Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The sun also rises (Fiesta), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
vasko_dikov

Издание:

Автор: Ърнест Хемингуей

Заглавие: И изгрява слънце

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1964

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Второ

Издател: Издателство „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: юли 1980 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Радослава Маринович

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2620

История

  1. — Добавяне

Глава V

Сутринта тръгнах надолу по булеварда към „Рю Суфло“ да пия кафе с бисквити. Беше хубава сутрин. Кестените в Люксембургската градина цъфтяха. Приятното утро предвещаваше горещ ден. Докато пиех кафето, прегледах вестниците, после запалих цигара. Цветарките пристигаха от пазара и подреждаха стоката си. Минаваха студенти, някои нагоре към юридическия факултет, други надолу към Сорбоната. По булеварда сновяха трамваи, хората отиваха на работа.

Качих се на един автобус, който отиваше към черквата „Мадлен“, и застанах на задната платформа. От черквата „Мадлен“ тръгнах по булевард де Капюсин към операта, а оттам към редакцията. Минах покрай продавача на жабки и другия, който продаваше боксиращи се човечета. Отбих се малко встрани, за да не настъпя шнура, с който помощницата му движеше боксиращите се човечета. Тя стоеше, загледана встрани, с шнура в ръце. Продавачът приканваше двама туристи да си купят. Други трима туристи се спряха и започнаха да гледат. Тръгнах след един човек, който търкаляше пред себе си валяк и оставяше на тротоара мокри надписи „CINZANO“. Улицата беше пълна с хора, тръгнали на работа. Приятно беше човек да отива на работа. Прекосих авеню де л’Опера и свърнах към кореспондентското си бюро.

Горе в бюрото прегледах френските утринни вестници, запалих цигара, седнах на пишещата машина и работих до единадесет часа. След това взех такси, отидох до Ке д’Орсе и поседях половин час с десетина кореспонденти, да чуя съобщенията и отговорите на секретаря по печата при министерството на външните работи — млад дипломат с очила с рогови рамки напълно в стила на „Рувел Ревю Франсез“. Министър-председателят бил в Лион, за да произнесе реч, или вече се завръщал — не обърнах внимание кое от двете. Няколко души зададоха въпроси, за да си доставят удоволствието да чуят собствения си глас, а кореспондентите на телеграфните агенции зададоха един-два въпроса, които наистина ги интересуваха. Новини нямаше. Излязох от Ке д’Орсе и се качих в едно такси заедно с Улеи и Кръм.

— Какво правиш вечерно време, Джейк? — запита ме Кръм. — Никъде не те виждам.

— Аз съм отвъд реката, в Латинския квартал.

— Понякога и аз се отбивам там. В „Динго“. Хубаво кафене, нали?

— Да. То и онова новото — „Селект“.

— Все се каня да отида да го видя — каза Кръм. — Но нали знаеш как е — жена, деца…

— Играете ли тенис? — обърна се към него Улеи.

— Всъщност не — отвърна Кръм. — Мога да кажа, че тази година почти не съм играл. Все искам да отида, но неделен ден или вали, или кортовете са отвратително претъпкани.

— Англичаните не работят в събота — забеляза Улеи.

— Добре са проклетниците — каза Кръм. — Мисля някой ден да зарежа кореспондентската работа, тогава ще имам колкото си искам време и няма да стоя в града.

— Най-хубавото нещо — да живееш вън от града и да си имаш една малка кола.

— Мисля да си купя кола догодина.

Чукнах на стъклото. Шофьорът спря.

— Ето моята улица. Елате да пием по чаша — предложих аз.

— Благодаря, не — каза Кръм.

— Трябва да предам информация за малкото, което изкопчихме тази сутрин — поклати глава Улеи.

Сложих два франка в ръката на Кръм.

— Да не си подлудял, Джейк — каза той. — Аз ще платя на шофьора.

— И без това е за сметка на редакцията.

Махнах им с ръка. Кръм подаде глава през прозореца:

— И дума да не става. Ще платя аз.

— Ще се видим на обеда в сряда.

— Непременно.

Изкачих се с асансьора. В редакционното бюро ме чакаше Роберт Коен.

— Здравей, Джейк — поздрави той. — Ще обядваме ли?

— Да. Само да видя дали няма нещо ново.

— Къде ще отидем?

— Където и да е.

Прегледах какво имаше оставено на писалището ми.

— Къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за „Ветзел“? Имат хубави ордьоври.

В ресторанта поръчахме ордьоври и бира. Келнерът донесе бирата, беше с хубава пяна, студена, а чашите — запотени. Имаше десетина различни ордьоври.

— Прекарахте ли весело снощи? — запитах аз.

— Не. Не особено.

— Как върви книгата?

— Нищо не излиза. Втората книга не ми върви.

— С всички е така.

— Знам. Все пак това ми е една грижа.

— Още ли мислиш да ходиш в Южна Америка?

— Напълно сериозно.

— Защо тогава не тръгваш?

— Заради Франсис.

— Добре, вземи я със себе си.

— Няма да иска. Не обича такива неща. Предпочита да е сред много хора.

— Прати я по дяволите.

— Не мога. Все пак имам известни задължения към нея.

Той отстрани нарязаните краставички и взе една маринована херинга.

— Кажи, Джейк, какво знаеш за лейди Брет Ашли?

— Казва се лейди Ашли. Брет е собственото й име. Мило момиче. Развежда се и ще се омъжи за Майк Кембъл. Сега той е в Шотландия. Защо питаш?

— Тя е извънредно привлекателна жена.

— Нали?

— Има нещо особено в нея, някаква изтънченост. Изглежда крайно изтънчена и праволинейна.

— Тя е много мила.

— Не знам как точно да се изразя — каза Коен, — мисля, че е въпрос на потекло.

— Изглежда, доста ти е харесала.

— Да. Струва ми се, че дори съм влюбен в нея.

— Тя е пияница — казах аз. — Обича Майк Кембъл и ще се омъжи за него. Един ден той ще има купища пари.

— Не мисля, че тя ще се омъжи за него.

— Защо?

— Не знам. Просто така, не вярвам. Отдавна ли я познаваш?

— Да казах аз. — Тя беше медицинска сестра в болницата, където лежах през войната.

— Тогава трябва да е била съвсем младо момиче.

— Сега е тридесет и четири годишна.

— Кога се е омъжила за Ашли?

— През войната. Оня, когото истински обичаше, беше току-що умрял — дизентерията му видя сметката.

— Говориш с известна горчивина.

— Съжалявам. Без да искам. Опитах се само да ти изложа фактите.

— Не вярвам, че тя би могла да се омъжи за човек, когото не обича.

— Направи това два пъти.

— Не вярвам.

— Добре — казах аз, — не ми задавай глупави въпроси, щом като отговорите не ти харесват.

— Питах те за друго.

— Искаше да ти кажа какво знам за Брет Ашли.

— Не съм искал от теб да я обиждаш.

— О, върви по дяволите!

Той се изправи и застана до масата, пребледнял и зъл, зад малките подноси с ордьоврите.

— Сядай — казах му аз. — Не ставай глупак.

— Вземи си думите обратно.

— Стига си се държал като абитуриент.

— Вземи си думите обратно.

— Добре. Щом искаш. Никога не съм чувал за Брет Ашли. Доволен ли си?

— Не. Не това. Дето ме прати по дяволите.

— О, недей да вървиш по дяволите. Стой тук. Тъкмо започваме да обядваме.

Коен се усмихна и седна. Изглеждаше доволен, че сяда. Какво всъщност би направил, ако не беше седнал?

— Говориш такива обидни неща, Джейк.

— Съжалявам. Имам неприятен език. Но когато говоря неприятни неща, можеш да бъдеш сигурен, че не ги казвам сериозно.

— Знам това. Всъщност ти си ми най-добрият приятел.

„Бог да ти е на помощ“ — помислих си аз.

— Забрави това, което казах — добавих гласно. — Съжалявам.

— Няма нищо. Всичко е наред. За момент бях ядосан.

— Добре. А сега да поръчаме още нещо за ядене.

Обядвахме, след това отидохме в кафене „Д’ла Пе“ и пихме кафе. Чувствувах, че Коен иска пак да говори за Брет, но не му дадох възможност. Поприказвахме за различни неща, после го оставих и отидох в кореспондентското бюро.