Лидия А. Чарская
Сибирка (7) (Малката укротителка на лъвове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сибирочка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
perseval (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Лидия А. Чарская

Заглавие: Сибирка

Преводач: Симеон Бъров

Година на превод: 1934

Език, от който е преведено: Руски

Издание: пето

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Полиграфия“ — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

ISBN: 954-544-002-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2571

История

  1. — Добавяне

VI.
Глас изпод земята. Тайната се разкрива

Сибирка дълго плака. Постепенно сълзите й секнаха. Тъгата, избликнала навън, беше много голяма, за да се изплаче със сълзи. Тя си спомни, че дядо й често й бе заръчвал да не плаче за него след смъртта му, защото ще му бъде мъчно да гледа тъгата й от небето, оттам, където Бог е прибрал душата му.

— По-добре е да се помоля за добричкия ми дядо… Ще се помоля на дядо Господ да ми помогне по-скоро да ме вземе при него — реши Сибирка и като видя малка иконка в ъгъла на колибата, бързо коленичи пред нея.

— Господи! Божичко! Добри и мили Боже! — шепнеше тя. — Вземи ме при себе си… Вземи ме като дядо! Не ме оставяй тук сама при злия старец и неговите синове! Всеблаги Божичко, от душа ти се моля, направи така, че по-скоро да дойда при моя мил дядо при Тебе на небето!… Моля ти се, Божичко, миличък, добричък!

Сибирка се молеше горещо. Горчиви сълзи капеха от очите й и попиваха в глинения под на колибата.

След молитвата тя се почувства по-добре и по-бодра. Не се съмняваше, че Бог ще чуе молбата и ще я вземе час по-скоро на небето…

Тя се изправи ободрена и се залови с работа. Трудът не я плашеше. Тя бе навикнала да домакинства у дядо си. Преди всичко трябваше да напали печката. Дърва и съчки имаше в ъгъла на тъмното преддверие. Тя бе ги съзряла още предната вечер. Сибирка смело се упъти нататък. Но когато отвори вратата, замря на прага от страх и изненада.

Точно под краката й, някъде изпод пода се чу тихо и продължително стенание. Охкането се повтори… още веднъж… трети път… След това още и още…

Бледа като платно, Сибирка остана прикована на мястото си, страхувайки се да помръдне.

Охкането отново се чу, този път още по-ясно. Сега Сибирка вече не се съмняваше, че има някой под пода на преддверието. Гласът се чуваше оттам. Той беше тих, жален, едва различаващ се, който като че ли молеше за пощада. Развълнувана и бледна, цялата разтреперена, Сибирка се втурна назад в стаята, грабна фенера и се върна отново. Вдигна го високо над главата си и освети преддверието. Точно под краката си видя четириъгълен дъсчен похлупак, вкопан в глинения под. Наведе се и забеляза желязна халка, закрепена за него. Тя я хвана със слабата си ръчица и с все сила я опъна нагоре. Неочаквано, четириъгълната дъска се повдигна като похлупак на сандък и под нея зейна тъмен отвор.

Сега стенанията се чуха по-отчетливо и преди още Сибирка да съобрази какво да предприеме, отдолу се показа едно бледо лице с големи хлътнали очи, които я гледаха със страдалчески поглед. Тя веднага позна и лицето и очите.

Пред нея беше същият оня Андрей, който така грижливо се отнесе към нея предната нощ и когото тя потърси, но не намери днес сутринта в горската колиба.

— Ти ли си, Андрюша? Какво е станало с тебе? Защо стенеш така? — уплашена и с вълнение го запита тя.

— Ах, пребиха ме… защото… не се съгласявах да извършат едно гнусно дело — със задавен глас промълви момчето. — Ах, момиче, само да знаеш как ме биха, как ме мъчиха! Само да можеше да узнаеш!… Искаха от мен да им помагам в едно злодеяние, а аз не исках, спорех… разубеждавах ги и ето… те ме набиха и ме хвърлиха тука… в студения зимник… Тук е тъмно, като в гроб… пълно е с плъхове, които пълзят по тялото ми и нямам сили да ги прогоня… Цялото тяло ме боли… Ах, да можех да се спася от тази горска дупка! Да избягам или да умра! — и Андрей отново застена.

— Излез, излез оттам! — подкани го Сибирка, — аз ще ти светна… Ах, горкичкият!…

— Но ако изляза ще ме пребият до смърт. Няма да изтърпя повече тези мъки. Цялото ми тяло е в рани… Устата ми пресъхна… нямам повече сили — промълви със същия измъчен глас нещастното момче.

— Няма да се върнат скоро — бързо каза Сибирка. — Почакай, ще ти донеса вода… тя ще те подкрепи и после ще се измъкнеш от тази ужасна дупка…

И като каза това, тя бързо влезе в стаята, загреба с гърне вода от кацата и я занесе на момчето, което жадно го грабна и изпи до дъно.

Водата наистина поободри Андрюша. Той се понапъна, изправи се и бледото му лице достигна до пода на преддверието. После се хвана с ръце за края на отвора, повдигна се с усилие и след миг вече седеше на пода до Сибирка.

— Знаеш ли — без всякакви заобикалки и обяснения започна той, — знаеш ли къде си попаднала?

— Не зная — отвърна Сибирка и повдигна към момчето широко разтворените си очи.

— И аз също така не знаех. До снощи нищо не знаех. Те никога не бяха ми казвали кои са, откъде са дошли и защо се крият в тайгата. Срещнаха ме случайно преди две години на края на гората и ми предложиха да се заселя при тях. Баща ми току-що бе умрял и бях останал кръгло сираче. Той беше лодкар и превозваше през голямата река от единия до другия бряг… Аз пък ходех на училище. Когато той умря, трябваше да оставя училището и да търся работа. И те ми предложиха работа — да прося за тях по църкви и близките села и да им готвя и чистя колибата. Такава работа можеше да се понася. Ала тази нощ разбрах какви са били всъщност. Те ми заповядаха да им помогна в извършването на такова ужасно дело, само при мисълта за което човек може да полудее — с треперещ глас завърши Андрей.

— Какво ти заповядаха и какви са те? — почти с ужас попита Сибирка, с широко разтворените си и без това големи очи.

— Те ми заповядаха — продължи момчето с предишния, едва чут шепот и слабото му лице съвсем пребледня. — Те ми заповядаха да отида утре през нощта с тях на работа…

— Каква работа? — също така тихо попита Сибирка.

Андрей потрепери с цялото си тяло и като все повече пребледняваше, продължи едва чуто:

— Видиш ли, железопътната линия е много далеч оттук. За да се стигне до гарата от имението на търговеца Гондуров, трябва да се премине през гъстата и затънтена тайга. И ето, по някакъв начин „те“ са научили, че тази нощ Гондуров се завръща сам в имението със значителна сума пари и решили да го очистят.

— Как да го очистят? — Сибирка не го разбра.

— Решили са да убият търговеца…

— Да го убият?

— Точно така. Тези хора не са нищо друго освен горски скитници, избягали каторжници. През живота си са ограбили и убили не едного. Били заловени, съдени и заточени в Сибир на каторжна работа в рудниците, откъдето избягали и се заселили в тайгата. Търсят ги навсякъде, но не могат да ги намерят. Това са баща с двамата си синове. Наричат се: старият Иван Палец, по-големият му син — Зуб, а по-малкият — Косточка. Ето при какви разбойници ни е захвърлила съдбата — с разтреперан глас завърши разказа си Андрей.

— Ами ти защо не избяга от тях? — разтреперана и развълнувана от разказа му запита Сибирка.

— Едва тази нощ разбрах какви хора са те — продължи Андрей. — Мислех, че са обикновени ловци на птици и дивеч и живеех при тях, защото нямаше къде да отида. Но когато от снощи решиха да работиш за тях вместо мен, както съм им работил досега в колибата и в домакинството, вече не искаха повече да се крият от мен. Тогава решиха да ме въвлекат в страшния им занаят да крада и убивам хора. Отзаран ми заповядаха да се промъкна в горското имение на търговеца Гондуров и да опитам да узная сам ли ще се върне у дома си от града, много ли пари ще носи със себе си и по кой горски път ще мине през тайгата. А за да не избягам и ги издам, трябваше да ме придружава Косточка, който нямаше да се отделя ни крачка от мен. След това щяхме да се върнем в горското леговище, а довечера… довечера…

Тук гласа на Андрей пресекна и той не довърши мисълта си. Ужас и страшна мъка се изписа по лицето му. Сибирка трепереше като лист от страх.

— Нещастният търговец трябва да се спаси — каза тя, като хвана за ръка новия си приятел.

— Да, трябва да се спаси! И вече намислих как ще го направим! — потвърди той и като помълча, добави: — Това ще сториш ти!

— Аз ли? — извика учудено Сибирка.

— Да, да, ти! Още сега и то веднага! Ще се промъкнеш до селото, ще намериш къщата на полицейския началник, ще му разкажеш всичко, а той ще изпрати хора в тайгата преди да бъде нападнат Гондуров. Аз сам бих отишъл до селото, но те всеки миг могат да се върнат и това ще възбуди подозрението им. Ако отидеш ти, ще бъде по-добре. Ще счупим прозорчето на колибата и ще излезеш през него. Само че преди това отново ще вляза в дупката, за да не си помислят, че съм те пратил. Ще трябва сама да доведеш полицейския началник и хората му, защото нашата горска колиба е така добре скрита в тайгата, че мъчно може да се открие от други. Ще ти дам торбичка със сухи шишарки и от време на време ще бодваш в снега по една, та по тях да можеш да намериш пътя на връщане. Разбира се, ако не се надигне пак някоя виелица и ако луната свети така, както снощи. Но съм уверен, че ще стане точно тъй, защото се отнася за спасяването на един човек и Бог ще ни помогне — уверено каза Андрей.

— Да, Бог ще ни помогне — добави Сибирка. — Не знам защо, но ми се струва, че всичко ще свърши добре.

— Трябва да тръгваш, да тичаш, да стигнеш навреме. Гледай да не закъснееш… Може и да убият търговеца преди да се върнеш с помощта — промълви момчето.

— О! — можа само да каже Сибирка. — Още сега тръгвам. Добрият Господ Бог и молитвата на дядо ще ми помагат…

Андрей одобрително кимна с глава.

— Ето торбичката с шишарките — каза той, подавайки на момичето завързаното вързопче. — Помни: на всеки десетина крачки ще бодваш по една в снега. А сега, раз, два, три! Ей сега ще видя сметката на прозореца!

И като се засили, скочи на скамейката и с юмрук разби малкото прозорче, за да може Сибирка да се промъкне навън. С жално дрънчене стъклото се разпиля на късчета. От ранената му ръка бликна кръв, но той не й обърна внимание.

— Сега ще се спусна обратно в зимника и няма да изляза оттам до завръщането им — каза той. — Нека си мислят, че нямам вина за бягството ти. Иначе току-виж, променили плановете си, ако разберат, че аз съм ги издал чрез тебе. И… да те пази Бог! Сбогом! — Като каза това, той смело скочи в зеещата на пода дупка.

— Спусни отгоре похлупака! — се чу след миг гласа му оттам.

Сибирка побърза да изпълни заръката му. С доста усилия тя спусна четириъгълната дъска и като му викна през похлупака „Сбогом!“ покачи се на скамейката и се провря през прозорчето. Това й се удаде много лесно, защото беше слабичка и дребна. Освен това от външната страна прозорчето бе изравнено със земята, така че Сибирка се озова на свобода по-лесно, отколкото предполагаше.

Като се прекръсти няколко пъти, с голяма бързина тя се затича по тясната пътека, като не забравяше съвета на Андрей да пуска на всеки десетина крачки по една шишарка в пухкавия сняг все от едната страна на пътеката. Развиделяваше се. Денят се пробуждаше над тайгата. Малки горски зверчета се показваха от дупките си и с любопитни очички изпращаха малкото момиче.

А Сибирка все по-бързо тичаше напред, треперейки от страх при мисълта, че може да закъснее. Тя започна да чувства все по-силно вълнение и умора. Малките й крачки се подкосяваха, гърдите й тежко дишаха, сърчицето й биеше неравномерно, тя вече падаше от умора.

— Какво ли ще стане, ако не стигна навреме? — като мълния премина през главата й. — Те ще убият нещастния търговец!

Без да обръща внимание на силните болки в краката си, тя с рядко мъжество вървеше все напред и напред. Най-сетне през дърветата проблесна дневна светлина. Слава богу, това е краят на гората. Оттук до селото е един хвърлей място!

— Още малко, още малко, Сибирке! Напрегни силите си и си до целта! — само̀ се ободряваше момичето, и без да обръща внимание, че клоните на дърветата късат рокличката и шубката й и болезнено я драскат по лицето, с всички сили тичаше към края на гората.