Лидия А. Чарская
Сибирка (22) (Малката укротителка на лъвове)

XXI.
Нова изненада. Изходът е намерен

— Виж, мамо, Сибирка седи в ложата на нашата Аля, нашата ненагледна принцеса.

— Къде? Коля, къде?

— Ето там, отсреща. Я виж ти, все пак се е промъкнала в княжеското семейство. Значи пръстенчето й е подарено от Аля. И писма получава от нея…

— Какво пръстенче? Какви писма?

— Аленка, мамо, пише писма на тази Сибирка!

— Какво? — При тези думи лицето на Ана Вихрова се покри с мъртвешка бледност. Тя седеше със сина си в галерията в театър „Развлечение“. Никс беше свободен тази вечер и като реши да даде възможност на майка си да се поразвлече малко, я доведе тук.

— Какво говориш, Коленка? — с ужас запита тя. — Нима тази никаквица се е промъкнала чак в дома на княза?

— По-тихо, мамо! Току-виж някой ни е чул! — възпря я Никс, като прехапа устни от ярост.

Наистина, трябваше да се предпазват. Пред тях седеше някакъв старец с дълга бяла брада и сини очила. Той нямаше вид нито на занаятчия, нито на дребен търговец, но през цялото време се вслушваше в разговора им, като се стараеше да не пропуска нито дума. Ако Анна Степановна и Никс бяха обърнали внимание на стареца, биха забелязали, че и неговото внимание бе привлечено от същата ложа, където седеше Сибирка заедно с княгиня Гордова и с мамзел Софи.

— Наистина е тя! — помисли си той и лицето му прие злобно тържествуващо изражение, като дочу разговора между майката и сина. Стана му ясно, че се говори за същото онова момиче, което седеше в ложата заедно с княгиня Гордова и мамзел Софи и така много го интересуваше.

От своя страна Анна Степановна също стоеше като на тръни. Бузите й ту се покриваха с червени петна, ту пребледняваха като платно. Тя буквално се задъхваше от вълнение, като дори забрави да гледа към арената, където братята Иванови скачаха на трапец и с пламтящи очи наблюдаваше Сибирка, която дори и не подозираше, че е обект на нейното внимание.

— Ще ни погуби това момиче, непременно ще ни погуби, ако остане още няколко дни тук! — в отчаяна забрава високо каза тя.

Никс изплашено стисна ръката на майка си и процеди през зъби:

— За бога, мамо, по-тихо! Може някой да ни чуе. — Лицето му бе не по-малко изплашено от това на майка му.

— Струва ми се, че бих дала половината от живота си, ако можех още сега, незабавно, да я отстраня от Питер — продължи Вихрова вън от себе си, като трепереше с цялото си тяло. В отчаянието си тя кършеше пръсти, защото повече не можеше да се владее. За щастие около тях нямаше публика и околните места бяха празни. Само старецът със сините очила, който седеше пред тях, следеше всяка тяхна дума.

Представлението завърши. Публиката зашумя, напускайки местата си. Княгиня Аля нежно разцелува Сибирка и се раздели с нея. Анна Степановна и Никс не чуха какво си казаха двете деца, но сърдечната им раздяла още повече развълнува двамата Вихрови, майка и син.

— Още две-три такива срещи и сме загубени. Сибирка няма да се задоволи само с приятелството на Аличка, но благодетелят скоро ще узнае всичко. Той ще се заинтересува от миналия живот на Алината приятелка! — с отчаяние и ужас каза Вихрова, непрекъснато давейки се в кашлицата си. — Не, не! Трябва да се измисли нещо още сега. Тя трябва да се махне още сега, а не чак на есен, когато мистър Бил отпътува. Сега, сега трябва да стане това!… Никс, намини утре към къщи. Трябва да си поговорим.

И като говореше несвързано и на пресекулки, Анна Степановна се сбогува набързо със сина си, който сега живееше в „Големия дом“ на Шулц и рядко навестяваше майка си, и развълнувана от случилото се, тръгна към дома си. Тя бе така заета с тревожните си мисли, че съвсем забрави колко е далеч домът й от театъра и закрачи пеш по глухите столични улици. Тя вървеше, трепереше, препъваше се и отминаваше пресечка след пресечка.

Ако Вихрова не бе така погълната от тревогата си и поне веднъж се бе обърнала, щеше да види в здрача на майската нощ една фигура, която я следваше неотлъчно. Това не бе никой друг, освен оня старец със сините очила и побелялата брада, който седеше пред нея в театъра. Но старецът не пристъпваше със старческа походка, а крачеше с големи крачки, като постоянно се оглеждаше. Когато Вихрова премина още няколко улици и най-сетне навлезе в уличките на „Виборгская сторона“ и тръгна покрай дългата ограда на просторната градина, старецът ускори крачката си и я застигна.

— Стой! — каза той с пресипнал глас, като я хвана за ръката.

Тя замря от страх. Стори й се, че този човек изникна пред нея като изпод земята.

— Не викай! Няма да ти сторя никакво зло! Чуваш ли, забранявам ти да викаш! — със страшен глас заповяда странният старец, като разбра, че жената отваря устата си да вика за помощ. — Повтарям, не ти мисля злото! Напротив, спирам те, защото е в твоя полза. Доколкото разбрах от разговора със сина ти в театъра, искаш да се избавиш от онова малко момиченце, което седеше в ложата на Гордови? Така ли е?

— Да! — машинално отвърна Вихрова, чиито крака се подкосяваха от страх.

— Това момиче ми е нужно — продължи непознатият, — нещо повече, много ми е необходимо! Трябва да го отведа от Питер за дълго… завинаги… да го отведа далеч, в Сибир… Без него не мога да живея спокойно и безопасно — продължаваше непознатият с дрезгавия си, но съвсем не старчески глас.

— Вие неин роднина ли сте? — запита Вихрова, като се посъвзе от уплахата си.

— Да, аз съм неин дядо…

— Дядо ли? — поразена от учудване, почти извика тя. — Дядо?… Но как така?… Как се казвате?

— Името ми е Степан Михайлович Кашинов — отвърна той с дрезгавия си глас без да трепне. — Аз съм беден сибирски птицелов.

— А-а! — изтръгна се от гърдите на Анна Степановна и се залюля, като едва не се строполи на земята.

Името, произнесено от непознатия, принадлежеше на покойния й баща. Сега Вихрова разбра, че пред нея стои опитен лъжец, скитник, а може би крадец и убиец, присвоил си името на покойния й баща.

— Какво ви стана? — учуди се непознатият, като забеляза вълнението на събеседницата си и също така се разтревожи. — Да не би да ви е познато това име?

— Степан Михайлович Кашинов е името на моя баща. Той почина! — изохка жената, която отново се разтрепери от страх.

За миг непознатият се смути, но се окопити и заговори:

— Да, да! Излъгах ви… но… това не променя нещата… тъй като у мен са паспорта и документите на баща ви… Намерих ги в джоба на стареца, когато го погребвахме с моя баща и брат ми в затънтената сибирска тайга.

— Вие ли погребахте моя баща? — едва чуто попита Вихрова.

— Да. Ние с баща ми и брат ми го намерихме замръзнал в сибирската тайга. Аз прибрах неговите документи и оттогава живея с неговия паспорт, тъй като нямам свой. Хората постъпиха много лошо и несправедливо с мен и моите близки — продължи да говори непознатият. — Те ни обвиниха в престъпление, което не сме извършили и ни изпратиха в каторга, откъдето с божията помощ успяхме да избягаме. Но баща ми и брат ми отново попаднаха в ръцете на полицията, а аз се спасих и благодарение на паспорта на стареца, за когото казвате, че е бил вашия баща, мога да живея, макар и не съвсем спокойно. Но за да стане живота ми напълно спокоен, трябва да докажа, че действително съм онзи птицеловец Кашинов, според документите на когото сега живея. Но това мога да направя само с помощта на онова момиченце, което вие наричате Сибирка, за което търсейки го навсякъде, съм дошъл чак дотук. Тази вечер съвсем случайно го открих в театъра. Щом попадне в ръцете ми, тя ще трябва да ме приеме за свой дядо и тогава всички ще ме признаят за стареца птицелов, когото смятат за изчезнал безследно.

— Истина ли е това, което казвате? Моят баща наистина ли е умрял? — прекъсна го с трепет Анна Степановна.

— Да, наистина умря и ние го погребахме. Уверявам ви, госпожо, няма нужда да ви лъжа. Но не сега това е важното. След няколко дни се връщам в Сибир, където в каторгата страдат моите невинни и нещастни баща и брат. Трябва на всяка цена да ги спася. Момичето Сибирка ми е необходимо сега. С него ще ми бъде по-лесно да се промъкна в познатите места. Хората по-лесно ще повярват, че съм оня човек, по паспорта на когото живея. И ви моля да ми помогнете. Няма да бъде трудно за вас, тъй като сама искате да се избавите от това момиче, макар че не зная причината за това. Но помнете само едно: всичко трябва да се запази в най-строга тайна, иначе… не се сърдете, госпожо, но ако издадете тайната ми, ще намеря начин да ви открия и да си разчистя сметките с вас, както аз си знам! — завърши скитникът с такъв зловещ тон, че Вихрова отново се разтрепери.

Настъпи неловко мълчание. Като надви вълнението си, Анна Степановна запита боязливо:

— Но как и къде да доведа момичето?

— Отседнал съм в хотел „Байкал“ на Нарвская улица. Утре вечер трябва да ми доведете момичето. Аз ще ви чакам — със заповеден тон се обърна той към Вихрова. — Това няма да бъде трудно… Кажете му, че дядо й е жив, че само се е бил изгубил безследно, че горските скитници и разбойници са го излъгали, като са му казали, че е умрял. Глупавата птичка ще се хване на тази примамка и ще ви последва на драго сърце. Колкото се отнася до останалото, то ще положа всички сили да се представя като нейния дядо и вашият покоен баща, чиито дарби добре помня и ще се помъча да сторя така, че да приличам на него. Впрочем момичето едва ли така добре си спомня за стареца. На първо време няма да разбере измамата, а когато я разбере, ще бъде вече в мои ръце.

Непознатият млъкна и чакаше да чуе какво ще каже Вихрова. Анна Степановна се двоумеше. От една страна, тя разбираше, че непознатият е вероятно избягал престъпник и злодей и й беше тежко да предаде в ръцете му любимото момиченце на покойния й баща. От друга страна обаче, ако Сибирка остане в Петербург и продължи да дружи със семейството на Гордови, тогава кой знае, истината може да излезе наяве и в такъв случай за нея и за децата й ще стане много лошо, а това може и съвсем да ги погуби. Именно това обстоятелство накара Вихрова да реши въпроса във вреда на Сибирка. Тя надви у себе си и последната следа от угризение на съвестта и каза твърдо:

— Добре. Чакайте ме утре вечер с детето. Но дайте ми честна дума, че ще се отнасяте добре с него.

— Разбира се — с иронична и злобна усмивка отвърна непознатият. — Внучката на баща ви ще се възпитава при мене като принцеса, но при условие че никой няма да узнае за този наш разговор и за нашата среща. В противен случай, както вие, така и момичето, зле ще си изпатите. И така, сбогом. Утре вечер ви чакам. Имам чест да ви се поклоня.

И преди Анна Степановна да може да каже нещо, странният непознат изчезна.