Орлин Василев
Хайдутин майка не храни (10)

То е от майка ми

Страхил привърза коня до пътеката, затича нагоре и надникна през пролеза.

Под големия бук, сред поляната, стоеха Димо и момчето на бея. Димо дялкаше нещо по кората на дървото, а детето стоеше до него и държеше мъничък лък, който пак Димо трябва да беше измайсторил.

— Гледай тука! — извърна се младият хайдутин към бейчето, като сочеше издялкания кръг на кората. — Ха да те видя сега! Ела …

И те отстъпиха десетина крачки. Детето опъна връвчицата на лъка, прицели се и пусна дряновата изострена стрела. Тя не улучи белега, но се удари о дървото.

— Още малко, и щеше да умери — потупа Димо детето по гърба. — Хайдутин ще те правим тебе … Да биеш турците!

Детето не разбра шегата му и подвикна зарадвано:

— Хайде още веднъж!

Неочаквано иззад храстите се показа Димка. Усмихна се отпаднало, като да бе сънена, и подхвърли на Димо:

— Ами от мен хайдутка става ли?

— Не знам — кимна глава Димо и почна да я отмерва с очи. — Както те гледам, доста си ячка, но пак ще трябва да опиташ …

— Я ми дай пушката! — оживи се момичето. — Да видиш, че ще ударя.

— Охо! — замята ръка Димо. — Оттука и баба знае. Само да пресегнеш с цевта, и ще докачиш дървото.

— Добре де, кажи тогава откъде!

— Най-малко от трийсет крачки. Ако удариш, ще те призная за хайдутка.

— Хайде! Отброй трийсет крачки. Димо отиде към дървото и почна да отмерва, като измяташе крака, колкото вече можеше.

— Ехей! Това крачки ли са!

— Крачки са, крачки! — отвърна със смях Димо, като продължаваше да подскача. — Хайдушки крачки …

— Добре, добре — подтичваше след него момичето. — Аз и оттука ще ударя.

— Ха сега да те видя! — тръкна с крак Димо черта по тревата. — Дай да подсипя малко барутец във фунийката.

„Не ще може да удари“ — помисли Страхил, като извади пищова си и огледа дали е наред кремъкът му. После се прицели в белия кръг на буката и зачака момичето.

Двата гърмежа екнаха едновременно. Оглушена от трясъка на своя гърмеж, момата не схвана, че и друг беше гръмнал. Но набитият хайдушки слух на Димо различи втория гърмеж. Момъкът живо се извърна, съгледа войводата сред дима, но не го издаде, а затича към дървото, сложи пръст на цъфналата сред белия кръг дупка от Страхиловия куршум и викна смаяно на момичето, което припкаше към него:

— Брей, че си стрелец! От тебе не само хайдутка — войвода ще стане!

— Я, я да видя! — отмести Димка момъка и загледа със светнали очи прясната раничка на дървото. — Видя ли бе! — нахвърли се тя върху Димо. — Какво ти казах аз. Ако беше тука Страхил …

— Тук съм! — обади се засмяно войводата зад нея.

— Страхиле! — трепна тя и се спусна към него. — Видя ли? От трийсет крачки! Точно в средата съм ударила! Ела, ела да видиш! — задърпа го тя към дървото. — Димо, кажи му де!

— Така е — кимна важно глава Димо, но щом тя извърна лицето си, той смигна весело на Страхил. — Право дума момичето. Заклевам се в света Богородица, че дървото от куршум е ударено.

— Видиш ли? — продължаваше да бъбре радостно момичето, като придръпваше Страхила за елечето, за да гледа там, гдето тя му сочеше, а не да оглежда поляната. — И аз, Страхиле, искам да стана хайдутка. Приемаш ли ме в дружината си? Заедно да бием турците!

— Къде е Горан … и другите? — запита войводата тихо, сякаш не беше чул радостните въпроси на Димка.

— Дотърча преди, има-няма, един час Петрун, оня дребничкият овчар от крушовенските кошари, и обади, че някакъв тежък търговец минавал из клисурата. Бай Горан дигна дружината и отиде да го пресрещне. На Преспата смята да то причакат.

— Не е трябвало тъкмо сега — поклати глава Страхил. — Още едното не сме оправили. Отгде минаха?

— Не знам — отвърна Димо. — Бай Горан беше нещо ядосан.

— Той кога ли не е ядосан … Ела, поизпрати ме малко — кимна той на Димка и тръгна към пролеза.

Спуснаха се мълчаливо надолу по тясната сенчеста пукнатина и спряха пред мястото, гдето Страхил беше оставил коня си.

— Тука ще се отбия — посочи Страхил неопределено с ръка.

— Няма ли да вземеш коня?

— Няма, че не е пътят за кон. Напряко ще карам …

— Много ли ще се бавиш? … — сведе очи момичето и закърши едно клонче.

Той не й отговори, а на свой ред запита:

— Ти какво прави, докато ме нямаше?

— Ами седях… седях — промълви Димка. — Отидох към бай Горана, рекох да го заприказвам, но той ми се скара. „Ти, кай, да си стоиш там, гдето те е оставил войводата. Като си дойде той — тогава ще видим …“

— Не му се сърди — успокои я Страхил, като потопи поглед в очите й. — Ще се нареди … Донесох ти нещо от село.

— Какво? — погледна го тя и се уплаши — веждите му бяха свъсени, а по лицето нямаше капчица кръв.

— Затвори си очите — глухо рече той.

Димка притвори клепки. Страхил бръкна с два пръста в силяха, после хвана ръката на девойката и надяна на безименния й пръст малкото пръстенче, което беше взел снощи от запустелия дом.

Дъхът й спря. Не смееше да отвори очи — да не би да излезе лъжа онова, което можеше само насън да се случи. Приведе се, сграбчи с две ръце ръката на хайдутина и долепи устни до нея.

— Страхиле… Страхиле… — шепнеше тя и сълзите течаха към трапчинките на румените й бузи.

Но по неговото лице нямаше ни сянка от радост. Стоеше изтръпнал като прикован о земята и гледаше в далечината, гдето трябваше да бъде тяхното село.

— То е от майка ми — обади се най-после той, издърпа ръцете си, извърна се и бързо се скри в шубраките.

— Страхиле — похлипа тя още веднъж след него.