Александър Драганов
Перлата на феникса (24)

Маските падат

Алекс нетърпеливо влезе в коридора на замъка, стискайки Перлата на Феникса в едната си ръка и дланта на Лиянна в другата. Роло вървеше зад тях.

В замъка бе доста по-мрачно от последния път и по витата стълба дори се забелязваха паяжини.

— Архимаг Санарос! — викна Алекс, озъртайки се наляво-надясно. — Архимаг Санарос! — повтори той.

— Да — чу се отдалече старчески глас и Алекс се втурна натам.

Стигна до вратата на голяма зала, където видя как архимагът се бе облегнал на огромен трон. Досети се, че това е тронната зала на Ралмия.

— Архимаг Санарос — повтори невярващо момчето.

Старецът изглеждаше много болен, гърдите му бяха хлътнали, лицето — изпито, а той целият се бе увил в черна вълнена роба, чиято качулка бе спуснал ниско, така че тя хвърляше сенки по очите му, които изглеждаха мътни и изморени.

— Вярно ли е всичко това, което подочувам, синко — понадигна се леко старецът. — Я, какви хубави приятели имаш.

Алекс гордо се усмихна и вдигна Перлата пред себе си.

— Ето, архимаг Санарос.

С изненадваща бързина старецът се завтече към момчето и пръстите му, подобно на нокти на граблива птица, се вкопчиха в камъка.

— Най-сетне — меко каза възрастният човек и започна да люлее като бебе Перлата.

Алекс бе озадачен от неадекватното поведение на архимага и усети как Роло се размърда неспокойно зад него. На лицето на Лиянна пък бе изписано нескрито изумление.

Старецът остави Перлата на трона, след което запита:

— Вярно ли, кажи ми, момко, че си убил лорд Дакавар?

Алекс се позапъна.

— Ъъ… да — каза той и се усмихна.

Санарос рязко се завъртя на пети.

— Грешка! — и се ухили зло.

В този момент от ъглите на стаята изскочиха верните скуайъри на Черния Лорд, разделени по двама те се нахвърлиха върху изненаданите Роло и Лиянна. Костеливите им пръсти ги сграбчиха чевръсто, извиха ръцете им и ги повалиха на колене.

Самият лорд Дакавар се надигна иззад трона и с изтеглен меч пристъпи към Алекс, чиято уста бе зинала в неверие.

— Най-накрая ще можем да се бием необезпокоявани и то — Рицаря на Смъртта кимна към Санарос — пред възможно най-добрия съдия.

— Аз… н-не разбирам — заекна Алекс, пребледнял.

— Нека обясня — каза меко Санарос и махна с ръка на лорд Дакавар да спре за момент. — Значи всичко започна с призоваването ти. То беше смешка… шегичка. Лудия Оракул наистина бе предсказал едно време, че човек от друго селение може да спре моето господство. Сега тя беше предсказала милата, че лорд Дакавар ще ме убие, но май не стана така, нали? — Санарос вдигна невинно вежди. — Аз обаче реших да изпреваря събитията и затова призовах възможно най-безполезното хлапе от кое да е селение. Не мислиш ли, че можех да призова някой могъщ войн с невиждани технологии или пък свръхсилен маг? На мен обаче ми трябваше некадърник и щом те мярнах в магическото си огледало, те взех. Знаех, че си съвършено безполезен.

— Не! — очите на Алекс се напълниха със сълзи.

— Знаех също обаче, че в Ралмия безполезността е на почит — продължи безмилостно Санарос — и че ще се намерят глупци, които — заедно с качествените оръжия, дадени ти от мен — да ти помогнат да ми разкриеш местонахождението на Перлата — и както се оказа впоследствие, дори да ми я донесеш, по този начин гарантирайки — архимагът се усмихна зло — моето господство в този свят. Навеки.

Алекс го гледаше с отворена уста и очи, от които се стичаха сълзи. Всичко, което беше постигнал, цялото добро чувство, което бе изпитвал в Ралмия бе… една долна лъжа.

— Значи… ти… — хлипайки запита момчето.

— Аз съм така наречения Прокълнат! — изрева Санарос — Прокълнат от кого? От жалките глупци, населяващи Ралмия?

Лиянна и Роло се обадиха, наричайки архимага с думи на презрение — от страна на елфата и откровени обиди от моряка.

— МЛЪК! — ревна Санарос и в залата настана тишина. — Та… — продължи архимагът мисълта си — аз съм Прокълнатия, Черната Сянка, Вземедушеца и останалите простодушни прякори, които полуграмотното население на Ралмия ми измисля. Но както вече знаеш, простите хора лесно се лъжат и затова, когато се премених като добър архимаг никой не ме позна. Така и убих с „невярна болест“ краля и приближените му идиоти като онзи пуяк Валтъс и разиграх целия фарс с проклятието, което не ни пускало да излезем. И всичко — Санарос посочи с палец зад гърба си Перлата — заради това.

— Но какво ще правя с нея — продължи архимагът, хилейки се, — теб, мило момче изобщо не те засяга. — Устните му се разкривиха в усмивка, разкриваща венци, подобни на парчета сурово месо. — На теб ти стига да знаеш, че свърши цялата ми работа и че доведе приятелите си, обричайки тях, а и себе си на смърт.

Гласът на Санарос изплющя:

— Убий го, лорд Дакавар!

Алекс надигна просълзените си очи и видя като през мъгла как лорд Дакавар надига меча си, подобен на митичните картини на Смъртта от родния му свят. Изтегли Меча на Дракона в последния момент, за да пресрещне черното острие на Рицаря на Смъртта и да усети за пореден път вълната на ужас, която го обля, като този път дори елфическото острие не можеше да я отблъсне. Светлото и черното острие се срещнаха пак и пак, а в трясъка на удрящите се оръжия блестящите зли руни като че напяваха за това, което Алекс в своята наивност бе направил. Бяха го изиграли, бяха му се подиграли, бяха го водили за носа, позволявайки му да си поиграе на рицар спасител, докато всъщност през цялото време бе помагал на един тиранин, на едно чудовище.

„Ти си безполезен“ — шептяха руните в звъна на оръжията и в същия момент черният меч блъсна тялото на Алекс, жегвайки го жестоко, макар бронята отново да го предпази от нараняване. За миг момчето видя злите очи на Прокълнатия, който стоеше на трона. Погледите им се срещнаха и младежът усети как в него се надига странна, неестествена ярост. Тъмният меч на Дакавар отново го удари, но този път момчето, като че не усети болката, обзето от внезапен и силен гняв.

Прокълнатия се засмя, отвратителен звук, подобен на крякането на козодоя от легендата, чакащ да отмъкне душата на покойник, звук, заглушил риданията на Лиянна и виковете на Роло, който се мъчеше да окуражи приятелят си.

Но Алекс не ги чу, залят от гняв и омраза към Черния рицар, към тая противна черупка, уродлива кукла, изпратена срещу него, за да му се подиграва. Той надигна Меча на Дракона и заудря, не обръщайки внимание на това, че черното острие на Рицаря на Смъртта се опитва да го вледени отново и отново. Лорд Дакавар се стъписа и започна бавно да отстъпва, блокирайки ударите на полуделия младеж пред себе си.

Но Алекс нямаше какво да губи — мечтите му бяха сринати. Той се втурна в тотална атака срещу Дакавар, не обръщайки внимание на ударите, които получава. Пак и пак мечът му се стоварваше върху черното острие и при всяка контраатака на Черния Лорд тялото му бе жегвано от пареща болка, която обаче той почти не усещаше през вълната на отчаянието. Само удряше, удряше, удряше черния меч на Рицаря на Смъртта, докато накрая прокълнатото острие не се строши с грозен тътен. Следващият удар посече Дакавар през кръста и той падна на колене, а червените му очи бяха разширени от изумление и ужас.

Алекс спря за миг, задъхан. В залата бе настанала пълна тишина. Скуайърите държаха здраво притихналите Роло и Лиянна, а празните им очни кухини гледаха въпросително към Прокълнатия. Самият той стоеше на трона си и на лицето му бе застинало странно изражение, нещо средно между задоволство и нетърпение.

Алекс се олюля. Цялото тяло го болеше и имаше чувството, че във всеки един момент ще припадне. С пъшкане обаче той успя да надигне меча над главата на сразения лорд Дакавар.

— Прекалено добри оръжия ми даде, архимаг Санарос — задъхано каза Алекс, — бяхте прав. Дори „възможно най-безполезното хлапе“ успя да победи прехваления най-добър войн на Ралмия.

Санарос кимаше замислено.

— Още не, още не — меко отвърна той, — още не си го победил. Убий го!

Лорд Дакавар потресено извърна увенчаната си с рогат шлем глава към Прокълнатия. Червените очи блестяха с неизречен въпрос „Защо“? Дори Алекс се сепна и погледна рухналия си противник. Вече не изглеждаше толкова величествен. С разсечената си от Меча на Дракона броня приличаше на смачкан бръмбар.

Да го убие?

Беше толкова просто. Трябваше само да свали Меча надолу.

И толкова справедливо. Това отвратително създание бе отнело безброй животи, отдавна бе преминало полагащия му се жизнен път, бе се опитало на няколко пъти да пролее кръвта му. Очите на момчето се втренчиха в блестящия червен поглед на Дакавар и се помъчиха да разгадаят какво се крие зад него.

— Убий го, де — засмя се архимагът. — Ама не можеш. Защото за нищо не ставаш, малкият. Ама за нищо. Ей за това призовах теб.

Алекс погледна за миг Санарос и срещна поглед му, също пурпурен, но различен от този на Рицаря на Смъртта. Поглед на подигравката и насмешката, поглед на обидата и оскърблението.

На нахалството.

Какво си мислеше той, че няма да има сила да отнеме живота на противния му ратай ли? Алекс стисна здраво дръжката на меча си и отново погледна лорд Дакавар.

Очите на немъртвия рицар блестяха като въглени.

Какво се криеше зад тях?

Нямаше значение.

Меча на Дракона тръгна надолу.

Прокълнатия отново се засмя — или заграчи — като козодой от легенда, отмъкващ душата на покойник.

— Не, Алекс! — в този миг екна гласът на Лиянна. — Той иска да го направиш!

— Спомни си разказа на Клаус! — обади се и Роло.

— Тишина! — скръцна със зъби Санарос, подобно на кобра, изтървала плячката си, но вече бе късно.

Алекс си спомни спокойното лице на джуджето и неговите разкази за дракона Ауганфил и начина, по който неговото проклятие се бе прехвърлило върху падналия пред него войн. Спомни си един от прякорите на чудовището до него — Вземедушеца и разбра истинския му смисъл. Той открадваше душите на жертвите си, правейки ги свои слуги. Черния Лорд, блатните духове…

Крякът на козодой, чакащ да отмъкне душа.

Неговата душа.

Погледът му отново се срещна с този на Дакавар и момчето разбра какво се крие зад блестящите червени очи.

Сълзи.

Сетне погледна и Прокълнатия.

— Не — рече младежът с въздишка и захвърли Меча на Дракона настрани, — търсете си нов Рицар на Смъртта другаде, архимаг.

За момент Санарос притъмня и сякаш в цялата тронна зала стана по-тъмно и по-хладно, та тя съвсем заприлича на гробница.

— Ако не искаш да приемеш дара на безсмъртието — прошепна накрая той — ще изпиташ милостта на смъртта.

Нямаше предупреждение. В един момент старецът просто си стоеше и се взираше в момчето, а в следващия — очите му лумнаха в червено и изстреляха смъртоносен залп светкавици, които повалиха Алекс на земята и обвиха тялото му в играещи мълнии, които изкараха въздуха от дробовете му. В крясък.

Санарос леко приближи, а червените очи блещукаха на лицето му като късчета магма, докато старческите му, покрити с петна ръце се галеха една друга като в някакъв безумен, уродлив транс.

— Сега ще разбереш колко незначителна бе твоята съпротива — изсъска Вземедушеца и изстреля нов заряд светкавици по падналия младеж. Алекс изкрещя от болка.

— Ще осъзнаеш каква е цената на неподчинението — продължи Санарос и изстреля още един залп, не обръщайки внимание нито на виковете на падналото момче, нито на писъците на Лиянна и протестите на Роло.

Червените мълнии обвиваха Алекс още няколко секунди, когато Санарос спря за момент и меко се усмихна.

— А сега, младо зайче — почти гальовно изрече той, — дойде времето да умреш.

Червените очи отново лумнаха своя гибелен плам и Алекс нададе нов вой на неизразима с думи болка, която скова тялото му, докато магията на Прокълнатия изсмукваше живота от тялото му.

Роло, безсилен, отчаян, се отпусна в кокалените ръце на здраво държащите го скелети и заплака, а Лиянна, с мокро от сълзи очи, останала без глас зарида, за предателството, за изгубената си любов. Заради това, че в тронната зала на кралския дворец в Ралмия Злото убиваше Доброто.

Очите на Прокълнатия продължаваха да сипят смъртоносния си дъжд към Алекс, а лицето на така наречения Санарос под качулката избледня и се превърна в най-чист мрак, от който изскачаха два фонтана от пламъци и светкавици. Плащът на Черната Сянка също потъмня и се превърна в катраненочерен покров, чудовището вече напълно разкриваше истинския си облик, старческите китки се превърнаха в уродливи хищни лапи, от чиито ноктести пръсти падаха капки мрак.

В този миг втора чудовищна сянка изникна иззад гърба на Прокълнатия, не толкова тъмна, но по-масивна и рогата. Черния лорд Дакавар бе успял да се изправи, държейки в ръцете си достоен заместник на счупеното си оръжие — бляскавия Меч на Дракона.

Леко поклащайки, се Рицаря на Смъртта приближи Господаря Вземедушец. През валмата от пламъци, светкавици и неописуеми енергии, които се впиваха в тялото на Алекс като зъби на пепелянки, момчето някак си видя отвъд тъмната фигура, която го измъчваше, към погледа на Рицаря на Смъртта, отколешният му враг, с който толкова пъти се бяха сблъсквали.

И някак си в червените му очи прочете нещо, което най-малко бе очаквал.

Благодарност.

Рицарят на Смъртта надигна Меча на Дракона и без никакво предупреждение заби острието в гърба на господаря си.

Прокълнатия нададе неземен крясък, вой на безумие и неверие, който отекна из целия Кралски Замък и прониза душите на всички около него. Очите му лумнаха още по-ярко, но адският дъжд, сипещ се върху Алекс, се превърна в странни вади от тъмна енергия, стичащи се като сълзи по мрака, където трябваше да е лицето на Злия.

Димящ, изплашен, смазан, но все пак жив Алекс надигна изморено глава и видя двете мрачни фигури една до друг: лорд Дакавар, забил Меча на Дракона в Прокълнатия и почти любовно прихванал отпуснатото тяло на някогашния си повелител.

— Ще пътуваме до ада заедно, господарю мой — каза той подигравателно.

Около двете сенки на мрака се изви призрачен зелен огън. Черния Лорд се обърна към падналия Алекс и едното му червено око проблесна. Момчето смаяно осъзна, че Рицаря на Смъртта му намигна.

„Благодаря ти“ — разнесе се в ума му.

Миг по-късно празният му шлем и Меча на Дракона паднаха с дрънчене на пода. От Санарос и Черния Лорд нямаше и следа.