Лидия А. Чарская
Сибирка (17) (Малката укротителка на лъвове)

XVI.
Непримирим враг. Андре започва своите „хитрини“

Измина още един месец. Настъпи пролетта. Трупата на хер Шулц се премести от зимната сграда в летния театър, построен като цирк с арена, посипана с пясък.

Беше неделен ден и летният театър „Развлечение“ даваше първото си представление. В него Сибирка и Андрей трябваше да участват за първи път. На голям, пъстър плакат пред цирка бе написано:

Блестящ дебют на младия, необикновено остроумен, весел и талантлив клоун мосю Андре и новата, небивало смела и неустрашима укротителка на лъвове, малкото рускинче Сибирка, истинско чудо на света.

А „мосю Андре“ и „чудото на света“ се вълнуваха твърде много тази вечер.

Андре се обличаше заедно с четиримата братя Иванови в една и съща гримьорна. Затова бе принуден, наред с другото да се вълнува и дразни от подигравките на по-големите братя Иванови.

— Защо се труфиш така, глупако? — присмиваха му се язвително те. — Не беше ли по-добре да постъпиш при баща ни? Той щеше да те научи на такава акробатика и гимнастика, че щеше да бъдеш истинско чудо. А то какво, научил си някой и друга дяволия от Пиер и вече се мислиш за много умен!

— Вижте как се е нацапотил! Сега, брат, ни крачка навън от гримьорната, иначе като те видят кучетата ще те разкъсат!

— Изглежда, че кавгите на Пиер му харесват, няма да се насити той да ги слуша — засмя се язвително третият от братята.

— Престанете да го дразните! — извика Вадим, най-младият от братята Иванови, хубаво и жизнерадостно момче с тъмни очи. — Нима не разбирате, че поради доброто си сърце, Андрей никога няма да изостави Пиер, макар че тук може да си намери каквото иска място. Той не е такъв. Ако Пиер не бе взел Андрей за помощник, то Ернст Ернстович щеше да го уволни заедно с внука му, а Андрей може да работи в цирка не само под ръководството на Дю Роа. Винаги има нужда от такъв момък. Старият клоун Пиер вече доста е дотегнал на публиката и надали повече би могъл да я забавлява.

Вадим беше прав. Старият Пиер дю Роа вече не можеше да забавлява публиката, която посещаваше театъра. Всичките му шеги и измислици бяха дотегнали на зрителите. Появата на нов клоун бе точно навреме.

Андрей по-добре от всички разбираше Дю Роа. Старецът беше беден и нещастен. Той живееше и работеше само за внука си. Той беше сприхав и злъчен старец и в трупата никой не го обичаше. Андрей го съжаляваше от все сърце. Старият клоун мъчно печелеше хляба си със своите шеги. Трудно му беше да се превива пред публиката. Старите му кости го боляха и той молеше за почивка. Андрей всячески се мъчеше да му помогне. Професията на клоуна не му допадаше, но му беше мъчно да наскърбява стареца и да иска друга работа от директора на театъра. Той знаеше, че участието му в репризите на Пиер и неговата помощ са добре дошли за стареца. И когато днес задяванията и подигравките на братята Иванови му дотегнаха, той само сбърчи черните си вежди и отговори:

— Не ви ли е срам!… Какво сте се заяли с мене? Нима е позорно да изкарваш хляба си с честен труд? Тогава и вие постъпвате лошо, като се огъвате и гърчите пред публиката!

Но сега нямаше време да влиза в разпри с когото и да било, защото беше сериозно разтревожен. Тази вечер той се безпокоеше за първото излизане на малката му посестрима пред публика. Тя трябваше да изиграе трудна сцена с Цезар и Юнона, които едва бяха успели да попривикнат с нея през изтеклия месец.

Той натри набързо лицето си с тебешир, както го бе учил старият клоун, начерви страните си, устните и върха на носа, намаза веждите и клепките си с някаква мазилка, вследствие на което хубавото му лице прие глуповато изплашен вид и облечен в широките си на квадрати клоунски дрехи и висока, островърха шапка, излезе от гримьорната.

Малкото, розово, нагиздено като пеперудка момиченце, цялото в блестящи флутори, с разкошни руси къдрици, разпуснати по раменете и със светеща звездичка от електрическа лампичка на челото, го чакаше пред вратата на гримьорната. Щом той се появи, тя се хвърли на врата му.

— Какво ти е, Сибирке? — загрижено запита Андрей, като се наведе към нея и я целуна. — Защо си така развълнувана? Боиш ли се?

— Аз от нищо не се боя… не се вълнувам… само… така бих искала сега да сме заедно с тебе в нашия Сибир — натъжено продума Сибирка и сините й очички заблестяха.

— Ха, ха, ха! — се чу груб смях и Никс, натруфен в розово изникна неочаквано пред тях, като че ли изпод земята. — Нежна сцена: братче и сестриче празнуват страха си преди началото на представлението! — и като каза това, момчето удари Андрей по гърба с камшика, който държеше в ръка.

— Не се шегувай с мене! — сериозно и спокойно го спря Андрей.

— Я виж ти, какъв важен господин! Да не може човек да се пошегува с него! — още по-силно се разсмя Никс и повторно, но много по-силно удари Андрей по гърба с камшика си.

— Престани, или ще ти взема камшика — спокойно каза Андрей, макар гласът му да трепна от сдържан гняв, а черните му очи блеснаха ярко.

— Опитай се! — Никс замахна за трети път и каза бързо: — Трябва да търпиш всичко от мен, защото ако не бях ви довел тука, ти и твоята глупава сестрица щяхте да умрете от глад на улицата.

— Именно затова, защото ти направи за нас толкова много, не искам да ти отговарям по начин, който заслужаваш, а ще ти взема само камшика — каза Андрей, излязъл от търпение, след което майсторски измъкна камшика от ръцете на Никс, счупи го на няколко парчета и със замах го захвърли надалеч.

— Такъв си бил значи! — закрещя Никс и със стиснати юмруци се нахвърли върху момчето.

Ала Андрей очакваше това нападение и бе готов. Момчетата се счепкаха. Никс удряше с юмруци по гърба на Андрей. Ръцете на Андрей стегнаха като с клещи плещите му. Никс незабелязано подложи крак и Андрей без да усети този нечестен похват, падна на пода като повлече със себе си своя неприятел.

Сибирка се завтече към тях като ги молеше да се вразумят, но никой не я слушаше. Внезапно Никс успя да стисне противника си за гърлото. В очите на Андрей, който не очакваше нищо подобно изведнъж се повяха червени петна и той почти загуби чувства, но изведнъж Никс завика от болка. Над него стоеше Елла и го налагаше със силни удари.

— Махай се, гнусна маймуно! — завика яростно Никс. Той скочи и се нахвърли срещу негърката, но тя в същия миг го отхвърли от себе си с тежък замах на силната си ръка.

— Ммм! — мънкаше Елла. — Ммм, така, така, така!

Тя неотдавна бе научила думата „така“ и се гордееше с това. А Никс зави не толкова от болка, колкото от гняв и обида.

— Какъв тоз шум! Какво тук има? — неочаквано се изправи пред децата мосю Пиер с лице, гримирано като това на Андрей, облечен в необикновено смешен фрак и обут в невъобразимо широки панталони. Макар че мосю Пиер беше швейцарец, той говореше сносно руски, освен когато беше сърдит. Зад широките му панталони се бе скрил шестгодишният Робер, увит от главата до петите в пелени, напомнящ кукла, направена като кърмаче.

— Какъв тоз шум? Какви тези викове, кога аз почнал наш представления? — разсърди се Пиер, като хвърли гневен поглед към Никс. — Андре, какво това? Ти биеш се с първи негодник на наша трупа?

— Не съм виновен, мосю Пиер — каза Андрей, като се стараеше да говори спокойно и същевременно поправяше костюма си, доста пострадал по време на сбиването.

— Лъжеш! Ти си виновен! Не се преструвай на кротък! — буйстваше Никс, готов отново да се нахвърли върху Андрей със стиснати юмруци.

— Мълчи! — вбесен извика старият клоун. — Аз зная теб, негодник… зная теб безделник, мързеливец! Аз оплача тебе на мистър Бил! Нека изгони теб е тука! Нека!…

Старият клоун искаше да прибави още нещо към тирадата си, но в това време в салона гръмна музика и предизвести началото на представлението.

— Да вървим, Андре, да вървим, Робер, ние почва! — каза клоунът и взе на ръце повития Робер, на когото само краката, обути в розови пантофки, бяха свободни. Той изчезна зад завесата, която отделяше салона от кулисите на цирка.

— Довиждане, Сибирке, аз излизам на сцената! — прошепна Андрей, като хвана за ръка своята посестрима. — Пожелай ми да изпълня успешно всичко онова, на което ме научи мосю Пиер. Довиждане и сбогом!

— От душа и сърце ти желая да се провалиш в дън земя! — със злобен смях му извика Никс, но неволно отстъпи назад, защото в същата минута пред него изпъкна черната фигура на Елла. Силната негърка недвусмислено му показа страшния си юмрук.

На завесата, която закриваше входа към сцената арена, имаше малка дупка. Тя беше на височина колкото човешки ръст. Сибирка беше много ниска и не можеше да стигне до нея. А много й се искаше да види, макар и с едното си око, как нейният приятел ще изпълни ролята си с Пиер и внука му. Тя чу зад гърба си тихо мънкане и преди да се опомни, една силна ръка я повдигна във въздуха и тя се намери удобно настанена на едно здраво рамо.

— Елла, ти ли си? — прошепна тя и с благородните си очи погледна от горе надолу към черното лице на негърката, която й се усмихваше приветливо.

— Така! Така! Така! Елла обича тебе, госпожа! Ммм, ммм! — с най-доволен вид измънка негърката.

Сега, долепила едното си око до дупката, Сибирка можеше прекрасно да следи всичко, което ставаше на сцената.

Тъкмо в този момент Андрей излезе на арената. Важен и със сериозен вид, той пристъпи до средата на сцената, където с невъзмутимо спокойствие седеше на малко столче мосю Пиер, който държеше повития Робер с краката нагоре и тананикаше някаква приспивна песничка толкова силно, че публиката чуваше много отчетливо всяка дума:

— Нани, нани, внуче на дядо!

Аз те люшкам, ти си заспало!

Аз съм палячо, ти си паляче.

Аз съм котак, ти си котаче.

Аз съм човек, ти си човече!

— Не пееш правилно! Трябва да казваш дете вместо човече! — с невъзмутим вид го поправи Андрей, като се доближи до двамата.

— Аз пък си пея така: „Аз съм човек, ти си човече!“ и мене ми харесва както го казвам — отговори Пиер, като прие глуповато оскърбен вид. — Я, моля те, върви си по пътя!

И той отново запя:

— Нани, нани, внуче на дядо!

Аз те люшкам, ти си заспало!

Аз съм палячо, ти си паляче.

Аз съм котак, ти си котаче.

Аз съм човек, ти си човече!

— Ти си осел, той е магаре! — с див бас запя из цирка Андрей така силно, че Пиер падна на земята заедно със столчето и Робер, а публиката се заля от смях.

Пиер придоби още по-глупав вид и като се усмихна, неочаквано повдигна шапката си и смешно произнесе:

— Здравей, моля ти се!

— Здравей, моля ти се! — му отвърна Андрей със същия тон и като се приближи до него, му подаде ръка.

Пиер, който държеше в ръцете си Робер, отговори дебелашки:

— Извинявайте, моля ви се, заета ми е ръчичката. Аз ще сложа по-напред моето човече на земята, а след това ще ви стисна ръката! — и като каза това, сложи Робер на пясъка и подаде ръка на Андрей, като се наклони напред. Двамата клоуни си удариха главите и едновременно с комично движение се почесаха по вратовете.

— О, това не е хубаво! Ти ми проби мозъка! — разтърси глава Пиер и зафуча.

— Вие се лъжете! Във вашата глава нямаше мозък — каза Андрей с най-любезен тон и свали още веднъж шапката си, като че ли се извиняваше.

— Как да нямаше мозък в главата ми? — зачуди се клоунът. — Честна дума, нямаше ли мозък?

— Честна дума!

— На помощ! Загубих си мозъка! Трябва да се съобщи в полицията! Вие не намерихте ли моя мозък? Кажете, вярвам ви! Вие сте добър човек! Здравейте още веднъж! Вие сте добър човек!

И неочаквано старият клоун отново свали шапката си и с най-почтителен поклон се наклони към Андрей, който от своя страна също се поклони и двамата отново си удариха челата. Отново почесване по вратовете и пак поклони и удари до пет пъти. Публиката се заливаше от смях.

От своето място Сибирка виждаше цялата зала. Тя забеляза, че в една ложа се смееха особено весело. Там седяха един бледен господин с черни дрехи, млада дама и едно русо, добре облечено момиченце на около девет години. Момиченцето звънливо се смееше на дяволиите на клоуните и високо викаше от възхищение. Понякога изблиците на смях бяха твърде бурни и тогава младата дама и високият господин се навеждаха до ухото на момиченцето с русите къдрави коси и му шепнеха нещо. То утихваше за малко, правеше се на недоволно, като надуваше бузките си и мълчаливо следеше със светнали очи лудориите на клоуните. После отново се забравяше, започваше да се смее и да вика от удоволствие, без да обръща внимание на бележките на господина и младата дама.

Това малко надменно момиченце, някак си заинтересува Сибирка с приятната си усмивка. В него имаше нещо чисто и мило и същевременно нещо горделиво, като че ли се смяташе по-горе от всички деца, които присъстваха на представлението.

Между това клоуните се скараха. Пиер напразно търсеше своя Робер, когото Андре незабелязано бе окачил на гърба му.

— То е около вас. И не е далеч, и много близко, и не много високо, и не много ниско. То виси и право, то виси и криво и затова не е красиво. Ала да узнаем где е, трябва да излезете навън, да се върнете пред огледалото, да застанете към него с гръб и тогава да погледнете! — като се кривеше по най-смешен начин обясняваше Андре.

Публиката се заливаше от смях, а най-високо се смееше добре натруфеното момиченце. В това време Робер се разплака жално като малко бебе на гърба на дядото. Тогава най-сетне старият клоун го намери и каза със смутен вид:

— Този измамник си е въобразил, че моя гръб е кола и иска да се вози без пари. Много добре, сега ще го накажа! — и той легна по гръб, като покри Робер. — Сега ще бъде като в тъмница — лукаво обяви той на публиката, но изведнъж извика уплашено: — Моето човече се превърна в мотор!

Повитият Робер скочи пъргаво от гърба на дядото и се претърколи по арената. Андре и Пиер се затичаха след него. Те стигнаха момчето и седнаха на пода, за да го хванат, ала в този миг то се претърколи по-нататък. Това продължи известно време докато Андре също се хвърли на пясъка и се затъркаля по следите на Роберт. Пиер последва техния пример. Най-сетне клоуните докопаха Робер и Андре го подхвърли на Пиер. Той от своя страна хвърли детето обратно като топка и така те си го подаваха дотогава, докато Пиер не го подхвърли така силно, че то падна на пясъка и зарева така, както плачат наказаните деца.

— Олеле, какво направих? — разрева се Пиер и занарежда над него. — Аз те убих, мое човече!

Робер лежеше на пясъка без да мърда, като мъртъв.

— Трябва да го погребем! Да изровим дупка и да го заровим — предложи Андре на Пиер.

— Иди го зарови!

— Иди ти го зарови!

— На помощ! Не искам! Страх ме е!

— И мен ме е страх!

— Да отидем заедно!

— Да отидем!

— Много добре!

Те се хванаха под ръка и тръгнаха, като трепереха от страх и се бутаха един в друг. После легнаха на земята и запълзяха на четири крака. Внезапно, когато наближиха Робер, Пиер натисна незабелязано една пружинка, скрита в пелените. Робер подскочи във въздуха и се спусна обратно вече облечен в хубаво костюмче на италиански рибар и пъргаво затанцува под веселите звуци на музиката. Андре и Пиер последваха примера му. Техните клоунски дрехи изведнъж изчезнаха и те се оказаха в също такива хубави неаполитански костюми, като изтриха набързо с кърпи грима си.

Когато танца завърши, Андре махна с ръка на музиката и заигра казачок. Тогава иззад кулисите излезе Грета с хармоника в ръце, облечена в руски костюм и като лебед заплува по сцената. Публиката ръкопляскаше и бурно викаше браво.

— Браво на руското момче, мосю Андре, браво! — викаха зрителите, когато разбраха, че под италианския костюм на младия клоун се крие истинска руска душа.

— Ето че свършихме! — радостно каза Андрей, като се завтече зад кулисите при Сибирка, която скочи от ръцете на Елла. — Ти гледа ли ме?

— Всичко, всичко видях — възкликна тя възхитена. — Отлично изпълни всичко, което ти беше определено! А танца мина чудесно! — радваше се Сибирка и целуна побратима си.

— И мосю Пиер ме похвали — щастливо каза Андрей.

— Ами сега какво ще стане с мен? — загрижено продума Сибирка. — Сега е мой ред. Мистър Бил ме вика вече!

— Бъди смела! Уверен съм, че ще изпълниш всичко добре и ще заслужиш похвала. Аз ще стоя зад завесата и няма да отклоня очи от тебе. Знай, че съм тука и в случай на нужда ще ти се притека на помощ. А сега върви! Върви с Бога напред!

И той леко побутна момиченцето към сцената.