Александър Драганов
Перлата на феникса (16)

По реката

Светът беше студен, мрачен и враждебен. Сенките бяха навсякъде, съскащи и хриптящи, плашещи и в същото време приканващи към своя измамен покой. Той още си спомняше дуела с Черния Лорд, всеки смазващ удар, който тялото му понасяше дори през елфическата броня, удар, оставящ го жалък и смразен, неспособен да защити себе си, приятелите си, мисията си и света, който го бе приел.

За щастие другарите му бяха отблъснали чудовището, бяха му помогнали и, говорейки му разни неща, го отведоха далеч от Черния Лорд, там, където той нямаше да може да го стигне и да изтръгне душата от крехкото му тяло.

Спомняше си ходенето към Града на Пророците като някакъв безформен кошмар, в който почти бе влачен напред, после Черния Лорд, който се надигаше, жаден за мъст, неумолим, непобедим.

Качиха го на нещо — на кораб? — и отплаваха тъкмо навреме, малко преди палачът на Прокълнатия да го застигне и черното му острие отново да се издигне за нов, този път последен удар.

Положиха го на някакво топло легло, свалиха доспехите от него и го завиха с тежко одеяло в малка каюта. Приятелите му стояха над него и му говореха нещо, но той не ги чуваше.

Накрая остана само Лиянна, която бе винаги до него, още от самото начало. Неговата принцеса, неговата любов. Тя го прегърна и залюля, като дете, което е сънувало лош сън и му запя стара елфическа песен за смелост, за кураж, за обич и за надежда. Постепенно той спря да трепери, успокои се, унесе се и заспа дълбок, сладък сън, далеч от Черния Лорд и неговите кошмарни сенки.

* * *

Събуди се на следващия ден, объркан и непомнещ нищо. Последното, което се бе запечатало в съзнанието му бе как вдига Меча на Дракона пред лорд Дакавар и после как Рицаря на Смъртта връхлита, обсипвайки го с градушка от удари.

Потръпна от спомена и се изправи. Намираше се в дървена стая, която леко се поклащаше. За момент Алекс помисли, че има нещо с главата му, после осъзна, че е в каюта.

Изправи се в леглото си и изпъшка. Цялото му тяло бе в синини и го болеше. Синини, които, ако не беше Бронята на Сребърната Луна, сега щяха да са кървави рани. Самата броня стоеше в ъгъла, леко поочукана, но все така здрава, както в мига, в който Санарос му я даде.

Младежът понечи да стане на крака и се олюля. Подпря се с ръка за стената и постоя така няколко минути, докато вълната на слабост попремине. Сетне бавно и неуверено стигна до вратата на каютата си и я отвори. Озова се в дълъг дървен коридор, ходенето по който изцеди силите му. Когато стигна малки стълби, водещи нагоре към палубата, той изстена и седна на тях да си поеме въздух и да събере още малко сили.

Усети, че пак се унася, тръсна глава и отново стана, макар това да му коства известни усилия. Сетне се изкачи по стълбите и излезе на палубата. Силната слънчева светлина го заслепи и той присви очи.

Видя как Роло и някаква непозната жена си говорят, облегнати на кърмата. Клаус беше седнал под едно корабно платно и пълнеше оръжието си с някакви частици. А Лиянна…

— Алекс! — Чу гласа и усети ръцете й да го подпират — Защо си станал?

Младежът се отпусна до нея и я целуна леко. Дочу стъпките на Роло и Клаус, които също се приближиха.

— Добре ли си, братле? — попита морякът.

Алекс видя искрена загриженост в очите му и се трогна.

— Гладен съм — успя да каже накрая.

Непознатата жена, която стоеше зад Роло, звучно се засмя.

— Това е добър знак. — Сетне се обърна към един дребен моряк и нареди — донеси супа!

Сложиха Алекс да седне на малко, дървено столче и му донесоха топла чорба за ядене, която той погълна с удоволствие. Сгрят от храната той се почувства по-добре. Сетне нещо му хрумна.

— Покривката още ли е с нас?

— Да — озадачено кимна Роло, — но има и още супа.

— Донеси ми я — помоли момчето. Приятелят му скочи, отиде до каютата си и след миг се върна с вълшебния предмет, разтваряйки го.

Алекс се усмихна щастливо. На покривката се появи голям, млечен, аериран шоколад.

— Какво е това? — попита Роло, гледайки учуден кафявите блокчета. Алекс не отговори, а грабна шоколада и го захрупа с апетит.

— Хмм — въздъхна накрая щом изяде половината, — сега наистина съм по-добре.

Сетне видя обърканите физиономии на приятелите си и се засмя:

— Опитайте де!

Той им подаде остатъка от шоколада. Лиянна го раздели на няколко редчета и като ги разпредели между себе си, Клаус и Роло, отхапа от своето. Лицето й се озари от щастлива усмивка. Роло отхапа предпазливо от неговия си дял, след което и той придоби доволно изражение и подаде едно блокче на жената зад себе си:

— Киара, искаш ли малко?

Капитанката подозрително захапа блокчето, но щом усети вкуса се ухили.

— Само заради това си струваше да ви кача — каза накрая.

Клаус гледаше своя шоколад като пепелянка, но като видя реакциите на другите, бързо го лапна и джуджешката му физиономия се разтопи в щастлива гримаса.

Алекс се засмя отново, като видя реакциите на другарите си, а сетне русата му глава клюмна напред и той отново заспа.

* * *

Събуди се на заранта в леглото си. Чувстваше се много по-отпочинал и в по-добро настроение. Битката с Дакавар вече бе повече като мътен, неприятен спомен и той веднага я изхвърли от ума си. За миг се сети за Перлата и ужасно се притесни, но впоследствие си даде сметка, че вероятно е качен на кораб, пътуващ именно към Града на Раците и отново се успокои.

— Уф! — каза си, докато ставаше и се прозя.

Беше жаден и… гладен. Стана и излезе на палубата, която бе сравнително пуста. Очите му зашариха насам-натам и попаднаха на Роло, който отново бе с непознатата жена от кораба. Двамата си говореха нещо под едно от платната. Морякът се бе нахилил, а новата му приятелка се смееше с пълно гърло.

Алекс си даде сметка, че няма какво да гледа нататък и се сети за своята Лиянна, докато отиваше към задния край на кораба. Навсякъде покрай реката имаше красиви равнини, огрявани от лъчите на изгрева.

Ралмия бе прекрасна, даде си сметка той и се усмихна. В този миг, в който бе сам със себе си и със света, в който се бе озовал, разбра истината. За любовта на Лиянна, за приятелството на Роло и Клаус, дори за страховитата битка с лорд Дакавар. За пророчеството на Оракула.

Наистина той нямаше да се върне повече в Хадънсвил. Там нямаше нищо за него. На чичо му Бърнард не му пукаше изобщо за племенника. В училище го считаха за чужд и непотребен. Там нямаше приятели или интереси.

Тук бе обичан. Тук бе нужен.

Осъзнавайки тези прости житейски неща, Алекс си обеща, че няма да остави Прокълнатия да разруши Ралмия. Каквото и да му костваше, той щеше да го спре.

— Хей, красавице, можеш ли да си служиш с това? — Алекс чу гласа на Роло и се извърна.

Морякът сочеше рапирата на новата си приятелка. Тя се усмихна лукаво.

— Горе-долу — с престорена свенливост отвърна тя. — Може би ще ми покажеш някой трик?

Роло се нахили самоуверено и извади сабята си.

— Ще съм галантен, за да не те ударя — предупреди той и двамата кръстосаха оръжията си.

Алекс се облегна на кърмата и с любопитство се загледа в движенията на бързите остриета. Изглеждаха му елегантни и изящни, за разлика от отвратителния меч на лорд Дакавар, който имаше излъчването на гробищна пръст, хвърлена на вятъра.

Скоро стана ясно, че приятелката на Роло е далеч по-добра отколкото си признаваше. След едно особено продължително развъртане на сабите, тя успя да проникне покрай защитата на моряка и леко да го докосне с тъпия край на острието по ребрата.

Роло изпъшка изненадан и отстъпи крачка назад.

— Я, ти си била много добра, бре, Киара — сетне се усмихна заканително и отново нападна.

Остриетата на двамата отново се кръстосаха, бързи като мълнии, спускащи се едно към друго като ястреби в любовен танц. За момент Алекс реши, че приятелят му е спечелил предимство, но с невероятен рефлекс на китката си Киара отклони острието на сабята му настрани и върхът на рапирата й го докосна леко по гърдите.

Роло отново изпъшка и тръсна глава объркан.

— Нещо не съм във форма — каза той и пак опита нападение, този път спускайки се с кълбо напред и разчитайки на акробатиката си.

Киара обаче, без да се стресне, отстъпи настрани и леко натисна с крак моряка докато все още се превърташе. Това го запрати по гръб на дъската и тя просто свали острието на рапирата до гърдите му.

Роло зяпна.

— От много отдавна не съм бил побеждаван така — отговори той, все още изненадан от лекотата, с която жената го бе надиграла.

— Да, да — чу се ехидният глас на Клаус, който бе излязъл на палубата и наблюдаваше отстрани, — с лорд Дакавар се срещна преди има-няма три дена.

— Уф, тоя не се брои — изсумтя Роло, докато Киара му помагаше да се изправи.

— Ох, ако обичате, не го коментирайте пред мен — Алекс направи гримаса.

Роло се огледа и направи печална физиономия:

— Всички ли станаха свидетели на позора ми?

— Лиянна още спи — заговорнически му смигна джуджето и се засмя.

— Както и повечето от моряците ми — допълни Киара, — а и това не бе кой знае какъв позор. Ти си по-добрия от двама ни.

— Така ли? — вдигна вежди Роло, — не забелязах.

— Там ти е проблемът — погледна го Киара — не забелязваш нещата. Като моряк съм изненадана, че при фехтовката не отчиташ клатенето на кораба. Биеш се като на твърда земя и там би ме надвил — жената сви устни, — освен ако не ме заглеждаше през цялото време на схватката.

Роло се изчерви и промърмори нещо под носа си.

— Последно, да те питам — ти си се бил с лорд Дакавар? Затова ли ви преследва? — изражението на лицето на Киара изразяваше изумление.

Роло поклати глава:

— Основно Алекс се би с него. — Отвърна й Роло, а момчето потръпна от спомена, — дълга история е.

— Навярно, но мога да послушам — имаме време. Закъде бързаме — сви рамене Киара, — а и аз все пак ви качих на кораба.

Клаус се намеси.

— Мисля, че Алекс трябва да реши какво да разкажем и какво не. Той води експедицията.

— Сигурно, щом се е бил с Дакавар — сви рамене Киара, — при това положение съм изненадана от добрата форма, в която го донесохте.

Алекс неволно се разсмя, спомняйки си ужасното състояние, в което беше.

— Не е смешно — каза Киара, — когато тренирах бой със саби, от съвсем малка ми натрапваха, че Черния Лорд е най-добрия фехтувач в цялата история на Ралмия, дори да не броим хилядите бонуси, които е получил от Прокълнатия в замяна на вековната си вярна служба.

— Това не са никакви бонуси — каза внезапно Клаус, — нямаш идея колко страда той всъщност.

— Страда? — Алекс килна невярващо глава — на мен ми изглежда, че другите страдат покрай него.

Джуджето въздъхна.

— Това е древна история, синко. Някога Дакавар е бил най-смелия рицар в цяла Ралмия. Нейната най-светла надежда. Предсказали му, че един ден именно той ще сложи край на злината на Прокълнатия. Това било грешка. Дакавар пораснал смел, но арогантен рицар. Нямало кой да се изправи на пътя му, еднакво лесно той съкрушавал и войни, и чудовища — орки, троли…

Клаус млъкна за момент.

— Прокълнатия се уплашил от силата му. Видял как орисията може и да се сбъдне. Тогава той се пременил като благочестив абат и отишъл при рицаря с измамни, но сладки слова. „Драконът Ауганфил от векове тормози Планините на Забравата, о, смели рицарю. Ти си едничкият, който може да ни спаси от него“.

Очите на Клаус пламнаха.

— Лицемерни, гнусни слова на мерзка твар! — думите му изплющяха във въздуха. — Именно Прокълнатия насъска Ауганфил срещу нашия род, за да ни вземе пещерите! Именно той го обрече на ужасната участ от блестящ красив звяр с черни люспи, наш приятел и закрилник, да стане костно изчадие, сеещо смърт и разруха, вонящо на гнилоч! ПФУ!

Джуджето изглеждаше разгорещено.

— Но накрая Прокълнатия предал Ауганфил. Костите на чудовището вече били стари и слаби и когато лорд Дакавар го нападнал, успял да го победи, въпреки че в Града на Пророците Оракула му предсказал загуба. В известен смисъл бил прав, защото лорд Дакавар загубил себе си. Убивайки призрачния дракон, той си навлякъл неговото проклятие. От могъщ войн, надежда на Ралмия, Дакавар се превърнал в най-големия, най-кошмарния ужас за всички… а съдбата му — да сложи край на злините на Прокълнатия — била обречена и променена навеки.

— Всичко това е много интересно — промълви Киара, — но какво общо има с вашето пътуване.

— Има общо, че Прокълнатия отново протяга ръка към Ралмия — дочу се гласът на Лиянна.

Алекс веднага я потърси с поглед. Елфата бе излязла от каютата си — загърната в зелената наметка на баща си тя бе красива, но и някак тъжна.

— Перлата на Феникса е в Града на Раците — каза накрая момчето. Чувстваше, че може да се довери на непознатата Киара. — Ако лорд Дакавар я вземе и занесе на своя мрачен владетел…

Алекс не можа да довърши. Но Киара го разбра, защото лицето й пребледня като на смъртник.