмени! — започна той, разгъна хартията и извади една пилешка кълка. — Променям дневния ред. За да почетем Бриян. В памет на великия гражданин. Първо пилето — после яйцата.

— Интересно в кой ли ден бог е сътворил пилето?

— Откъде да знаем — каза Бил, смучейки кълката. — Не трябва да задаваме въпроси. Земният ни път е кратък. Нека се радваме, вярваме и бъдем благодарни. Изяж едно яйце.

Бил размахваше кълката в едната ръка и бутилката в другата.

— Нека се насладим на благословените дарове. Нека употребим птиците небесни, нека употребим гроздовия сок. Ще употребиш ли малко гроздов сок, братко мой?

— Първо ти, братко.

Бил отпи дълга глътка.

— Употреби малко, братко — подаде ми той бутилката. — Нека прогоним съмнението. Нека не навираме маймунските си пръсти в свещените тайнства на кокошето царство. Нека приемем това на вяра и кажем простите слова — „присъедини и ти своя глас, братко“, какви слова ще кажем? — Той насочи кълката към мен и продължи: — Ще ти кажа. Ние ще възгласим — аз съм горд, че възгласявам и искам и ти да възгласиш коленопреклонно. Нека не се свенят человеците да коленичат сред природата! Помни, че горите са били първите храмове божи. Нека коленичим и възгласим: не изяждайте тази дама — това е Менкен.

— Вземи — предложих аз. — Употреби малко от това.

Отпушихме другата бутилка.

— Какво има? — залитах аз. — Не обичаше ли Бриян?

— Обичах го каза Бил. Беше ми като роден брат.

— Откъде го познаваш?

— Бяхме заедно в колежа Хол и Крос: той, Менкен и аз.

— И боксьорът Франки Фрич.

— Не е вярно. Франки Фрич ходеше във Фордхъм.

— Ние пък бяхме съученици с архиепископ Манинг в колежа „Игнатий Лойола“.

— Не е вярно — каза Бил. — Нали аз самият бях в „Лойола“, с архиепископ Манинг.

— Ти се напи — казах аз.

— От виното?

— Изглежда.

— Това е от влагата — каза Бил. — Трябва да вземат мерки срещу тази проклета влага.

— Пийни си.

— Това ли е всичко, което имаме?

— Само тези две бутилки.

— Знаеш ли какъв си? — Бил нежно погледна бутилката.

— Не — отвърнах аз.

— Ти си платен агент на въздържателното дружество.

— Аз бях в колежа „Нотр Дам“ с Уейн Б. Уилър.

— Не е вярно — каза Бил. — Аз самият бях с Уейн Б. Уилър в Търговското училище в Остин. Той беше председател на класа.

— Добре — казах аз, — да затваряме кръчмата.

— Прав си, скъпи съученико — каза Бил. — Но кръчмата остава у мен, бутилката ще допия аз.

— ТИ се напи.

— От виното?

— От виното.

— Възможно е.

— Хайде да поспим.

— Добре.

Легнахме с главите на сянка и загледахме дърветата.

— Спиш ли?

— Не — каза Бил, — мисля.

Затворих очи. Приятно беше да лежиш на земята.

— Кажи Джейк, как стоят нещата с Брет?

— Какво искаш да знаеш?

— Бил ли си някога влюбен в нея?

— Разбира се.

— За дълго ли?

— На периоди, но продължи много време.

— О, ужас. Извинявай приятелю.

— Няма нищо, вече ми е безразлично.

— Наистина ли?

— Наистина. Но не ми се говори за това.

— Сърдиш ли се, че те запитах?

— Защо трябва да се сърдя?

— Аз ще поспя — каза Бил и закри лицето си с вестник.

— Слушай, Джейк, наистина ли си католик?

— Формално, да.

— Какво значи това?

— Не знам.

— Добре, а сега ще поспя — каза той. — И стига си говорил, защото ме разсънваш.

Аз също заспах. Когато се събудих, Бил нареждаше раницата. Беше късно следобед и дългата сянка на дърветата падаше над бента. Бях се схванал от спането на голата земя.

— Какво, събуди ли се? — запита Бил. — Защо не остана да нощуваш?

Аз се протегнах и потрих очи.

Сънувах много хубав сън — каза Бил. — Не помня какво, но беше много хубаво.

— Аз пък не помня да съм сънувал.

— А трябва да сънуваш — каза Бил. — Всички крупни наши бизнесмени са били съновидци и мечтатели. Вземи Форд например. Вземи президента Кулидж. Рокфелер. Джо Дейвидсън.

Разглобих пръчките на въдиците и ги пъхнах в калъфа. Сложих макарите в чантата. Бил беше подредил раницата и сложихме вътре една торба с риба. Аз взех другата.

— Нещо да сме забравили? — запита Бил.

— Червеите.

— Ех, ти с твоите червеи. Сложи ги тук.

Той беше метнал раницата на гръб и аз пъхнах кутийката с червеите в едно от страничните джобчета.

— Всичко ли взехме?

Огледах тревата под брястовете.

— Да.

Заизкачвахме се по пътеката към горите. Пътят до Бургете беше дълъг и вече се стъмваше, когато прекосихме поляните, излязохме на шосето между два реда къщи със светнали прозорци и стигнахме до хана.

Останахме в Бургете пет дни и риболовът беше добър. Нощите бяха студени, дните топли и дори в най-горещия час на деня полъхваше ветрец. В такава горещина е приятно да нагазиш в студения поток, след това да седнеш на брега и да се изсушиш на слънцето. Намерихме една рекичка с достатъчно дълбок вир за плуване. Вечер играехме тройка бридж с един англичанин на име Харис, който беше дошъл пеша от Сен Жан Пие де Пор. Той бе отседнал в същото ханче и ходеше за риба. Беше много приятен и два пъти дойде с нас до река Ирати. Нямахме новини от Роберт Коен, нито от Брет и Майк.