Александър Драганов
Перлата на феникса (7)

Гномска вечеря

Зората се пукна над смълчаната степ, а с нея от Планините на Забравата подуха студен вятър. Алекс потрепери от внезапния хлад и отвори очи. Роло вече беше станал и се мъчеше да разпали малко огън. Беше донесъл няколко риби.

Обърна се и обясни на още сънения си спътник:

— Нали покривката ти работи веднъж на ден, та донесох малко закуска, без нейна помощ.

Скоро над тревите се разнесе вкусният аромат на печена риба. Двамата младежи хапнаха и след това се стегнаха за път.

— Алекс, имам предложение за теб — каза Роло, бавно и някак колебливо, все едно говореше на котка.

— Слушам — момчето погледна притеснено Скарф. За миг помисли, че морякът пак ще поиска меча.

— Наблюдавах те вчера как се биеш — започна предпазливо Роло, — когато казах, че не струваш, те излъгах.

Алекс го изгледа учуден.

— Какво искаш да кажеш? Ти ме победи. При това лесно — за миг ушите на русия младеж пламнаха от спомена.

— Защото аз съм майстор — ухили се доволно спътникът му, — а ти нямаш никакъв опит. Имаш обаче хъс и вроден усет. С този меч би бил смъртоносен противник за почти всеки. На тази мисия обаче е вероятно да се срещнеш с изключенията — морякът стана сериозен. — Имаш нужда от някакво основно обучение.

— И? — Алекс все още не знаеше какво да мисли. Това бяха и думите на Валтъс.

— Аз, смея да кажа, че мога да ти разкрия някой и друг номер — очите на Роло светнаха, — дай ми време и ще направя от теб войн, който може да се изправи срещу абсолютно всеки!

— Архимагът каза, че нямаме време — плахо отвърна Алекс.

— За школна подготовка, не — съгласи се новият му приятел — обаче за около час подготовка всяка сутрин, бихме могли да направим така, че да си кофти изненада за доста народ.

Така започна обучението на Алекс. Роло в началото му показа някои основни позиции. Младежът забеляза, че са различни от тези, които самият моряк използва.

— Да, защото ти си тежковъоръжен и с двуръчен меч — обясни Скарф, — аз предпочитам сабята и по-лекия стил.

След час позиране от страна на Алекс и корекции от страна на Роло, морякът реши, че за днес са минали достатъчно материал и е време да тръгват.

Планините на Забравата се издигаха заплашително над тях и върховете им сякаш докосваха мрачни гъсти облаци, сливайки се с небесата.

— Захлажда — отбеляза мрачно морякът. — Дано стигнем планините преди есенните бури. Иначе ни чака много тежък път.

Засега обаче пътят им минаваше през степта. След има-няма два часа ходене, Алекс и Роло отново забелязаха зловещите следи от гномски ботуши.

— Гноми — мрачно отбеляза морякът.

— Санарос ме предупреди за тях — спомни си и Алекс, — каза, че са опасни.

— И е прав, макар да не са изначално зли като блатните духове — съгласи се Роло. — За сметка на това са безкрайно суеверни и сега, поради проявите на мощта на Прокълнатия, го обожествяват.

— Значи трябва да ги избягваме!? — предложи момчето.

— Ако можем — сви рамене морякът.

Продължиха през оредяващите треви, а следите от стъпки на гномите зачестиха. По едно време попаднаха на скъсано наметало, хвърлено на пътя. Алекс потръпна.

— От гном ли е? — попита той.

— На елф е — успокои го Роло, — елф, когото гномите са пленили.

Момчето го погледна:

— Какво ще го правят?

Роло сви устни:

— Ще го принесат в жертва на Прокълнатия, предполагам.

— Това е ужасно — извика Алекс, — трябва да ги спрем!

— Как? — озъби се морякът — ако съдя по следите, са били поне десет.

— Не можем да оставим горкия елф така — настоя Алекс, — сам каза, че Прокълнатия вилнее безнаказано из Ралмия. Това е шанс да ограничим злото му.

— Или да станем на гномска вечеря — изплю се Роло.

— Моля? — не разбра Алекс.

— Жертвоприношението при гномите се изразява с ритуално поглъщане на жертвата. Демек — устата на моряка се изви в крива усмивка — правят те на чорба и те изяждат. С чесън и подправки.

— Още една причина да не оставяме елфа там! — разпалено отвърна момчето. — Би било престъпление!

— Май няма как да те убедя, а? — намръщи се Роло. — Добре тогава, ще проследим гномите и ще видим какво може да направим.

Следата ги отведе навътре в степта, встрани от основния им маршрут. Тревите се поклащаха от подухващия вятър, а пътят на двамата младежи през тях бе наблюдаван от време на време от притеснени съсели и мармоти, които се скриваха обратно в дупките си.

След известно време дочуха тъп, ритмичен звук „там-там, там-там“.

— Какво е това? — попита Алекс.

— Гномски барабани — отвърна Роло, — кофти. Значи имат банкет.

Двамата приближиха предпазливо мястото, откъдето долиташе звукът и, скрити иззад високите треви, доближиха до малко окосено пространство, на което се разиграваше ужасна картина. Млада хубава жена с червени коси и заострени уши стоеше вързана на кол, а около нея подскачаха гноми, които носеха съчки и току се провикваха:

— С чесън и подправки! С чесън и подправки!

Елфата — защото това бе елфа — ги гледаше със смесица от съжаление и отвращение, а зелените й очи святкаха застрашително всеки път, когато някой гном хвърлеше слама, скилидка чесън или морков до нея.

— Хубава е — каза Алекс, който бе зяпнал, докато я гледаше. Той бе пленен от красотата на елфата и почти не забелязваше останалото.

— Но гномите не са — обади се Роло, — и са повече от десет.

— Не можем да я оставим — каза категорично момчето, сложи шлема на главата си и преди Роло да успее да го спре, изскочи с изваден меч и извика:

— Никой да не мърда! Аз съм кралски рицар!

Морякът завъртя очите си към небето и процеди:

— Идиот. Глупав идиот. — Сетне извади сабята си, също изскочи и на свой ред извика:

— Никой да не мърда! Адмирал! Аз съм кралски адмирал!

Алекс го погледна:

— Адмирал?

Роло му отвърна:

— Рицар?

Гномите се сащисаха и за момент спряха танца и виковете си.

— Защо прави така? — попита единият от тях. — Ние хванали вечеря, а вие иска вземе вечеря. Защо прави така?

— Роло, те са малоумни — прошепна Алекс.

— Млъкни и размахвай тоя меч пред теб — отвърна му морякът. — Аз отивам да освободя сладураната.

— Сладурана? — вдигна вежди Алекс.

— Ти махай с меча сега — намигна му Роло и пристъпи към вързаната елфа. Гномите застрашително се скупчиха, но Алекс трескаво размаха меча и те отстъпиха назад. Някои от тях имаха оръжия, но не им се рискуваше. За разлика от блатните духове, те бяха същества от плът и кръв и хич не им се умираше.

Роло сряза въжетата на елфата, която полека слезе от кола и изгледа на кръв гномите.

— И друг път — закани се Алекс, държейки меча пред себе си, — не се занимавайте с кралски люде.

Елфата прехапа устните си, очевидно й беше смешно. Тримата започнаха да се отдалечават от гномите, които ги гледаха мрачно и злобно. Едно от съществата, очевидно по-старо и по-зло, се обади:

— Вие взели наша вечеря, но Прокълнат — накаже вас! — Гномът вдигна ръка: — Крал — мъртъв! Прокълнат — убил! Прокълнат убие вас също!

Другите гноми одобрително замърмориха, а сетне обърнаха гръб на двамата младежи и спасената от тях елфа и се разотидоха, като от време на време някой от тях тихо се провикваше: „С чесън и подправки!“.

Елфата изчака съществата да се махнат, след което прихна да се смее.

— Честно ви казвам, в името на Майката Природа, отдавна не бях виждала такива веселяци като вас. Благодаря, че ме спасихте, но… тая история с кралските хора можеше да мине само пред гномите.

— Според мен бронята и меча на нашия млад приятел бяха по-убедителни от историята, лейди — отбеляза Роло.

— Да — съгласи се елфата и се обърна към Алекс. — Откъде имаш Бронята на Сребърната Луна, момко?

— Архимагът Санарос ми я даде — отговори младежът, изненадан, че девойката знае името на доспехите му.

— Много хубаво, че го споделяш на всеки срещнат — обади се Роло. — Предлагам да си направим огромен байрак, на който да пише „ТЪРСИМ…“ — морякът се усети и млъкна. — Както и да е.

— Какво търсите всъщност — запита елфата с любопитство.

— Древен артефакт — гордо съобщи Алекс. — Кралска работа.

— Важна кралска работа — допълни Роло.

— Сигурно, щом архимагът е дал на момъка най-ценните оръжия на Ралмия — съгласи се елфата. — Но аз забравих обноските си. Името ми е Лиянна. Аз съм земелечител.

— Което ще рече — попитаха в един глас Алекс и Роло.

— Лекувам земята. Омразата на Черната Сянка е проникнала дълбоко в Ралмия и аз се мъча да обхождам земята, засявайки тук и там семена от Гората на Сънищата. Уви, все по-малко дават плод — елфата въздъхна, — а за благодарност местните се опитаха да ме изядат. Което вие предотвратихте… Сега закъде казвахте, че пътувате — лукаво попита тя.

Алекс се хвана на уловката.

— За Града на Пророците — отговори, без да се замисля.

Роло въздъхна.

— Търсите бъдещето. — В погледа на елфата се четеше известно разочарование. — Според мен то не носи нищо хубаво. Но — и тя се усмихна, — поне за известно време ще пътуваме заедно. Аз се връщам в Гората.

— Това е чудесно — отвърна Алекс, сетне се изчерви под погледа, който Лиянна му хвърли. — Ъъъ… искам да кажа… ъъъ… че сме повече и е по-сигурно…

— Да, така пътят ще е по-сигурен — развеселено отвърна елфата.

— След като си разменихте любезности — намеси се Роло, — можем вече да тръгваме, преди гномите да се върнат в по-големи количества и да решат все пак да ни сготвят за вечеря… с чесън и подправки.

Така тримата тръгнаха на път.