Лидия А. Чарская
Сибирка (25) (Малката укротителка на лъвове)

XXIV.
Те се върнаха. „Християнката и лъвовете“

Хер Шулц се вълнуваше, цялата нощ, цялата заран и през цялото време на следващия ден до вечерта. В неговия дом се бе случило загадъчно произшествие. Предната вечер от дома му бяха изчезнали двама души, Сибирка и Елла. Още същата вечер прислужницата бе обяснила на Ернст Ернстович, че в дома при Сибирка е идвала Анна Степановна и по-късно двете излезли заедно. След тях се изгубила и „черната госпожа“, както наричаха Елла всички служащи.

Още на сутринта хер Шулц отиде у майката на Никс да търси своите млади артистки. Но какво бе неговото учудване, когато научи, че късно през нощта за Вихрова идвали някакви хора, отвели я някъде и оттогава не се е връщала в къщи. Ернст Ернстович съвсем загуби ума и дума. Той не знаеше къде да дири двете момичета. Няколко пъти разпитва Никс дали не знае къде и за какво е отведена майка му и къде и за какво предната вечер е отвела Сибирка. Но Никс, който наистина не знаеше нищо повече от директора, изплашен за съдбата на майка си, цял треперещ и бледен можеше да каже само:

— Кълна се, Ернст Ернстович, нищичко не зная!

Обикновено лъжлив и нечестен, този път Никс наистина не лъжеше. Той наистина нищо не знаеше за онова, което бе станало през изминалото денонощие. Безпокоеше се да не би да е открита отдавнашната постъпка на майка му и това страшно го измъчваше.

Целия ден премина в ужасни вълнения за него и за директора на цирка. Започна да се мръква. Тази вечер беше премиерата на новата, поставена от мистър Бил пиеса „Християнката и лъвовете“.

Не ще и дума, че още от сутринта касата на театър „Развлечение“ бе обсадена от публика, всички искаха да видят чудното зрелище и бързаха да си осигурят места за вечерта. Но колкото повече билети се продаваха, толкова по-мрачен и загрижен ставаше хер Шулц.

— Сибирка я няма! Представлението трябва да се замени с друго! Нека Никс занимава публиката с лъвовете! — на няколко пъти се обръщаше той към мистър Бил с глас пълен с мъка и раздразнение. Последният този път бе излязъл от кожата на невъзмутимото си спокойствие.

— О! — отговаряше той. — О, този малък Сибирка попарил нас със своя постъпка! — и повече от друг път пушеше цигара след цигара.

— Аз все пак се надявам, че ще се върне днес! Тя трябва да се върне, ако Елла е с нея! Елла няма да допусне да й сторят зло, тя ми обеща! — каза Андрей, който неочаквано и незабелязано се бе приближил до двамата възрастни.

Той беше страшно бледен. Не беше мигнал цялата нощ. Бедното момче не можеше никак да разбере къде се е дянала малката му дружка и затова бе изпаднал в отчаяние от мъка и тревога по нея.

Междувременно пред входа на „Големия дом“ пристигнаха файтоните, с които трябваше да отидат до театъра. Въпреки постигналото ги нещастие, Андрей трябваше и днес, както винаги, да разсмива публиката, като се криви и огъва в ролята на клоун. Затова му плащаха заплата и той не можеше да си позволи да изложи ръководителите си, които винаги са се надявали на неговата добросъвестност.

Настъпи часът на представлението. Зад кулисите звънеца иззвъня. Оперният спектакъл приключи и започваше цирковата част. Мистър Бил и хер Шулц ужасно се вълнуваха. Те се чувстваха длъжни да излязат пред публиката и да оповестят отлагането на пиесата „Християнката и лъвовете“. Хер Шулц реши да поеме върху себе си неприятното задължение. Той облече фрака си, сложи си бялата папийонка и тъкмо се готвеше да излезе пред завесата, когато ненадейно към него дотича дъщеря му Герта. Като плачеше и се смееше едновременно, тя каза задъхано:

— Те идат, татко! Те се върнаха! Тука са! Виж, виж! Ето ги! — и тя протегна напред разтрепераната си ръка.

И наистина по коридора бързо вървяха, или по-скоро тичаха, Сибирка и Елла. Андрей отдалеч видя изгубената си посестрима и се спусна през глава към нея.

— Къде беше? Какво се случи с тебе, миличката ми? — като град се посипаха въпросите на Андрей, който в същото време я притискаше по братски в обятията си.

Но Ернст Ернстович не даде на децата да споделят преживелиците си. Внезапна радост бе обхванала стареца. Момиченцето се върна! Няма нужда да се отменя новата пиеса и касата ще остане пълна тази вечер. Той едва не подскачаше от радост, стискайки ръката на мистър Бил, който вече бе възприел отново невъзмутимия си вид и изкомандва спокойно, като че ли съвсем нищо не бе се случило през изтеклото денонощие:

— Публик чака! На публик все едно губил или не губил мис Сибирка. Ние после разбере всичко. А сега марш облича дреха. След десет минута почва пиеса! Алле!

* * *

— Готова съм, мистър Бил! Готова съм!

— Вери уел! Много добро!

Издрънка нов звънец. Завесата се вдигна и на арената се появи колесница, украсена с цветя, подобно на колесниците в Рим преди две хиляди години. В колесницата стоеше Сибирка в бяла римска туника и синя мантия, върху която се спускаха русите й коси, които красяха прелестното, но бледо като мрамор личице на младото момиче. Преживените в последното денонощие вълнения и страхове, прекараните часове в полицията между чужди и непознати хора, където я разпитваха няколко пъти по случая с арестуването на Зуб, а после и за Анна Степановна, всичко това не можеше да не й се отрази. А на всичкото отгоре, след тези вълнения й предстоеше друга тревога. Капнала от безсъние, умора и от продължителното нервно напрежение, тя чувстваше, че ръцете и краката й се сковават. А сега, след малко трябваше да изпълни най-важната роля в днешното представление, успеха на което бе в пълна зависимост от ловкостта на всяко нейно движение. Но тя изцяло се промени и се усмихна, когато колесницата след като обиколи цялата арена, спря пред ложата на Гордови. В нея седеше самият княз с княгиня Аля, която още отдалеч изпрати на Сибирка ободряваща усмивка. Очевидно те и не подозираха какво се бе случило през последното денонощие, а хер Шулц не се сети да съобщи на княза за изчезването на момичето и черната му другарка.

Сибирка бавно и величествено слезе от колесницата. Двама от братята Иванови, облечени като древни роби, я поведоха към клетката, където по навик се мятаха насам-натам Цезар и Юнона в очакване на представлението. Тъкмо пред клетката, на златен трон под балдахин, заобиколен от свита, облечен също в бели римски дрехи, седеше императорът Нерон, т.е. Никс, с приготвен от по-рано лавров венец в ръка. Сибирка бе вече успяла да му съобщи, че майка му е в полицейския участък, където я разпитват по случая със Зуб. Момчето, което обичаше майка си, макар че понякога биваше груб с нея, много се страхуваше за нейната участ. Колко далеч бе сега той от желанието да отмъщава на Сибирка и Андрюша! В забравата си, той се хващаше за главата и час по час потриваше челото си.

— Какво ти е, Вихров? Днес приличаш на мокра кокошка! — запита го шепнешком Денис Иванов, който играеше ролята на един от приближените на Нерон римляни.

Никс не успя да отговори. Трябваше да почиват. Сибирка, която играеше ролята на Вероника, стоеше пред него на колене и го молеше да не я хвърлят на лъвовете. Според пиесата Нерон-Никс трябваше да бъде безмилостен. С властно махване на ръката, той заповяда на робите да вкарат Вероника в клетката.

Робите хванаха Вероника-Сибирка за ръцете и я поведоха. Публиката, заинтересувана от неизвестната още пиеса, със затаен дъх следеше какво ще стане по-нататък. Тя напрягаше цялото си внимание, тъй като младите актьори не говореха, а изразяваха всичко само с жестове. След миг Сибирка бе вече в клетката.

Според идеята на мистър Бил, лъвовете трябваше веднага да се спуснат към момичето като че ли искат да го разкъсат. Това щеше да продължи дотогава, докогато Нерон с иронична усмивка хвърли в клетката лавровия венец, с което показва, че венчава осъдената на смърт Вероника на лъвовете. Лъвовете трябваше веднага да се усмирят, щом на шията на единия от тях се сложи венеца.

Пиесата се развиваше според плана. Цезар и Юнона лудееха. Сибирка седеше бледа и прекрасна между двата ревящи звяра, които се преструваха, че искат да разкъсат обречената им жертва. В този момент в краката на Вероника-Сибирка падна зеленият венец. Тя се наведе бързо, повдигна го и със светла усмивка го тури на шията на Юнона.

Според пиесата, лъвицата веднага трябваше да легне пред краката на момичето. Но за голяма изненада на Сибирка, Юнона изрева и с изкривена шия, по която се стичаше тънка струйка червена кръв, се замята из клетката. Сибирка повдигна учудено очи, събра силите си и като впи поглед в лъвицата, извика:

— Юнона, тук! При мене!

Но Юнона скачаше и лудуваше, като че ли я измъчваше непоносима болка. Изведнъж тя скочи и преди някой да се опомни, блъсна с лапи Сибирка и със същия див рев заби острите си нокти в тялото й.

Отчаян вик на болка и ужас потресе стените на театъра. Алена струйка кръв бликна от раната на Сибирка, която падна в несвяст. Като ехо на вика на момичето, в театъра прозвуча друг, още по-отчаян и ужасен вик:

— Спасете я! Спасете я! Убийте лъвицата, смъкнете венеца! В него има игли… игли!

Викаше Никс, който тичаше като луд по арената, спъвайки се в дългата пурпурна мантия на римски император. Публиката нищо не разбираше от всичко онова, което ставаше на сцената. Тя викаше, шумеше и безсмислено се въртеше на местата си. На много дами и деца им прилоша. Други плачеха в ложите си. Шумът и вълнението непрекъснато нарастваше.

— Къде е укротителят! Къде е укротителят! — вилнееше публиката, без да забележи, че мистър Бил е вече тук и тича към клетката, като вадеше от джоба си револвера, който носеше за всеки случай със себе си.

През това време Юнона с глухо ръмжене стоеше над безчувствената Сибирка. Видът и миризмата на кръвта като че ли я опияняваха. Очите й ставаха все по-разярени. Ето, тя отново издигна страшната си лапа и… преди да нанесе втория и несъмнено смъртоносен удар, някой изскочи иззад кулисите, изпревари мистър Бил и се хвърли в клетката. Като размахваше широките си ръкави на клоунската си дреха, която не бе успял да съблече, Андрей се отзова за миг до клетката. Момчето бе бледо като мъртвец. Със силно движение на ръцете отвори вратата и се намери очи в очи с раздразнените лъвове. Без да губи нито секунда, първото му желание бе да отдели от зверовете простряната и окървавена Сибирка. Но това не беше лесно. Юнона и приближилият се до нея Цезар, подушили с инстинкта на хищници топлата кръв, стояха над обречената им жертва, готови всеки миг да започнат жестока разправа.

Андрюша скочи пред животните и с все сила удари Юнона по главата с детския си, но силен юмрук. Звярът изрева по-скоро от обида, отколкото от болка и веднага се обърна към новодошлия. Но смелото момче успя да отскочи и без да даде време на Юнона да се опомни, грабна Сибирка и изскочи с нея от клетката. Побеснелите зверове се спуснаха подире им, но гласът и камшикът на мистър Бил ги накара да се покорят. Едновременно с това във въздуха се разнесе изстрел, който накара лъва и лъвицата да наострят уши. Възползвайки се от смущението на животните, мистър Бил свали венеца от шията на Юнона. Какво бе учудването на англичанина, когато видя двете остри игли, затъкнати в зелените лаврови листа на злополучния венец.

— Оня, кой това направи, е голям негодник! — прогърмя с негодувание из целия театър гласа на мистър Бил.

В същия миг някой се строполи в краката му с ридание, разтреперан и блед и обгърна с ръце коленете му. Това бе обезумелият от уплаха и угризения на съвестта Никс.

— О, мистър Бил! О, мистър Бил! — каза той с плач. — Не исках, кълна ви се… Сега не исках това… аз само по-преди… по-рано… преди… да, а сега не… Завиждах и на двамата… и на нея и на него… да, завиждах на успеха им и исках да им попреча… Не мислех… не очаквах, че така ще се случи, когато слагах иглите във венеца… Забравих да ги извадя… съвсем забравих… Вчера даже бях се отказал от мисълта да отмъщавам на Сибирка… Не мога така да се мъча… не мога… бийте ме… пребийте ме… но не мога повече… — и той зарида още по-силно, като закри лицето си с ръце.

И сега мистър Бил разбра всичко. Долният план, осъществен неволно, тогава когато този ридаещ малък престъпник най-малко е мислел за това, веднага му стана ясен. Презрение и гняв се изписаха върху лицето на хладнокръвния англичанин. Той отблъсна от себе си Никс и извика с ненавист и погнуса:

— Ти махни от мен! Срамувам се, че тебе смятал за мой ученик и честен човек! — и с бързи крачки отиде зад кулисите.