Орлин Василев
Хайдутин майка не храни (6)

Любовна нощ

— Е, хубавице доволна ли си от веселбата? — приведе се Мехмед над нея. — Трай, хубавото тепърва почва… Що е време, все е наше! Няма да ходиш утре на нивата я! Ще спиш, колкото искаш.

Що ще бърза? Та нима миризмата на хубавата гозба е по-малко сладка от самото ядене? Нека я погледа, нека й се порадва. Па и тя да свикне, да се не плаши… Да не му развали кефа.

„Сега! Сега!“ — мислеше си момичето и стискаше с изтръпнала ръка скрития под възглавницата нож.

Както се е изправил пред миндера, както е изпъчил гърдите си, само да замахне — и той ще рухне на килима.

Зъбите й тракаха… Страшно е…

Но онова, което се случи, беше още по-страшно; беят изведнъж се огъна, политна напред и притисна с две ръце възглавницата. После изви ръката й, измъкна ножа от изтръпналите й пръсти и го захвърли далеч към дъбовия рязан стълб посред одаята.

— Така! — изсъска стръвно той. — Първо ще си моя, па после мри, ако искаш! Мен още не ми се умира. И то … от жена!

Приведе се, сграбчи я и я дръпна към себе си. Но преди още да я прегърне, тя отмаля и клюмна в ръцете му.

Мехмед се озъби доволно: когато плодът узрее, сам пада от дървото!

Сложи я полека на възглавниците. Тялото й се изпъна и едната й гърда се откри, сгушена като бял гълъб в свиленото си гнездо. Беят прилегна на миндера и посегна да я погали.

Изведнъж силен женски писък процепи нощта. Последваха го други писъци.

Мехмед се сепна, остави Димка, рипна и неволно се опипа за оръжие. Нямаше, че не за бой беше той в харема си!

Един гърмеж, втори… Вратата откъм стаите на жените се хласна. На прага застана и се огледа висок мъж с димящ пищов в едната ръка. Зад него изтрополиха други тежки стъпки, мярнаха се високи калпаци.

„Хайдутите!“ — просветна в главата на стреснатия османец и още същия миг той — опитен борец — се спусна като хрътка към близкия прозорец изби в разбег с първия удар на рамото си прогнилата дървена кръстачка и се метна в тъмната градина.

Страхил едва успя да измъкне широкия нож от навущето си и го хвърли с пълен замах на достиг.

Не можа да улучи — ножът се заби и затрепера в рамката на прозореца — досами рамото на беглеца, плешката му просто се тръкна покрай костения чирен.

Димо гръмна иззад рамото на Страхила — пак подир бея, — но и то бе гърмеж напусто.

Димка беше станала права сред възглавниците в тънките шалвари — с побеляло лице, замръзнала от страх ли, от радост ли? Страхил дотича до нея.

— Ти ли си брезовчанката? — рязна я той с недоверчив поглед.

Но тя не можа да му каже коя е, а се свлече без съзнание в ръцете му.

— Не бой се! Ние сме! — разтърси я той, — Дръж се! — Па я сграбчи и понесе.

Тук-там трещеше пукотевица. Ханъмите пищяха до бога. Горан го пресрещна с момченцето на бея в ръце — но всеки със своята грижа — войводата стремително тичаше с преметнатия през рамо жив товар към дворчето с големия шадраван.

— Насам, войводо! Тука! — викна го познат глас.

Своя ръка го прихвана и го преведе до опряната на стената стълба.

Прехвърли се първо той с пленницата, после Горан с увитото вече в ямурлук дете и още двамина хайдути.

Отвън, в дъното на дола, ги чакаха коне.

Оттук-оттам се свличаха все нови и нови хайдути.

— Пребройте се! Дванайсет.

— Тичешката!

Едва след като конници и пешаци се загубиха из ливадите, по стената откъм харема се мярнаха въоръжени турчоля и светнаха пламъчетата на редки гърмежи.

— Е-хей! — не се стърпя да ревне откъм пътя за планината байрактарят. — Не стреляйте толкова, че потурите ми са нови!