Ърнест Хемингуей
И изгрява слънце (15) (Фиеста)

Глава XV

В неделя по пладне, на шести юли, фиестата избухна като бомба. Смятам, че това е най-подходящият израз. Цял ден пристигаха хора от селата, но градът ги поглъщаше и те не се забелязваха. Под силното слънце площадът беше замрял както през всеки друг ден. Селяните се събираха в кръчмите, по-далеч от центъра, и пиеха — готвеха се за фиестата. Току-що бяха пристигнали от полята и планините, така че им беше нужно време, за да сменят аршина си. Не можеха да се примирят изведнъж с високите цени на кафенетата. В кръчмите получаваха толкова вино, колкото пари даваха. Парите все още имаха определена стойност, изразена в работни дни и продадени крини жито. В разгара на фиестата щеше да им стане все едно колко плащат и какво купуват, но днес беше свети Фермин — първият ден от фиестата — и те от ранно утро се тълпяха в кръчмите по тесните градски улички. Преди обед тръгнах към катедралата на литургия и през широко отворените врати на кръчмите ги чувах как пеят. Те се настройваха. На богослужението в единадесет часа имаше много хора, Свети Фермин е също и голям религиозен празник.

Излязох от, катедралата, построена на малко възвишение, и поех нагоре към площада с кафенетата. Наближаваше обед. На една от масите седяха Роберт Коен и Бил. Мраморните маси и белите плетени столове бяха изчезнали. На тяхно място имаше железни масички и прости сгъваеми столчета. Кафенето беше като боен кораб пред сражение. Келнерите не оставяха посетителя да си чете вестника необезпокояван, а веднага го запитаха какво ще поръча. Щом седнах, един келнер се приближи.

— Какво ще пиете? — запитах аз Бил и Роберт.

— Шери — отвърна Коен.

— Херес — казах аз на келнера.

Той не беше още успял да донесе чашите, когато над площада се изви ракета — сигнал, че фиестата започва. Тя се пръсна, а над театър „Гаяр“, на отсрещната страна на площада, се издигна кълбо сив дим. Кълбото остана във въздуха като при шрапнелна експлозия, в същия миг край него се изви друга ракета и остави след себе си струйка дим в слънчевото небе. Тя експлодира в ярък пламък и се появи още едно облаче дим. Когато втората ракета изгърмя, под аркадата, която миг преди беше пуста, вече се бяха стекли толкова много хора, че келнерът, вдигнал бутилката високо над главата си, едва успя да си пробие път до нашата маса. От всички страни към площада се стичаха хора, а от улицата се дочуха флейти, пиколи и барабани. Те свиреха riau-riau — пиколите пищяха пронизително, барабаните гърмяха. Следваха ги танцьори мъже и момчета. Когато свирачите спряха, всички клекнаха на улицата, после флейтите и пиколите отново писнаха, плоските гръмливи барабани отново закънтяха, множеството скочи и се понесе в танц. В тълпата се виждаха само главите и раменете на подскачащите танцьори.

Мина един прегърбен човек със свирка, следван от орляк деца, които крещяха и го дърпаха за дрехите. Той прекоси площада с децата по петите си, мина край кафенето и свърна по една странична уличка. Той мина близо до нас, лицето му беше сипаничаво и безизразно; децата зад него тичаха, крещяха и го дърпаха.

— Сигурно е местният идиот — каза Бил. — О, гледайте!

Откъм улицата се зададоха танцьори. Улицата бе претъпкана с танцуващи — само: мъже. Всяка група танцуваше под такта на своите пиколи и барабани. Бягаха от някакъв клуб — всички със сини работнически блузи и червени кърпи на врата. На два пръта носеха голям плакат, който подскачаше заедно с тях. Те се приближиха, заобиколени от тълпата. — „Да живее виното! Да живеят чужденците!“ — гласеше плакатът.

— Къде са чужденците? — запита Роберт Коен.

— Чужденците сме ние — каза Бил.

В небето непрекъснато се издигаха ракети. Не беше останала нито една свободна маса. Площадът се опразваше и тълпата изпълваше кафенетата.

— Къде са Брет и Майк? — запита Бил.

— Ще отида да ги намеря — каза Коен.

— Доведи ги тук.

Фиестата се разгаряше. Тя продължи седем дни и седем нощи. Танците не спираха, пиенето не спираше, шумът не стихваше. Нещата, които се случиха, можеха да се случат само по време на фиеста. Накрая всичко стана нереално, сякаш нищо не би могло да има последствия. Изглеждаше неуместно да се мисли за последствия по време на фиеста. Дори когато наоколо бе тихо, човек имаше чувството, че за да го чуят, трябва да крещи. Така беше и с всичко останало. Беше фиеста и тя продължи седем дни.

След обеда имаше пищно религиозно шествие. Носеха свети Фермин от църква в църква. В шествието вървяха всички първенци — светски и църковни. Но тълпата беше толкова голяма, че не можахме да ги видим. Пред официалната процесия и зад нея танцуващите играеха под звуците на riau-riau. Сред множеството подскачаше група с жълти ризи. Тълпата, заляла страничните улички и тротоарите, беше толкова голяма, че можахме да видим само гигантските, десетметровите фигури на индианци, маври, крал и кралица, които се въртяха в тържествен валс.

Те останаха пред параклиса, където влязоха свети Фермин и първенците, оставяйки след себе си почетната охрана: гигантските макети останаха празни — хората, които бяха вътре, застанаха отстрани, а джуджетата шареха из тълпата и размахваха надути свински мехури. Влязохме, вътре миришеше на тамян, тълпяха се хора, но Брет я спряха още в преддверието, защото нямаше шапка. Излязохме и тръгнахме по улицата от параклиса към града. По тротоарите се бяха наредили хора и пазеха местата си, за да видят завръщането на процесията. Десетина души образуваха кръг около Брет и започнаха да танцуват. На вратовете си бяха окачили дълги връзки чесън. Те хванаха за ръка Бил и мен и ние се присъединихме. Бил също затанцува. Всичщ пееха. И Брет направи опит да танцува, но те не й позволиха. Искаха само да стои в средата, за да танцуват около нея. Песента спря, те нададоха пронизителен вик „riau-riau!“ и ни помъкнаха към една кръчма.

Застанахме на тезгяха. Настаниха Брет върху една бъчва. Вътре бе тъмно и пълно с мъже, които пееха дрезгаво. Зад тезгяха точеха вино от бъчвите. Извадих пари да платя, но един от мъжете ги сложи обратно в джоба ми.

— Искам мехче за вино — каза Бил.

— Има на едно място по-долу на същата улица — казах аз. — Ще отида и ще купя две.

Танцьорите не искаха да ме пуснат. Трима от тях бяха седнали на високите винени бъчви до Брет и я учеха как се пие от виненото мехче — la bota. На шията й бяха преметнали гердан от чесън. Някой буташе чаша в ръката й. Друг учеше Бил на някаква песен: пееше в ухото му и отмерваше такта, като го удряше по гърба.

Обясних им, че ще се върна. Излязох на улицата и тръгнах да търся работилницата за винени мехове. Тротоарите бяха пълни с хора, много от магазините бяха затворени, затова не можах да я открия. Оглеждах двете страни на улицата и така стигнах до църквата. Тогава попитах един човек, той ме хвана за ръка и ме заведе. Кепенците бяха спуснати, но вратата беше отворена.

Вътре миришеше на прясно щавена кожа и на гореща смола. Един човек маркираше с печат готовите мехчета. Те висяха на вързопи от тавана. Той свали едно, наду го, запуши здраво отвора и скочи отгоре му.

— Виждате ли! Няма да тече.

— Искам още един. От големите.

Той свали от тавана един голям мях, който би побрал цял галон и дори повече. Наду го, бузите му също се издуха, хвана се за стола и стъпи отгоре му.

— Защо ви са? Да ги продадете в Байон?

— Не. Ще пия от тях.

Той ме тупна по гърба.

— Buen hombre! Осем песети за двата. Най-ниската цена.

Човекът, който слагаше печат на готовите мехове и ги хвърляше на купчина, вдигна глава.

— Това е вярно — каза той. — Осем песети е евтино.

Платих. Излязох на улицата и тръгнах обратно към кръчмата. Стори ми се още по-тъмна и претъпкана. Не видях Брет и Бил и някой ми каза, че били в задната стаичка. Момичето на тезгяха напълни двата меха. Единият побра два литра. Другият — пет. Платих три песети и шестдесет сантима за двата. Един човек, застанал до тезгяха, когото виждах за първи път, се опита да плати вместо мен, но накрая успях да си платя сам. Тогава той ми предложи чаша вино. Поисках и аз на свой ред да го почерпя, той не прие, но каза, че бил съгласен да опита новия мях, вдигна големия, петлитровия и така го натисна, че струята засвистя право в гърлото му.

— Готово — каза той и ми подаде меха.

В задната стаичка Брет и Бил, заобиколени от танцьорите, седяха върху бъчви. Всички се бяха прегърнали през рамо и пееха. Майк седеше на една маса с няколко мъже по ризи и заедно с тях посягаше към едно блюдо с риба, подправена с накълцан лук, зехтин и оцет. Всички пиеха вино и топяха залъци хляб в зехтина и оцета.

— Хей, Джейк! — извика Майк. — Ела тук да се запознаеш с приятелите ми. Ние ядем ордьовър.

Запознах се със сътрапезниците му. Те му подсказваха имената си и поръчаха да ми донесат вилица.

— Стига си ги подяждал, Майкъл! — провикна се Брет от винената бъчва.

— Ще ви изям вечерята — отказах аз, когато някой ми подаде вилица.

— Яжте — отвърна той. — Нали е за това — да се изяде.

Отпуших големия мях и той тръгна от ръка на ръка. Всеки го надигаше с изпъната ръка и пиеше. Въпреки песните отвън се чуваше музика — минаваше шествието.

— Това шествието ли е? — запита Майк.

— Nada — отвърна му някой. — Няма нищо. Пийте! Вдигнете мяха.

— Къде те намериха? — запитах аз Майк.

— Някой ме доведе — отвърна той. — Казаха ми, че сте тук.

— Къде е Коен?

— Той свърши курса — извика Брет — Занесоха го някъде.

— Къде?

— Не знам.

— Откъде да знаем? — каза Бил — Сигурно е умрял.

— Не е умрял — каза Майк. — Знам, че не е умрял. Само е мъртво пиян от Anis del Mono.

Щом той каза Anis del Mono, един от мъжете на масата вдигна глава, извади от пазвата си бутилка и я протегна към мен.

— Не, благодаря — казах аз.

— Si, Si, arriba. Пийте!

Отпих една глътка. Имаше вкус на сладниче и изгаряше гърлото. Почувствувах как в цялото ми тяло се разлива топлина.

— Къде пропадна Коен?

— Не знам — каза Майк. — Сега ще попитам. Къде е нашият пиян приятел? — запита той на испански.

— Искате да го видите?

— Да — потвърдих аз.

— Аз не искам — каза Майк. — Този джентълмен тук иска да го види.

Човекът с бутилката Anis del Mono изтри уста и стана.

— Елате.

В една от задните стаички Роберт Коен спокойно си спеше върху някакви бъчви. Лицето му почти не се виждаше в тъмнината. Бяха го наметнали с някаква дреха, а друга бяха сгънали под главата му. На врата му имаше дебел сплит чесън.

— Оставете го да спи — прошепна човекът. — Нищо му няма.

След два часа Коен се появи. Чесновият гердан беше още на врата му. Испанците го посрещнаха с викове. Коен потри очи и се засмя.

— Изглежда, че съм заспал — каза той.

— Нима? — обади се Брет.

— Ти беше труп — каза Бил.

— Няма ли да вървим да вечеряме? — запита Коен.

— Яде ли ти се?

— Да. Защо не? Гладен съм.

— Яж чесън, Роберт — посъветва го Майк. — Наистина. Защо не си хапнеш от този чесън.

Коен не отговори. Беше се наспал и вече му нямаше нищо.

— Да вървим да ядем — предложи Брет. — Освен това трябва да се изкъпя.

— Хайде — каза Бил. — Да съпроводим дамата до хотела.

Сбогувахме се с много хора, стиснахме много ръце и излязохме. Навън беше тъмно.

— Как мислите, колко ли е часът? — запита Коен.

— Стана утре — каза Майк. — Ти спа два дни.

— Не, наистина — каза Коен, колко е часът?

— Десет.

— Много нещо изпихме.

— Искаш да кажеш, че ние изпихме много нещо. Ти спа.

Ние вървяхме по тъмните улици към хотела и гледахме как над площада се издигат ракети. Приближихме се и видяхме, че той е задръстен от хора, стълпили се около танцуващите.

В хотела ни сервираха богата вечеря. Това беше първата вечеря с двойни цени по случай фиестата, затова още по-богата. Нахранихме се и тръгнахме из града. Спомням си, че реших да не спя до шест часа сутринта, за да видя гонитбата с биковете по улиците, а към четири часа така ми се доспа, че си легнах. Другите останаха.

Стаята ми беше заключена, не можах да намеря ключа, затова се качих на по-горния етаж и спах на едно от леглата в стаята на Коен. Навън в нощта фиестата продължаваше, но така ми се спеше, че шумът не ми пречеше. Събудих се от трясъка на ракета — сигнал, че пускат биковете от корала в края на града. Те щяха да се понесат по улиците към арената. Бях спал тежко и се събудих с чувството, че е много късно. Метнах една дреха на Коен и излязох на балкона. Тясната уличка под мен беше безлюдна. Всички балкони бяха пълни с хора. Изведнъж отдолу се зададе тълпа. Бягащите образуваха плътна стена. Те минаха край хотела и се насочиха към арената, зад тях се появиха още хора, които тичаха още по-бързо, и накрая неколцина изостанали, които тичаха с всички сили. Следваше малък интервал — после биковете, понесли се в галоп, размахали рога. Няколко мига — и всички изчезнаха зад ъгъла. Един човек падна, изтъркаля се в канавката и легна неподвижен. Биковете отминаха напред, без да го забележат. Те тичаха в купом.

След като изчезнаха в погледа ни, откъм арената долетя ревът на тълпата. И накрая пламна ракета, която възвестяваше, че биковете са минали през тълпата, влезли са в арената и оттам в корала. Върнах се в стаята и си легнах. Бях стоял бос на каменния балкон. Реших, че другите сигурно са отишли на арената. Завих се и заспах.

Събудих се, когато влезе Коен. Той започна да се съблича и отиде да затвори прозореца, защото хората от балкона на отсрещната къща ни гледаха.

— Видя ли? — запитах го аз.

— Да. Всички бяхме там.

— Пострада ли някой?

— На арената един от биковете се вряза в тълпата и вдигна на рогата си шест или осем души.

— Брет не се ли уплаши?

— Не. Стана той внезапно, че никой не обърна внимание.

— Жалко, че се успах.

— Не те знаехме къде си. Потърсихме те в твоята стая, но беше заключена.

— Къде бяхте?

— Танцувахме в един клуб.

— А на мен ми се доспа.

— Питаш ли мен как ми се спи? — каза Коен. — Колко време ще продължи това?

— Цяла седмица.

Бил отвори вратата и подаде глава.

— Къде беше, Джейк?

— Гледах от балкона. Хареса ли ти?

— Много. Къде отиваш?

— Да спя.

Всички спахме до обед. Закусихме на една маса под аркадата. Градът беше пълен с хора. Трябваше да чакаме да се освободи маса. След закуската отидохме в „Ируня“. Там беше пълно. И колкото повече наближаваше часът на борбите, толкова по-претъпкано ставаше и сместваха масите една до друга. Носеше се непрекъснатият глъч на тълпата, както винаги преди корида. В Други дни, колкото и да беше препълнено, шумът не беше същият. Той продължаваше и ние бяхме станали част от него.

Аз бях запазил по шест места за всички борби. Три от тях бяха barreras — на първия ред, до самата арена, а другите три — sobrepuertos — на скамейките с дървени облегалки по средата на амфитеатъра. Майк реши, че за Брет ще е по-добре първия път да седне горе и Коен поиска да бъде с тях. Ние с Бил щяхме да седим на първия ред. Дадох излишния билет на келнера да го продаде. Бил даде някои съвети на Коен как да се държи и къде да гледа, за да не се разстрои от конете. Бил вече беше виждал бой с бикове.

— Не ме е страх, че няма да издържа! Боя се само да не ми стане скучно — каза Коен.

— Мислиш ли?

— Не гледай коня, след като бикът забие рога в него — казах аз на Брет. — Гледай как бикът напада и как пикадорът се стреми да го задържи на разстояние, но ако конят пострада, не гледай.

— Вълнувам се — каза Брет. — Не знам ще мога ли да издържа.

— Ще издържиш, разбира се. Неприятното е само това с конете, а при всеки бик те излизат на арената само за няколко минути. Когато стане неприятно, просто не гледай.

— Нищо няма да й стане — каза Майк. — Аз ще имам грижата за нея.

— Мисля, че няма да ти бъде скучно — каза Бил.

— Отивам в хотела да донеса бинокъла и меха с вино — казах аз. Ще ви потърся тук. Не се напивайте.

— Ще дойда с теб — каза Бил. Брет ни се усмихна.

Заобиколихме и минахме зад аркадата, защото, на площада слънцето жареше безмилостно.

— Този Коен ми действува на нервите — каза Бил. Има такова еврейско самомнение, че не очаква от коридата нещо друго, освен скука.

— Ще го гледаме с бинокъла — казах аз.

— О, прати го по дяволите!

— Той и без това се мъчи като грешен дявол.

— Нека.

По стълбите на хотела срещнахме Монтоя.

— Елате — каза той. — Искате ли да се запознаете с Педро Ромеро?

— Разбира се — каза Бил. — Да вървим.

Изкачихме се след Монтоя и тръгнахме по коридора.

— Той е в осма стая — обясняваше Монтоя. — Сега се облича за коридата.

Монтоя почука и отвори вратата. Стаята беше полутъмна, малко светлина се процеждаше през прозореца откъм тясната уличка. Вътре имаше две легла, разделени с параван. Лампата светеше. Младежът стоеше изправен и сериозен, стегнат в матадорския си костюм. Везаното му елече беше на облегалото на стола. Току-що му бяха опасали пояса. Той носеше бяла ленена риза. Черната му коса лъщеше на електрическата светлина. Неговият помощник оправи гънките на пояса му, изправи се и отстъпи назад. Педро Ромеро ни кимна разсеяно и изискано подаде ръка. Монтоя започна да му обяснява, че ние сме големи афисионадос и сме дошли да му пожелаем успех. Ромеро го изслуша сериозно. След това се обърна към мен. Никога не бях виждал толкова красив младеж.

— Ще бъдете ли на борбите? — запита той на английски.

— Но нима говорите английски? — забелязах аз, чувствувайки, че задавам глупав въпрос.

— Не — отвърна той и се усмихна.

Един от тримата мъже, насядали по леглата, се приближи и ни запита говорим ли френски.

— Искате ли да ви превеждам? Може би желаете да попитате нещо Педро Ромеро?

Благодарихте му. Какво можехме да го питаме? Младежът беше деветнадесетгодишен, сам, като изключим помощника му и тримата присламчили се зяпачи, а след двадесет минути боят започваше. Пожелахме му Mucha Suerte^[1], ръкувахме се и излязохме. Когато затваряхме вратата след себе си, той стоеше изправен, красив, чужд на всички и сам в стаята с тримата зяпачи.

— Чудесно момче, нали? — каза Монтоя.

— Хубав младеж — съгласих се аз.

— Има вид на истински тореадор — продължи Монтоя. — Просто е роден за тореро.

— Чудесно момче.

— Ще видим как ще се прояви на арената — каза Монтоя.

Намерихме големия винен мях до стената на стаята, взехме бинокъла, заключихме вратата и слязохме.

Беше хубава корида. Двамата с Бил гледахме със затаен дъх Педро Ромеро. Монтоя седеше през десетина места от нас, когато Ромеро уби първия бик. Монтоя срещна погледа ми и кимна с глава. Истински тореро. Такъв отдавна не бе имало. От другите двама матадори единият беше сравнително добър, а другият среден. Но не можеха да се мерят с Ромеро, въпреки че нито един от неговите бикове не се прояви особено.

Няколко пъти погледнах с бинокъла нагоре към Майк, Брет и Коен. Изглеждаха добре. Брет нямаше вид на разстроена. Тримата се бяха облегнали напред върху бетонната преграда.

— Дай ми бинокъла — каза Бил.

— Коен има ли вид на отегчен? — запитах аз. — Тоя глупак!

Навън след коридата имаше такава тълпа, че не можехме да мръднем. Нямаше как да си пробием път и останахме сред множеството, което бавно като глетчер се понесе към града. Бяхме развълнувани и в празнично настроение, както винаги след хубава корида. Фиестата продължаваше. Барабаните биеха, пиколите пищяха, тук-там човешкият поток се прекъсваше от групи танцьори. Те бяха сред тълпата, затова не можехме да видим сложните стъпки на танците. Забелязваха се само глави и рамене, които непрекъснато подскачаха. Накрая се измъкнахме от тълпата и се насочихме към кафенето. Келнерът запази столове за Брет, Майк и Коен, ние си поръчахме абсент и загледахме множеството и танците на площада.

— Имаш ли понятие какъв е този танц? — запита Бил.

— Някакъв вид jota^[2].

— Не танцуват винаги еднакво — каза Бил. — С музиката менят и стъпката.

— Много хубаво танцуват.

Пред нас, на улицата, танцуваха група момчета. Те изпълняваха много сложни стъпки, лицата им бяха сериозни и съсредоточени. Всички гледаха в краката си. Обувките им с въжени подметки глухо тропаха по плочника; докосваха пръсти, после събираха пети. Музиката рязко промени темпото, те престанаха да танцуват на място и се понесоха по улицата в нова стъпка.

— Ето ги нашите аристократи — каза Бил.

Те пресичаха улицата.

— Хелоу! — извиках им аз.

— Хелоу, джентълмени! — отвърна Брет. Колко мило, че сте ни запазили места.

— Честна дума — каза Майк, — този Ромеро — забравих му другото име — е блестящ. Прав ли съм?

— О, нали беше чудесен — намеси се Брет. — И с тези зелени панталони.

— Брет не можа да си откъсне очите от тях.

— Утре ще ти дам бинокъла.

— Е, как беше?

— Чудесно! Наистина изключително. И те държи в непрекъснато напрежение.

— А конете?

— Не можах да си наложа да не гледам.

— Не можеше да си откъсне очите — каза Майк. — Браво на нея.

— Постъпват жестоко с тях — каза Брет. — Но не можех да си откъсна погледа.

— Не се ли разстрои?

— Ни най-малко.

— А на Коен му прилоша — намеси се Майк. — Ти беше съвсем прежълтял, Роберт.

— Само при първия кон.

— Е, скучно ли беше? — запита Бил.

Коен се засмя.

— Не, не беше скучно. Вземам си думите назад.

— Щом не ти е било скучно, всичко е наред — каза Бил.

— Нямаше вид на човек, който скучае — каза Майк. — Помислих, че ще му прилошее.

— Не бях толкова, зле. Освен това веднага ми мина.

— Помислих, че ще ти прилошее. Не беше скучно, нали, Роберт?

— Стига, Майк. Казах, че си вземам думите назад.

— Наистина му прилоша. Беше съвсем прежълтял.

— О, стига, Майкъл.

— Човек не трябва да скучае, когато за първи път отива на бой с бикове, Роберт. Защото може да има неприятности — продължи Майк.

— Стига, Майкъл — повтори Брет.

— Той разправя, че Брет била садистка — продължи Майк. — Брет не е садистка, а просто едно жизнено и здраво, момиче.

— Наистина ли си садистка, Брет? — запитах аз.

— Надявам се, че не.

— Той разправя, че Брет била садистка, просто защото тя има здрав стомах.

— Няма да е за дълго.

Бил заговори за нещо друго и отвлече Майк от Коен. Келнерът донесе абсента.

— Наистина ли ти хареса? — обърна се Бил към Коен.

— Не, не мога да кажа, че ми хареса, но смятам, че като зрелище е нещо изключително.

— Наистина! Удивително зрелище! — съгласи се Брет.

— Само да не беше това с конете — каза Коен.

— Конете нямат значение — заяви Бил. Скоро това няма да ти прави впечатление.

— Все пак отначало човек се стряска — каза Брет. — Най-страшен ми е моментът, когато бикът се хвърля към коня.

— Биковете бяха чудесни — каза Коен.

— Много добри бяха — съгласи се Майк.

— Другия път искам да седна долу — каза Брет й отпи от абсента.

— Тя иска да види матадорите по-отблизо — пошегува се Майк.

— Заслужават си — каза Брет. — Този Ромеро е още съвсем дете.

— Наистина хубаво момче — казах аз. — Качихме се горе в стаята му. Никога не съм виждал такъв красавец.

— Как мислиш? На колко е години?

— Деветнадесет-двадесет.

— Представи си.

Вторият ден от коридата беше далеч по-интересен. Брет седна на първия ред, между Майк и мен, а Бил и Коен отидоха горе. Ромеро беше героят на деня. Струваше ми се, че Брет въобще не забеляза другите матадори. Всъщност никой не ги забеляза, с изключение на специалистите — закоравели и неподатливи на емоции.

Съществуваше само Ромеро. Имаше още двама матадори, но те не влизаха в сметката. Седях до Брет и й обяснявах. Казах й да гледа не коня, а бика, който се хвърля към матадора, да следи къде пикадорът забива копието си, за да разбере всичко и да го възприеме като последователно действие, водещо към определена развръзка, а не като поредица от необясними ужаси. Обърнах й внимание как Ромеро примамва бика с плаща и го отвлича от падналия кон. Как го направлява с плаща и го принуждава да се завърти плавно и равномерно, за да не го омаломощи. Тя видя как Ромеро избягва всяко рязко движение и пести силите на бика за решителния момент, в който гой трябва да бъде не задъхан и отпаднал, а леко изморен. Накарах я да види как Ромеро изпълнява фигурите близко до бика, докато другите матадори си служат с трикове, за да създадат впечатлението, че са близко. Тя разбра защо харесва начина, по който Ромеро действува с плаща, и не харесва стила на другите.

Ромеро никога не правеше излишни движения. Всичките му жестове бяха точни, чисти и непринудени. Другите матадори се въртяха като пумпали, сгърбваха се и се опираха в хълбока на бика, след като рогата му ги бяха отминали, за да създадат впечатление за мнима опасност. Но накрая фалшивите ефекти оставаха за тяхна сметка и предизвикваха неприятно чувство. Ромеро вълнуваше истински, защото запазваше линията на движенията съвършено чиста и всеки път, спокоен и невъзмутим, оставяше рогата да минат до самия него. Нямаше нужда от трикове, за да подчертава, че рогата минават близо. Брет видя как едно движение — красиво, когато се извърши близо до бика, става смешно, ако се изпълни малко по-далече. Обясних й как след смъртта на Хоселито всички торерос са възприели техника, която създава впечатление за опасност, и ефекти, вълнуващи зрителя, въпреки че матадорът нищо не рискува. Ромеро притежаваше майсторството на старата школа: с чисти движения, при максимален риск, той подчиняваше бика на волята си, караше го да почувствува, че е неуязвим, и в същото време го подготвяше за последния удар.

— Не го видях да извърши нито едно некрасиво движение — каза Брет.

— Няма и да видиш, освен ако не се уплаши — отвърнах аз.

— Нищо не може да го уплаши — каза Майк. — Научил е всичко. Знаел го е още когато е започнал. Другите никога няма да научат това, което на него е вродено.

— И колко е красив — добави Брет.

— Знаеш ли, струва ми се, че тя започва да се влюбва в този матадор — каза Майк.

— Не бих се учудил.

— Джейк, бъди приятел, престани да го хвалиш пред нея. Кажи й колко са жестоки със старите си майки.

— И ми кажи колко много пиянствуват.

— Просто ужасно — каза Майк! — Пиянствуват от сутрин до вечер и цял ден бият нещастните си майки.

— На такъв ми прилича — засмя се Брет.

— Нали? — съгласих се аз.

Привързаха мъртвия бик към един впряг мулета, камшиците изплющяха, мъжете се затичаха, мулетата се напънаха, забиха копита в пясъка и се понесоха в галоп, а бикът, единият му рог щръкнал, главата му, отметната встрани, се повлече, оставяйки широка следа по пясъка, и изчезна зад черната врата.

— Още един — и край.

— Толкова скоро — каза Брет. Тя се облегна на барерата. Ромеро даде знак на своите пикадори да заемат местата си, след това застана с плаща до гърдите си, загледан към отсрещния край на арената, откъдето трябваше да дойде бикът.

Когато коридата свърши, ние станахме и тръгнахме, притиснати от тълпата.

— Чудно колко много изморява боят с бикове — каза Брет. — Чувствувам се като парцал.

— Ей сега ще пием нещо — отвърна Майк.

Следващия ден Педро Ромеро не излезе на арената.

Пуснаха миурските бикове и коридата мина много лошо. На другия ден по програма нямаше бой с бикове, но фиестата продължаваше ден и нощ.