Орлин Василев
Хайдутин майка не храни (19)

Бейове и чорбаджии

Работата с местата не излезе така проста, както му се струваше отначало. Още когато ора с кравиците на баба Стойна, беше му се прищяло да има заради големите бели волове такава нива, че като подкара бразда — край да няма. Всички да се почудят. Но отгде можеше да вземе такова място? Най-просторните земи в по-широката част на котловината бяха обхванати от бейските чифлици. Старият спахия Осман бей, бащата на Мехмеда, беше получил от султана заради геройството си в битките с австрийците тоя голям подбалкански зиамет. Четири от по-близките до конака селца влизаха в зиамета като кесимджийски, нямаха своя земя и работеха на дял, едно за тях — две за спахията, или като пълни ратаи в чифлиците само за една прехрана. Брезово, като по-близко до големия път, макар и да влизаше в спахилъка, беше запазило останали от по-стари години права: да си плаща харча, десетъка и другите даждия на спахията, но да владее свободно земята си и само да урежда селските си работи.

Някога тия места били пусти и софийската поща за Дунава нямало где да пренощува. Софийският беглер-бег обявил от името на султан Селим, че селото, което се засели около брезите, там, дето пътят пресичал реката, ще остане завинаги свободно. Първи побили кол някои от Длъгнековци и отворили хан край пътя, около който Брезово скоро нараснало.

Докато беше жив бащата на Мехмед, старият ред строго се спазваше. Турчин беше Осман бей, но знаеше да дели кривото от правото. Сам беше разказвал, че напуснал Цариград, защото не можел да гледа как тамошните везири, паши и големци не живеели според закона на пророка. Прибра се в дарения имот и сам почна да го урежда. Почиташе раята, ходеше с белия си кон по веселбите в Брезово или свикваше старците в селямлъка си, гощаваше ги с пилафи, баклави и шербети и по цели нощи им разправяше за своя стар, юначен род. Ни един от мъжете в тоя род не бил умирал на постеля — всички слагали главите си по бойните полета за славата на пророка и честта на падишаха.

Откак тия земи станаха Османови и турците от горната брезовска махала, заселени пак заради пощата, се смириха. Не смееха вече да посягат на чуждия имот и колкото и да не им се искаше, подхванаха полека-лека сами да обработват земята си.

Заредиха се добри години, развъдиха се овцете и добитъкът, плъзнаха стада по широките балкански пасища. Половината от пасищата, бяха спахийски, но той не придирваше много — имаше ли за раята, щеше да има и за него. Работеха брезовчани на своето като роби, а и на бейското помагаха. Пълнеха кошовете с храна и къщите си с дечурлига. Ако Осман не беше изпуснал момчето си от ръцете, за да го прати в Цариград на военно учение, кой знае дали и досега брезовчани нямаше да си бъдат все така добре…

Застаря Осман, но все още се крепеше — искаше да дочака младия Мехмед. И би го дочакал, ако не беше се подхванала оная битка с австрийците, когато дори Ниш падна в ръцете им. В Стамбул се вдигнала врява до небето — завикали ходжите от минаретата, разтичали се дервишите, гръмнали тъпани и писнали зурни — всичко, що било годно да носи оръжие, тръгнало да се бие с неверниците. Не изтраял и Мехмед, макар че нямал още и мъх под носа си. Голямата среща станала при Видин, гдето всичко се обърнало наопаки и австрийците били бити. За радост на баща си Мехмед бил един от първите, които се покатерили по стените, но Осман пак не можа да го види. Още при Видин великият везир отбрал две хиляди души юнаци, между които се случил и малкият Мехмед, й ги отпратил по Дунава в далечна Русия, в Крим, да се бият срещу московците рамо до рамо с татарите. И тая война свърши, но Османовият син пак не се върна. Чака Осман бей месец-два, па изпрати хора чак в Стамбул да разпитат за момчето му. Върнаха се бързоходците и донесоха страшна новина: Мехмед бил паднал на едно място, което се казвало Перекоп …

Падна и старият Осман бей, три дни лежа, без да охне, и склопи очи — първият, когото аллах наказа в постеля да умре.

А не мина много, довтаса ново известие — вече от самия Мехмед: при Перекоп той бил само ранен и пленен от московците. Прекарал в техния лагер зимата, а през пролетта бил разменен срещу един русски болярин, та се върнал по море в Стамбул. Сам султанът го извикал, за да чуе от устата му какво е патил и препатил, а след това го назначил за свой личен гавазин.

Оттук почна голямото тегло на брезовчани. Едничкият грамотен човек в конака, който можеше да разтълкува криволиците на Мехмедовото писмо, беше Реджеб, писарят и чибукчията на стария бей. Сбра той бейските хора в селямлъка и зачете важно навитата на търкало хартия. Чете какво чете, а на края добави, че Мехмед поръчал той да го замества, докато се приберял от Стамбул. Преклониха се по-старите другари на Османа пред волята на своя възкръснал млад господар, макар и да им беше криво. Те толкова години бяха служили вярно на Осман бея и добре знаеха какъв хайрсъзин е чибукчията Реджеб. Никой дума не каза, защото се надяваха, че Мехмед сам ще разбере грешката си, като се върне. А той не можеше да се не върне, след като научеше за смъртта на баща си.

Като видя, че никой от мъжете не каза пряка дума, Реджеб доби още по-голяма дързост. Престраши се и още първата вечер влезе в харема на бея. Жените изпищяха и се разбягаха, но чибукчията ги успокои, като каза, че е влязъл само да им обади волята на младия господар. И за да му повярват по-лесно, той пак разгъна писмото и зачете, като разшири вече правата си и върху харема. Първата жена на Османа, майката на Мехмеда, беше умряла още при неговото раждане, а останалите чибукчията нямаше какво толкова да зачита. Две от по-старите ханъмки не му хванаха вяра и връхлетяха с налъмите да го изгонят, но пламналият вече Реджеб ги пипна за косите и ги свлече в зимника на кулата. Младите, след като се изредиха една по една на широкия миндер, по който отдавна не бяха се търкаляли с мъж, сами се смириха. Все едно им беше на тях кой ще е господарят — стига да бъдеше млад и як.

Услади се на чибукчията господарството и дембеллъкът, разпаса той пояс и се разлудува, като че нямаше кому да дава сметка. За да се заварди от старите помощници на Османа, той сбра около себе си где що има разбойник от турските села и махали, пропи се и почна да се носи богато като паша. Не мръдваше вече от конака, без да яхне коня на Османа. Обикаляше селата, предвождан от цяла орда зурнаджии, тъпанджии, сеизи, чибукчии и соколари. Тръгнеше ли на лов — всичко живо, що работеше из полето, бързаше да се изпокрие.

Заедно с Османа и жените му бяха застарели, не допадаха вече те на младия чибукчия и ордата му. Докараха отнякъде хубави гювендии и две пловдивски гърчета-улани. Всичко, каквото беше скътал старият бей, беше разпиляно. От кесимджийските селища нямаше какво да се вземе и шайката на чибукчията почна да налита към богатото Брезово.

йорданчо Крастата, най-богатият кехая в Брезово, се сдружи с Реджеб ага, за да може да запази имота и парите си. Викаха му Крастата, защото впиеше ли се в някого, не го оставяше, докато не изсмучеше силата му. Като краста се впи той в селото си и засмука, за да може сам да се избави от чибукчията и развилнелите се негови приятели. Реджеб го остави за брезовски векилин — той да урежда селските работи, той Да събира харача, десетъка, той да свиква и разпуща ангарията. Развъртя се Крастата — чибукчията имаше нужда от много пари, а нали и за него все трябваше да остане нещо? Почна да разнася някакви рабоши из село, на които Осман бей уж бил нарязал недосъбраните даждия от минали години. И не се разправяше много — който не искаше да си плати, той го оставяше и си излизаше. Не минаваше много, и в същия двор нахълтваха Реджебовите хрътове. Изкарваха добитъка, изнасяха чергите и бакъра и ако не претрепеха някого или не подпалеха сламите и къщата — пак трябваше да се благодари на бога.

Така изгоря и ханът на Длъгнековци край големия път. След седмица Иорданчо отвори друг, малко по-нагоре, и отпрати двайсет коли да му докарат сол, катран, желязо и друга стока — направи дюкян, какъвто на два дена път наоколо нямаше. Затъргува нашироко. Даваше и не питаше кой може да плати и кой не може.

— Дръж, ще платиш, когато имаш — повтаряше той и тикаше в ръцете на селянина било солта, било памука или катрана за колата.

Колкото и неправо да отсъждаше старите и нови данъци и глоби, колкото и да изяждаше и изпиваше шайката от Османбеговия чифлик, богатото село мъчно можеше да се разсипе — земята не спираше да ражда, а тревата по балканските совати нямаше свършване. Но Брезово беше свободно село, та всеки можеше да продава земята си. Иорданчо почна да купува: чифликът му скоро преполови селската мера. Той притискаше брезовчани към планината отдолу, а синовете му не им даваха много да се ширят нагоре. Трима бяха — стръвни като влашки вълци. Тръгнаха те един ден да обикалят всички къшли и кошари по планината и да показват на овчарите един лъскав, ситно изписан и подпечатан с дебел печат лист. Това уж било султански ферман, с който Мехмед бей от Цариград им отстъпвал всички пасища по планината на вечни времена.

Овчарите им се изсмяха, но след два дни един от тях изчезна без следа заедно със стадото си. По-плашливите оставиха колибите си и се прехвърлиха към Копривщица. Други начело с Вълко, Страхиловия баща, се опитаха да се бранят. Отвърнаха на куршума с куршум — големият Иорданчов син никакъв се не видя. Разлюти се Крастата, затича през нощ при Реджеб в бейския конак и на другата сутрин всички къшли в планината освен неговите пламнаха. Кой каквото можа да спаси, го свали в село, но Иорданчо и тук не остави никого на мира. Тъкмо през зимата, когато най трябваше храна за добитъка и овцете, читаците от турската махала почнаха да се изпревървят с колите си от двор в двор и да дигат сеното: великият везир бил спрял с таборите си в София, та искал да му се докара сено за конете. Сеното наистина беше продадено, но парите от него бяха споделени между Иорданчо и Реджеб ага.

Сбраха се един ден по-будните селяни, обсъдиха какво да правят и решиха да пратят Вълко до Стамбул. Той трябваше да намери Мехмеда и всичко да му разправи. Яхна Вълко коня си още същата нощ и замина.

Дали беше стигнал до Стамбул, виждал ли беше Мехмеда и какво си бяха говорили — не можа да се разбере: на трийсетия ден от тръгването му го намериха прострелян в един дол, на два часа път от Брезово. Разбрал беше Реджеб къде е ходил Вълко и отгде трябваше да се върне. Уплаши се чибукчията и не дочака да се получи вест от Мехмеда — издими овреме нанякъде, като ограби каквото можа от конака на господаря си. Пръснаха се и охранените адаши, гювендии и улани.

Но Иорданчо си остана. И когато младият и весел спахия се върна, заобиколен от плувнала в злато и блясък малка дружина, Крастата пак успя да се оправи. Призна си, че другарувал с чибукчията Реджеб, но то било, за да го следи отблизо. Вярно е, че събирал десетъка от селяните, но правел това, защото тъй му бил поръчал Осман бей. Ако той не се грижел за бейския имот, селяните щели да отвикнат да плащат спахийските даждия. Разбра Мехмед, че Иорданчо го лъже, но когато той изсипа отпреде му цяла торбичка алтъни, трябваше да му повярва. Преди да си замине, спахията пак него остави за свой наместник в Брезово, Хюсеин, главният сеизин на баща му, щеше да се разпорежда с конака и чифлиците.

Минаха години.

Мехмед прескачаше през две-три лета, оглеждаше имота си, дигаше и в най-работното време ратаи и селяни по хайки на едър дивеч, вземаше събраното от Йорданчо и пак се връщаше в Стамбул.

Хюсеин беше разбран човек, помнеше наредбите на стария Осман, та селото се умири. Ала не можа да се замогне, както преди. Някои пак развъдиха стада, но нямаше ги вече някогашните бачии. Само Иорданчовото богатство растеше без спиране. Когато Страхил хвана гората, обръчът на чифлика му вече опасваше брезовската мера, като я присвиваше в голите планински ровове и сипеи.

Разшъта се хайдутинът, но и той малко можа да помогне. Налагаше хайдушкия данък на чорбаджията и по-богатите кехаи, раздаваше събраното на ония, които най нямаха, но изгладнелите селяни по-добре от него знаеха, че с две-три овци стадо се не развъжда, и обикновено ги колеха, за да могат поне веднъж сито да се наядат.

Успя той само да заварди селото от друга една страна. Когато Мехмед се прибра със сина си и жените си в бащиния конак и се опита още в първите дни да приравни брезовчани към полугладните си и голи ратаи, хайдутинът му прати хабер да остави Брезово на мира, ако иска да скита свободно на лов с хрътовете си. Припреният спахия не отстъпи и почна да отбива с въоръжената си хайка натоварените с тежки снопи брезовски коли към своите хармани. Още същата нощ изгоря не само заграбеното от Брезово снопе, но и неговото. Дигна Мехмед потеря да гони хайдутите, но докато те скитаха по горите и камънаците, най-хубавото му ергеле беше изклано и простреляно в ливадите заедно с въоръжените читаци, които го вардеха. Отново се обади хайдутинът: ако Мехмед не се прибере в конака си — жив ще го изгори заедно с жените му. Смири се спахията. Мирът трая дълго, чак до оня ден, когато Мехмед се престраши да открадне хубавата брезовчанка Димка.

Но трябваше хайдутинът сам да пожелае да стане орач, за да проумее, че кокошкарите, зулумаджиите и кръвопийците, които той бесеше, не можеха да направят толкова зло на едно село, колкото ония, които тихо и мирничко като къртици бяха подядали земята му. Бутна тук-там и скоро разбра, че каквото и да плетеше, нито едно по-големичко място нямаше отгде да вземе. Котловината беше оградена отвсякъде с планини, бащинията намаляваше, синовете и внуците все повече я раздробяваха и някои вече бяха почнали да орат места, по които и козите по-рано не се катереха.

— Бих ти го продал, Страхиле — призна му Станьо Балтията, — но децата ми са още малки и не ми се ще да се изселвам. Че гдето и да ида — все тая … Ще ми платиш, вярно е. Ама знаеш ли какво ще стане още на втората нощ? Знаеш ли, че откак се върна, кокошкарите от турската махала пак се размърдаха? Дорде ги бесеше по брястовете — седяха мирни, а сега пак вирнаха глави. Щом чуят, че имам пари дома, ще налетят и на ръжен ще ме въртят, докато им кажа къде съм ги оставил.

— Мълчи, не думай! — смръщи се Страхил.

— Вяра ти казвам — прекръсти се Станьо. — Оная нощ са изкарали и петте овчици на баба Стойна.

— Кой ги е изкарал?

— Герджика…

— Що не сте ми казали?

Станьо почна да се смее под мустак.

— Ти галиба още си се смяташ за хайдутин? — врътна глава той.

Страхил сведе глава, провлече два-три пъти пръсти по мустаците си и отмина да събира своята бащиния.

Ами к о ш?

Не му провървя. Едни се кълняха, че купили местата от баща му, преди още да падне в дола, други от първа дума отстъпваха, но като дойдеше ред да посочат междите, така изпояждаха мястото, че не си струваше Да се клопа кола до него. Най-лесно свеждаха глави бедняците, там пък излезе друга беда …

Тръгна той един ден с коня на дядови Димитрови, за да види какво беше станало с двете техни места в ниското покрай реката. По-голямото парче беше близо до бейската воденица, но когато стигна, не можа да го намери — не само това място, а и много други ниви бяха разорани от бейските ратаи, за да се закръгли голямата зеленчукова градина, която обхващаше цялата низина, сгодна за поливане от реката. Спря Страхил коня и огледа редицата зелки, лехите с пипера, фитариите с лука. Послуша той кречеталата на воденицата и свърна надолу по реката — и дума не можеше да става, че ще иде сега при бея, за да моли да му върне мястото.

Свикнал от дълги години да властвува, да се разпорежда по своя воля и да не скланя глава дори пред огъня и ятаганите на потерите, а само да остъпва временно, за да връхлети по-късно с още по-страшна сила, Страхил сега мъчно можеше да улегне в дълбокия коловоз на робията, гдето и да можеше нещо да се постигне, трябваше само с добро, с молба, с унижения и подкупи. Нима можеше той да сведе очи и да слуша търпеливо как го нахокват, когато всички изедници бяха треперали в краката му? Ако някои от тях, като Крастата, все още ходеха живи, то беше, защото войводата не смяташе за грях човек да разширява земята си, щом имаше кой да му продава своята. Дали с добро, или насила, дали срещу пари, или за знайни и незнайни борчове — той не беше вниквал много. Нали нямаше явно страдание, изтезаване, кръв? Па и не беше се настървил на кръв като Горана. Събираше хайдушкия данък, раздаваше го, трепеше кокошкарите и пладнешките разбойници и това му стигаше.

Как да иде сега при Мехмеда и да му каже: „Бей ефенди, твоите ратаи, без да щат, са заорали едно бащино място. Молим ти се, върни ми го, няма да забравя добрината ти, докато съм жив … Грешка е станало …“

— Белким бих го склонил? …

Ами ако му откаже, ако рече, че лъже, ако го изпъди?

— Язък за нивата — примири се Страхил, — хубава градина ставаше от нея.

Той смушка коня и пресече лъката, за да излезе, отсреща на валога, гдето беше второто им място край вадата. То почваше от върбите и се издигаше полегато по малката рътлина. Добре го помнеше — докато техните работеха, той по цели дни гонеше жабите из вира под върбите. Ако купеше от чичови си по-горното място, ще стане добра градина. Ще има и зеле, и боб, и пипер за боба и лютиката.

Сведе глава, прекара коня през върбите, прегази барата и спря. Мястото беше насадено с кукуруз, който вече доста беше отхвръкнал, особено в по-влажното покрай реката. Видя два приведени над мотиките гърбове в горния край на мястото, слезе и поведе коня под увисналите клони на върбите, за да не гази стръковете.

— Я брей, ей! Елате насам! — извика Страхил на копачите.

Листата се разлюляха, зашумкаха и след малко измежду стръковете се показа една дребничка жена, толкова мършава, че връвта на степания й парцалив вълненик се свличаше по кръста — нямаше где да се задържи.

— Добър ти ден — поздрави Страхил.

Но жената, макар и да го позна, не отвърна. Гледаше го със затъмнелите си от умора очи, като не притваряше сините си, накървавени тук-там и обелени на люспи устни. Подаде се и още по-костеливото, състарено преди време момче на копачката, обуто в един кълчищен чувал вместо гащи. То не беше оставило голямата си мотика, та Страхил се зачуди отде взема сили да я държи на рамото си.

— Коя си ти? — пак запита той, като се мръщеше от жалост.

— Жена съм на Петра, Страхиле, на Сиромах Петра, дето му викат — избъбра бързо жената. — Не го ли знаеш?

— Знам го, как да го не знам — кимна Страхил. — Как те викат тебе?

— Стана ми думат.

— Слушай, Стано… Ние имахме едно място, тъдява … Дали не знаеш кое е и кой го работи?

— Какво каеш? — трепна жената и обелената й устна се отвори още повече.

— Място, рекох, имахме едно покрай реката. Тука беше някъде — преструваше се Страхил. — Тоя кукуруз, дето го копаете, чий е?

— Наш е, Страхиле, наш си е…

— Ами мястото?

— Мястото ли? — запремигва ситно-ситно жената. — Ами че мястото… Той, Петър … Не знам ба! отгде го беше… Защо питаш? Да не искаш да си го вземеш?

— Ако е мое, ще си го взема — засмя се през сила Страхил, за да не уплаши Петровица, която въпреки жегата вече трепереше.

Искаше той да приказва на шега, да обясни, че няма сега да вземе мястото, а след като оберат кукуруза, но смехът и думите му нищо не помогнаха: жената го стрелна с уплашени очи и краката й се подсякоха. Тя се сви в пръстта и почна да се клати, като ту похлупваше лице в продраната на големи петури престилка, ту отмяташе назад глава.

— Божке ле, божке, божичко-о… — писна изведнъж Петровица. Какво, божке, ще правим …Това си ни беше земята … — нареждаше тя като на погребение. — Йорданчо и нея би вземал… Ако не знаеше, Страхиле, че тая земя е твоя!.

Страхиловият смях замръзна на устата му, като остави мустака му попридръпнат нагоре. Не знаеше собственикът ни какво да каже, ни какво да направи.

— Стано, чуеш ли, Стано — побутна той жената по рамото, но момчето й вдигна изведнъж мотиката и викна с пламнали очи:

— Ей! Не закачай мама!

— Не бой се де, няма да я изям! — озъби му се Страхил, но отдръпна ръката си и поотстъпи, за да отбегне удара на мотиката. Представи си той, че ще трябва наесен да дели с това мършаво дете половината от кукуруза на своето място, и усети как кръвта бликна от гърдите му нагоре, блъсна го в ушите и затупа в слепите му очи.

— Гръмни, боже, удари ме… Да легна, па да не стана…

— Стано ма, чуеш ли, Стано? Млъкни де, млъкни, чуй ме! — викаше той и лизна потта, която пролази около устата му. — Не ти ща ни мястото, ни берекета! Работете си го! Берете си го!…

Но жената не спираше. Тя едва ли плачеше само заради мястото, а и така — поради цялата си нейна мъка.

— Петре ле, Петре, божичко-о, сега ли намери да легнеш … Да легнеш, па да не станеш … Страхил си иска мястото…

— Не ти ща мястото ма! Разбери най-после, ако си човек!

Тя продължаваше да се клати, като триеше сълзите си ту с длан, ту с прашната си забрадка, докато лицето й се размаза, сякаш с кал го бе облепвала. Само белките на очите й се въртяха чисти под мръсния кичур прошарена коса.

— Къде е баща ти бе? — нахвърли се Страхил върху момчето. — Що не е дошъл и той на работа?

— Болен е! — сопна му се и момчето. — Иван, чорбаджи Йорданчовия, го би. Оти тато рекъл нещо на стария чорбаджия. Ама аз ще му дам на него. Аз ще стана хайдутин, ще види той.

По-добре с мотиката да беше го храснал, отколкото с тия думи. Прищя му се и той да клекне до жената в пръстта, па да завие от срам и мъка.

— Би го, Страхиле, преби го… — пееше майката. — Проклети да са, божке, триклети …

Огледа се като луд и видя коня. Метна се на седлото, без да сложи крак на стремето, и нагази през кукуруза, за да избяга по-скоро от тоя див, животински вой и от пламналия за мъст поглед на мършавото селянче. Конят сякаш усети яда му — щом излезе от кукуруза, той полетя с пълна сила из прашния път и спря чак когато превалиха над село.

Ветрецът ли беше разведрил главата на ездача, или сам той бе успял да забрави скорошната си среща край реката: когато конят спря и той свали калпак да изтрие с кърпа челото си, не само очите му, но и цялото му лице светеше от някаква голяма радост. Навярно я спотайваше, защото онова, което каза гласно, съвсем не беше радостно:

— И от това място не ще се яде качамак… И пипер няма да има за боба …

Подкара коня, сети се пак за жената и се засмя, като че тъкмо това беше искал да му се случи.

— Не им ща ни мястото, ни кукуруза! — повтори на себе си той. — Нека го откарат дома си. И аз няма Да остана гладен…Ами коша? — трепна Страхил изведнъж и пред очите му се мярна веселият червен покрив. — С какво ще го напълним? Отгде ще вземем храна?

Питаше се, но щом червеното петно изчезна от очите му, те пак се изпълниха с весели пръски. Знаеше той, макар и да не искаше да си признае, че дори да сбереше храна за още пет такива коша, неговият пак щеше да си стои празен, докато бузите на детето с мотиката бяха хлътнали, докато очите му пламтяха, а напуканите устни изричаха хайдушки закани.

Когато конят мина през широкия отвор между недовършените дувари, гдето скоро щеше да се издигне кованата порта, ездачът му си подсвиркваше песничка. Младата му стопанка го чу, избърза да го посрещне и още отдалеч подвикна:

— Весел си ми!… Сбра ли местата?

— Как не ще ги сбера! — отвърна засмяно Страхил. — Щом пъкнех някъде, всички почваха да викат: „Страхиле, вземи си мястото! Каквото се е родило тая година — все за тебе ще е! Зер нов кош си направил — трябва да има какво да сложиш в него …“ Еле пък Сиромах Петър! Болен беше човекът, ама стана да ме посрещне. „То си ни е, вика, само това място, ама нали е твое — вземи си го. Обери и кукуруза — все ще позапълни коша ти! На моите деца им стига и зелената гревица покрай барата.“ Хахаха!… — засмя се той гърлено и слезе от коня.

Но Димка го гледаше, слушаше, искаше да се засмее с неговия смях, а не можеше: долавяше, че тоя смях не е хубав — клокочеше в него нещо недобро.