Лидия А. Чарская
Сибирка (10) (Малката укротителка на лъвове)

IX.
Угощение при Нимза. Нови неприятности. Нимза предател и Нимза приятел

— Моя чум близка! — от време на време се обаждаше остякът, който вървеше пред децата. — Сега дойде там.

И наистина, скоро зад дърветата се появи светлина и пред погледа на децата се появи малка поляна, която се спускаше към горско езеро, сковано от лед и затрупано със сняг. На самия бряг на езерото се издигаше островърхата шатра на остяка. В долната си част тя бе широка, а нагоре се стесняваше и завършваше с изправен кол. Тя бе изплетена от пръти и покрита с животински кожи. От малко отверстие на върха струеше тънък дим. Остякът отдръпна спуснатата до земята кожа и през образувания отвор, децата влязоха в чума. По средата имаше огнище или шол, както се нарича на езика на остяците, в който тлееше жарава и догаряше слаб синкав пламък. Пръстеният под на чума бе покрит с кошми — кожи от диви кози и елени, които служеха като постелки и за сядане. Простички глинени и дървени съдове, заедно с ловни принадлежности, като крив нож, секира и копие, висяха по стените на чума. В ъгъла се търкаляше рибарска мрежа, а на малка полица бе поставено, изсечено от камък, странно изображение на глава с голяма уста и щръкнали уши.

Андрей веднага се досети, че това е домашното божество на стопанина, на което той се моли, подобно на много други остяци — езичници.

— Твоя седне, гост на Нимза бъде — каза любезно остяка и децата се разположиха на меките кошми. След това той изскочи навън, разпрегна Лун и се завърна в шатрата, като мъкнеше голямо парче месо, следван от кучето.

Сибирка неволно се поотдръпна при вида на огромното куче, което се приближи до нея.

— Момиче не страхува, не страхува — закима остякът и се усмихна. — Лун не закача момиче. Лун не яде момиче.

И наистина Лун подуши краката на още непознатите му гости и спокойно се изтегна до Сибирка. Като поглеждаше с добродушен поглед към стопанина си, кучето помахваше с опашка. В това време Нимза раздуха с помощта на суха трева и съчки огъня и когато той весело се разгоря и запращя, наниза на железен шиш късове месо и го сложи да се пече. Скоро приятен мирис на печено месо се разнесе из цялата шатра, и прегладнелите деца възторжено предвкусваха топлия и желан обед. Лун също така показваше нетърпение. Умното куче очевидно бе убедено, че стопанинът му не ще го забрави.

Най-сетне месото бе изпечено. Нимза го наряза на по-дребни късове и го поръси със сол. Но преди да започне гощавката, той излезе навън и след малко се завърна с главата на мечката, която бавно и тържествено носеше с ръце. Той я постави на полицата непосредствено до идола и като коленичи пред тях, зашепна на остяцки език. Като завърши молитвата си, той се върна при огъня.

— Сега моя знае, че горски стопанин не сърди Нимза… Нимза казал горски стопанин глад, нужда накарал Нимза горски стопанин убие. Велик дух прости моя — с доволна усмивка обясни той на децата и им подаде по къс горещо мече месо. А на Лун подхвърли вътрешностите на мечката и кучето лакомо се нахвърли върху тях.

Андрей си спомни, че покойният му баща, който отлично познавал нравите на остяците, му бе разказвал, че мечката или „горския стопанин“, както те я назовават, се почита от тях като свещена и е разрешено да се убива само след извършване на определени обреди.

Впрочем Андрей не мисли дълго по този въпрос. Гладът, измъчил децата толкова време, ги накара изцяло да се заемат с яденето. Опушеното полуопечено месо им се стори необикновено вкусно, каквото нито Андрей, нито Сибирка бяха яли някога.

Лун напълно споделяше мнението им и с рядък апетит унищожаваше порцията си. Изведнъж той заряза храната си, наостри уши и като се повдигна от мястото си, глухо заръмжа. Козината му настръхна и очите му се наляха с кръв.

— Някой идва тук… Лун подушва — тихо поясни Нимза и се надигна от кошмата, върху която седеше с къс тлъсто месо в ръце.

Децата престанаха да се хранят и уплашено се спогледаха. Пръв скочи Андрей, последван от Сибирка.

— Ами ако е Зуб? Какво ще стане сега? Трябва да се бяга! — пошепна момчето и като сграбчи за ръка малката си спътница тръгна към изхода на остяцката шатра. Но в същия миг с отчаян вик децата отстъпиха назад.

На прага на чума на Нимза наистина се изправи Зуб.

— Аха, паднахте ли ми? Ето къде били моите гълъбчета! — прокънтя страшният глас на горския скитник. Кървясалите очи, разчорлените коси и бледото, разкривено лице на Зуб представляваха ужасна картина.

Впила ужасените си очи в страшното лице на техния враг, Сибирка стисна с треперещи пръсти ръката на Андрей и замръзна на мястото си.

При вида на неканения гост, Лун настръхна още повече, изгърби се и прилегна на земята глухо ръмжейки, готов да скочи върху него при първия знак на господаря си. Но Нимза цъкна с уста към кучето и сам тръгна към Зуб.

— Твоя какво трябва? — попита го той, като го оглеждаше с любопитство.

— Ето тия ми трябват! Да си видя сметката с тях! — извика грубо Зуб и се закани с юмрук към децата.

— Той моя гост, и тя също — не без достойнство произнесе остякът, като посочи с пръст най-напред към Андрей, а след това и към Сибирка. — Твоя също бъде гост. Твоя сяда на кошма и яде! — неочаквано заключи той добродушно, като потупа по рамото скитника. И като отдели от шиша с ножа си още един къс месо, подаде го на Зуб. Той лакомо грабна месото и като загриза, като че ли забрави за всичко.

В продължение на няколко минути в чума се чуваше само мляскането на усилено дъвчещите челюсти на новодошлия. Изглежда, че Зуб бе много гладен и за известно време бе забравил ненавистта си към децата и замисленото отмъщение.

Но това бе само привидно. Едва преглътнал последния залък, той закрещя със силния си глас и с бясно светнали очи:

— Ей ти, остяцка муцуно! Да не си мислиш, че с парче месо ще успееш да ме залъжеш, та да зарежа тия деца? Не, братко, лъжеш се! Аз ще им видя сметката, както си знам… Дай да ги откарам оттук, иначе… — и той бързо бръкна в ботуша си и измъкна оттам огромния си закривен нож, който децата вече добре познаваха и заплашително го размаха.

Нимза хладнокръвно погледна към страшното оръжие, после обърна разногледите си очи към децата и запита Зуб, като едва се усмихна:

— Не плаши руски брат на Нимза! Моя не се бои. От горски стопанин не се бои, твоя нож също не бои. По-добре кажи ясно, защо заканваш деца твоя нож?

— Те направиха така, че да хванат моя баща и моя брат. Едва не ги убиха, а ги затвориха в тъмница. И мен щяха да хванат и затворят, но се изскубнах и избягах. Ние, с баща ми и брат ми подслонихме тия бездомни сираци, хранихме ги, като свои роднини ги имахме, а те, злодеите се обърнаха срещу нас, честните хора. Малко им е да се убият! Ето защо! — глухо, дрезгаво и злобно се избълва от устата на скитника.

— Лъжеш, Зуб! — извика разпалено Андрей и цял разтреперан от негодувание, пристъпи смело напред. — Ти лъжеш!

Очите му горяха, а страните пламтяха. Той трепереше от гняв и негодувание.

— Ти лъжеш! — извика той още веднъж. — Не ние, а ти си злодей! Ти, баща ти и брат ти искахте да убиете човека, а ние…

Андрей не можа да се доизкаже. Като разярен тигър Зуб се хвърли върху него, събори го на земята и го притисна с цялото си тяло. Още миг и от нещастното момче не би останало и следа.

Разплакана, Сибирка се хвърли към скитника, за да го моли да пощади малкият й спътник.

Зуб бе побеснял от злоба, но не смееше пред очите на Нимза да се разправи момчето, но в същото време не можеше да понесе смелата постъпка на Андрей.

— Стой, приятел, стой! Моя иска говори — неочаквано каза остякът, като удари скитника по рамото. — Твоя иска накаже момче, тогава слушай: Нимза помага твоя… Моя свърже момче, постави на шейна. Момче също направи. Лун в шейна впрегне. Твоя с тях седне в руски град кара. Там руски началник съди, виновен наказан бъде… Добре каза моя?… — запита той в заключение.

— Добре го каза — усмихна се неприятно Зуб, но веднага се вдигна от пода и освободи Андрей.

Момчето стана и намръщено наведе глава, той бе разбрал, че едрият и силен скитник лесно ще се разправи с него, четиринадесетгодишния. А на всичкото отгоре Нимза му предлага помощ. Предател се оказа Нимза!…

А остякът вече бе донесъл въже, с което завърза ръцете и краката на Андрей.

— Твоя не сърди, приятел — добродушно бъбреше остякът. — Твоя трябва да се върже, а то твоя избяга… Тя също върже — показа той към Сибирка. — В шейна трябва двама сложи… И Лун да впрегне… Тя — и той побутна с пръст към Зуб, — на руски град твоя кара… Там руски началник твоя съди…

И като хвана през кръста вързания за ръцете и краката Андрей, Нимза го изнесе от чума и го сложи в шейната, която се намираше под навес, направен от храсти и клони. Нещастното момче, безсилно и ядосано, лежеше в шейната без да може да помръдне ни ръцете, ни краката си.

„Всичко е свършено — с ужас си помисли той. — Злодеят Зуб успя да убеди Нимза, че ние сме виновни, че сме му сторили някакво зло, че ние сме виновните и трябва да ни съдят. И Нимза ни предаде на скитника. Разбира се Зуб изобщо няма да ни заведе до града, а ще ни отведе в гъстата тайга и там немилостиво ще ни заколи с огромния си нож. Нимза дори и не подозира това. Той не знае що за изверг е Зуб. Господи, какво да правя сега?“

Като вихър, тези мисли се носеха из главата му и късаха сърцето му. Нимза пък, бъбрейки си нещо по остяцки, бързо се вмъкна в чума. Скоро Андрей го видя да се връща със Сибирка в ръце. Момиченцето също така бе вързано за ръцете и краката. На бледото й личице бе изписан смъртен ужас.

— Нимза, слушай, Нимза! — зашепна Андрей, като влагаше в думите си гореща молба. — Той те излъга… Той е виновен, не ние… Той е избягал каторжник, престъпник и злодей… Освободи ни, в името на Бога, Нимза!

Но Нимза не го слушаше. Той мълчаливо настани момичето до него в шейната, след което подсвирна на Лун. Кучето незабавно излезе от чума и остякът мълчаливо започна да го впряга в шейната, без да поглежда към децата, сякаш го беше срам да срещне погледите им. Той бързо привърши работата си и побърза да се върне в чума.

Не след дълго отвътре прозвуча гласът му, който казваше на Зуб:

— Твоя може почива… Твоя спи спокойно… Деца не избягал. Въже здрави. Твоя почине, може тогава пътува… Лун знае път… Лун умен… Много умен куче…

— Добре де, ще полегна да подремна, уморих се! — чу се в отговор грубият глас на Зуб, последван от шумна прозявка. Очевидно вкусния обед и топлия чум бяха предразположили скитника към сън. Скоро гласовете в чума утихнаха и оттам се разнесе хъркане.

Андрей се възползва от това и зашепна с бодър глас на ухото на малката си спътница:

— Не се страхувай от нищо. Той няма да посмее да ни напакости! — и в същото време си помисли с тъга: „Надали ще ни заведе далеч… Навярно ще ни затрие още тука някъде наблизо. Как нагло излъга той доверчивия Нимза! Е, какво пък, все някога ще се мре… Жалко само за Шурка. Толкова е малка и още нищо не е видяла от живота, горкото дете!“.

Андрей извърна с усилие главата си към момиченцето, като искаше още веднъж да я ободри, но видя, че то лежи неподвижно. Сибирка или не подозираше страшната опасност и бе заспала без оглед на неудобното й положение в шейната, или пък напротив, бе загубила съзнание от преживяното вълнение.

Късият зимен ден клонеше към заник. Бе не по-късно от 3–4 часа, но тъмнината взе да се сгъстява в тайгата. Задуха остър вятър. Дърветата зашумяха. Впрегнатия в шейната Лун дремеше. Андрей също затвори очи, като се мъчеше да забрави.

Ненадейно леко докосване до рамото му го върна в горчивата действителност. Във вечерния здрач пред него стоеше Нимза. В ръцете му блестеше нещо. Андрей се вгледа в лъскавия предмет и видя, че бе същият онзи нож, с чиято помощ преди няколко часа остякът така ловко одра пред очите му мечката.

Страшна мисъл мина през главата му. „Ами ако Нимза е дошъл да ни убие, за да угоди на Зуб?“ Хладна пот изби по челото му и сърцето му едва не спря да тупти.

Остякът се наведе над него и издигна ръката си. Андрей неволно затвори очи и отправи гореща молитва към Бога. Нещо хладно се допря до ръцете му и когато отново отвори очи, въжетата, с които той и Сибирка бяха вързани, вече се намираха в ръцете на Нимза. Той се наведе над ухото на момчето и като се усмихна с плоското си и кръгло като луна лице, бързо-бързо заговори:

— Нимза приятел на твоя, Нимза другар на твоя. Нимза знае, там — тук той посочи с ръка към чума, — злодей спи. Злодей искал убие твоя и момиче, но моя спаси. Моя реши, трябва върже твоя и момиче и тури в шейна. Трябва, че злодей видял как моя помага него и спокойно заспал. А сега дръж поводи. Твоя може пътува. Лун закара твоя. Лун знае път руско село. Там минава машина иде на Тоболск. От Тоболск за руска земя нататък може пътува. Е твоя, прощавай. Момичето прощавай също! Щастлив път! От село изпраща Лун назад, Лун сама знай път. Нимза каже злодей: „Деца бягат, откраднали Лун!“. Добро, нали? Прощавай, твоя!

Обхванат от настроение, добрият остяк поглади по главата Андрей, а после и Сибирка, която все още не можеше да разбере какво става. След това като провери поводите на Лун, прегърна рунтавата му глава и дълго му шепна нещо по остяцки право в ухото.

Лун като че ли разбра какво му нареди господаря му и веднага потегли не по-зле и от най-добрия кон и понесе привързаните за шейната деца.

Андрей се озърна назад. Той искаше да поблагодари на великодушния Нимза, искаше да му изрази всичко, което чувстваше в тази минута към своя спасител. Но когато се обърна назад, вече не се виждаха нито Нимза, нито неговия чум. Само глухата тайга шумеше около тях.