Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева.

 

Издание:

Орлин Василев

Хайдутин майка не храни

Седмо издание

Поредица „Българска историческа проза“

 

Редакционна колегия: Андрей Гуляшки; Георги Пенчев; Драгомир Асенов; Ефрем Каранфилов; Маргарита Захариева; Петър Динеков; Слав Хр. Караславов; Симеон Султанов

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: Константин Пасков

Коректор: Елена Върбанова

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1979.

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

За дедите ми и за мене

Безимен и безславен е родът ми, но кръвта ми е чиста, червена. Свинари и овчари — дедите ми са се спуснали от планините да търсят хляб към дунавското поле, но страхът им от изедниците бил по-голям от глада — възпрял ги в непреходните гори на последните предбалкански хълмове и баири — по-далеч от бейовете и чорбаджиите, по-близо до жълъдите и дивите къпини. Изтребили те пънищата, изровили дупки в земята, затрупали ги с коренища и пръти, задимили огнища…

Най-прости езичници — те хлопали ръжени и маши срещу мишки и плъхове, срещу змии и гущери, колели курбани по оброчищата, дано омилостивят змейовете и сприите. Увити в смърдящи кожи, те не знаели молитвата, с която се измолва хляб от небето, затова то им носело само гръмове, градушки и пороища, жеги, суша и мор. Земята майчица, гората закрилница, косматите ръце, клепаната логика, обкованият кривак са били едничките им надежди.

С прогнили ризи вместо ризници, с калпаци рошави вместо шлемове, с ковани криваци вместо копия, плодящи се като овцете и козите — те, ако биха имали родов герб, той би бил: сива козинява торба, натъпкана до скъсване с хляб — все едно черен, сбит като кал, или жълт, тричав просеник. Кога солен, кога безсолен.

Расте и капе, капе и расте шумата на дърветата, градушки и пороища, снегове и суши, плодовитост и мор — годините минават. Запълзяват като смокове двете железни релси. Замирисва на горчив дим. Брадвите денонощно блъскат упоритите стволове на горуните, Разорават се пасищата. Фелдшерът прогонва чумата, и сипаницата, та родът ни разраства: няма вече място за всички. Стягат цървули свинарчетата, поемат пътеките към градовете, гдето има работилници, фабрики и учреждения. Ето ги: огняри: шлосери и дърводелци, тъкачки, обущари и шивачи, разсилни, архивари и писари — работни и безработни. И да им дотяга понякога, и да ги мамят родните места — те не могат да се върнат назад: горите отдавна са изсечени, земите прекупени — на село не биха намерили нито черен, тестен като кал, нито жълт тричав просеничен хляб.

Родословието ми се губи към четвъртото, петото коляно: Вълко роди Васила, Васил роди Вълко, Вълко роди Васила — нататък не се знае — не е имало библия, по чиито корици да се споменуват имената на всичките вълковци и василовци от изпокон века.

Аз съм първият, чието име ще остане записано не само в кръщелното свидетелство след разкривената цифра 4. XII. 1904 г., а и по кориците на няколко книжки, които, ако се построи огнеупорна сграда на Народната библиотека, може би ще ме надживеят. А както аз не се отказвам от безименния си род, така и той не се отказва от мене: грамотните момчета от родното ми село Враняк искат да ме правят благодетелен член на читалището си заради книжките, които сегизтогиз им пращам. Трябвало само да почакам да сменят касиера, който е пришълец-даскал от друго село. Не смеел той да се съгласи, защото на моите книги не пишело: „Одобрена от Министерството на народното просвещение.“ Строг закон имало.

Предупреждавам те навреме, читателю. Книжката, която сега е в ръцете ти, също не е одобрена. Ако не желаеш главоболни разправи с представителите на закона — захвърли я. Ако ли пък набереш противозаконна смелост и прочетеш какво съм написал за копачите и овчарите, за чорбаджиите и изедниците — сам отсъди кой крив, кой прав. Може пък, вместо министерството — ти да ми дадеш своето одобрение?

 

1937 година

Орлин Василев