Орлин Василев
Хайдутин майка не храни (20)

Дядо Димитър се връща

Остана си Страхил само с Димкините места, с Ангеловите, които младият момък му отстъпи да ги работи, докато се ожени и прибере от кошарите, и няколкото свои парчета, които роднини и по-заможни хора му върнаха с добро. Каквото се беше родило тая година, щяха да споделят и затова всички отстъпиха на молбата му сам да прибере храната от полето. Губеше вече опора хайдутинът, та искаше поне о земята да се закрепи. Но жътвата настъпваше, някои селяни, чиито места бяха по на припек, излязоха вече в полето, а дядо Димитър все още не идваше с воловете от Плевенско.

— Трябва много да ги избира — успокояваше се Страхил.

Най-после, на седмия ден вечерта, дядо Димитър повлече болния си крак през незатуления вратник. Още като го видя че иде не само без волове, но и без коня, с който беше заминал, Страхил разбра, че го е сполетяла беда из пътя.

— Хубаво се нарежда тя! — пробъбра той и не усети как го обзема същата радост, която изпита, след като остави кукуруза и мястото на Сиромах Петровица.

А когато видя, че едното око на стареца беше подпухнало и оградено в син-котлен кръг и няколко дълги червени ивици се кръстосваха през носа, бузите и ушите му, той не можа да се стърпи и се засмя:

— Къде са воловете, чичо?

Дядо Димитър мислеше да нападне Страхила, задето го беше пратил толкова далече за волове, и да струпа вината върху него, но като го видя, че се смее насреща му, и той се отпусна.

— Ти остави воловете, ами конят питай где е — отвърна той.

— Ами купува ли волове?

— Купувах — приседна старият на един камък. — Ще ти разкажа, ама речи първо на Димка да опече една глава червен лук, че да си наложа дзундзулите… Ох, майчицее… — въздъхна той, доволен, че беше се довлякъл най-после до село, и подхвана да разказва: — Чак до Дъбнишко стигнах. Намерих едни волове. Млади, ама едри и яки като бикове. Продаваше ги някой си Алил ага, понеже щял да се изселва в Стамбул. Търговия искал там да прави. Още като ги видях — изтръпнах: това ще са, рекох си! Гушите им — на гердани, на гердани. А рогата им извити, жилчести и жълти като кехлибар. И кротки, кротки — не волове, ами ангели божи. Когато ме погледнаха, аз си рекох: не е имал право господ, дето не ми дал език като на хората!

— На тях да е дал по-дълъг, па твоя да е скъсил — подхвърли Страхил, като схвана, че старецът нарочно се разпростира надълго, за да може повече да го разпали. — Казвай де, какво стана? Взема ли тия божи ангели? Купи ли ги?

— Вземах ги, купих ги…

— Е?

— А бе нали ти казвах: Страхиле, недей — опасно е пътят от там до тука. Все ще се случи да ме срещнат зли хора.

— Добре де, срещнаха ли те?

— Мнозина ме срещнаха, но все успявах някак си да се справя. Ами снощи не само че не можах да се измъкна, ами и коня загубих, па и аз щях за нищо да си отида. Изядох се: минал бях вече полето и наближавах нашия край.

Страхил вече не се смееше, а ту присядаше до стареца, ту ставаше, опипваше се неспокойно и току повтаряше:

— Казвай … Казвай по-нататък …

— Ще ти кажа — продължи отпаднало дядо Димитър. — Минал бях вече Панега и свивах да навляза в планината. Не исках никъде да се спирам. Малко да бях избързал — и щях да поема пътеката, но нема късмет: срещна ме един сербез чалмалия на кон. Дисагите му бяха пълни с лук — по градините трябва да беше ходил. „Къде бе, гяур? — сопна ми се той. — Къде караш тия волове?“ „За Брезово ги карам“ — отвърнах му аз мазно-мазно. „Ами плати ли си интизапа?“ „Ние сме, думам хора на Мехмед бей, спахията, и само нему плащаме.“ „На Мехмеда, ли са тия волове?“ — поукроти се той и тука аз сбърках. Ами ти си виновен, — ти поръча да казвам, че воловете са твои. Така му и казах. „На Страхила са“ — думам. „Кой Страхил? — дръпна се той. — Дали не е оня, хайдутинът, дето слезе от гората?“ Ех, рекох си, отървах се и тоя път. „Негови са, викам, негови са. И Страхил стана мирен човек. Видиш, на, волове си купува!“ „Дай ги тука тогава“ — рече изведнъж проклетият му турчин и смушка коня към мене.

Страхил сумтеше тежко, като че въздух му не стигаше. А дядо Димитър продължаваше да дипли полека думите си:

— Бре, какво му не приказвах, как не го придумвах! Клех му се, че не си вече лош човек, че и ти искаш дом да завъртиш — не, та не! „Дай ги, казва, тука, той други ще си купи. На хайдутин, кай, такива волове не трябват…“ Хубави бяха и много му харесваха.

— Харесваха му, значи?

— Харесваха му. Пристъпи той с коня и посегна да хване поводите. Аз се дръпнах и ако имах нещо под ръка, щях да го претрепя, както ми беше на сгода. Бях дигнал ръката с поводите, а той, вместо да посегне към тях, мене бутна. Дорчо се подплаши и ме повлече. По земята се влачех, ама все още не изпусках катстрйте. Че като ме настигна оня ми ти турчин, че като почна да маха с камшика — проревах като малко дете. Краката ми се откачиха от стремената, тупнах като чувал долу. Той почна да ме тъпче с коня и да ме шиба, дорде се забравих. Когато се свестих, край пътеката нямаше ни кон, ни волове.

— Ех, старче, старче! — махна Страхил пестница, като че и той искаше да го удари.

— Не съм ти аз старче, ами съм ти чича! — изля и дядо Димитър мъката си и се изправи.

— Чича си ми ти, ама стар чича си имам. На един келяв турчин да се дадеш… Разбра ли го барем откъде е?

— Де ще го знам? Трябва да беше от Панежката махала, щом като за лук беше ходил по градините покрай Алтън Панега. Хак ти е! Стой сега без волове в най-работното време, като не знаеш какво искаш. Че не можа да си купиш някои по-дребнички животни от нашия край. Все тая работа щяха да ти свършат.

— Не ми трябват на мене дребни волове!

— Като не ти трябват, няма да имаш ни дребни, ни едри.

— То се не знае — кимна глава Страхил. — Каруцата ви дома ли е?

— Каруца има, ама що ти е каруца с един кон?

— Старата кобила не може ли да тегли?

— Може, ама не са еш. Едва се влачи.

— Не ми трябват сега атове. Няма да я карам кой знае къде — сечеше накъсо Страхил. Извърна се към къщи викна: — Димке! Димке!

Жена му се показа на прага. Ръцете й бяха брашнени и полепени с тесто. Като видя дядо Димитра, тя се засмя радостно и рече нещо да запита, но Страхил пресече думата й:

— Измий се веднага, че ще те водя някъде.

— Ама аз хляб съм замесила — отвърна зачудено младата жена.

— Остави хляба — нареждаше мъжът й. — Викни някой от майсторите да го домеси. Измий се, метни си кожухчето да не ти е студено нощеска и ела у дядови Димитрови.

Страхил тръгна бързо към улицата, без да погледне дали поне дядо Димитър върви след него.