Михаил Черноусов
Съветските дипломати съобщават (7)

„През декември 1933 г. ЦК на ВКП (б) прие постановление за разгръщане на борбата за създаване на ефикасна система на колективна сигурност в Европа. В него се предвиждаше възможността за влизане на СССР в Обществото на народите и сключването на регионални пактове за взаимна защита от агресия. Съветският съюз смяташе, че всяка война в който и да е район представлява огнище на световна война, затова задачата на всички страни е да обединят усилията си за борба с всяка агресия, в която и да е точка на планетата.

Съветският съюз водеше преговори с Франция за Източен пакт. Структурата на пакта предвиждаше сключването на две споразумения, свързани с единна система: пакт за взаимна помощ между Германия, СССР, Полша, прибалтийските страни, Чехословакия и Финландия и френско-съветски договор за гарантирана взаимна помощ. Франция да стане гарант на Източния пакт, а СССР — гарант на Локарнския договор от 1925 г., подписан от Англия, Франция, Белгия, Италия и Германия.

Като се стремеше да осигури подкрепата на Източния пакт, министърът на външните работи на Франция Луи Барту предприе пътуване до някои от европейските столици.“

Лондон, понеделник, 9 юли 1934 година

Френският посланик Корбен даде прием по случай пребиваването в Лондон на Луи Барту. В залата се бяха събрали посланици, представители на висшето общество, парламентаристи, английски дипломати начело с Джон Саймън, който бе преговарял два дена с Барту по Източния пакт.

Барту бе в центъра на вниманието. „Горещият гасконец“ с побеляла остра брадичка, със златно пенсне, бързо преминаваше от една група гости към друга, голямата му плешива глава се мяркаше ту тук, ту там. За този адвокат, литератор, историк, член на Френската академия, избран за един от „безсмъртните“ заради трудовете му за Ламартин и Мирабо, Бодлер и Вагнер, и за политика, който седемнайсет пъти бе заемал министерски постове, премиерите казваха: „Да бъде в състава на кабинета ти е опасно, а да не бъде, е трагично.“ Неговата колоритна личност засенчваше някои шефове на правителства.

Почтената му възраст почти не личеше: Барту постоянно поддържаше формата си — всеки ден ставаше в пет часа, къпеше се със студена вода, правеше гимнастика и в шест и трийсет сядаше на бюрото.

Този старец като че ли беше неуязвим за враговете и съперниците си. Той никога не се обръщаше назад, за него миналото бе интересно като материал за историк. Като политик гледаше само напред. В литературата и историята той си почиваше от политиката. Никога не вървеше против фактите, прекланяше се пред тях. Беше същият оня Барту, член на дясна партия, който през първите години след Октомврийската революция бе един от най-яростните врагове на Съветска Русия. Но когато Съветският съюз стана велика държава, той започна да съдействува за френско-съветското сближаване. В една от своите речи Барту отбеляза: „Като буржоазен историк аз гледам по един начин на Съветския съюз, а в политическата практика — по друг.“ Този еклектик и скептик умееше да превръща нуждата в добродетел, да се преустройва в движение, да забравя идеално онова, което трябва да се забрави. Луи Барту си имаше кредо: в политиката винаги трябва да се стремим към споразумение между принципите и примиряване на интересите.

Сега в Лондон той се опитваше да примири интересите на Англия и Франция. На приема той се уедини със Саймън до прозореца и като че ли продължавайки преговорите, му доказваше:

— Ние все още можем да стабилизираме положението в Европа. Ние ще оставим открит за Германия Източния пакт в рамките на Обществото на народите, в което Съветска Русия трябва да влезе. Хитлер ще бъде изправен пред два варианта: или да бъде обкръжен, или да вземе участие в системата за колективна сигурност.

— По принцип — отговори сър Джон — ние не сме против регионалните пактове. Но не ни се ще да притискаме Германия. А отношението ни към Съветска Русия вие знаете.

— Знам — прекъсна го Барту. — Но сега не е моментът то да се демонстрира. Германия се превъоръжава с бесни темпове. Още в „Майн кампф“ Хитлер призоваваше към унищожаването на Франция като смъртен враг на Райха. При такова положение ние не можем да стоим със скръстени ръце. Ако Източният пакт се провали, ние ще сключим съюз с Русия.

— Германия — вметна Саймън — иска само равенство във въоръженията и това е нейно право. Нашето първо условие за одобряване на пакта е да й се позволи да реализира това си право. Второто наше условие е гаранциите на СССР и Франция да се разпрострат и върху Германия. С други думи, Германия трябва да участвува във френско-руския пакт за взаимопомощ.

Повторената от Барту заплаха, че ще сключи съюз със СССР, дразнеше сър Джон. Алиансът Париж — Москва изключваше Лондон от голямата игра. Но със своите условия Англия убиваше два заека: задоволяваше исканията на Хитлер за право на Германия да се въоръжава и поставяше под въпрос както Източния пакт, така и френско-съветския военен съюз. Защото беше съвършено ясно, че Хитлер няма да се съгласи да участвува в тях.

Затворил по навик очите си и поглаждайки брадичката си, Барту слушаше Саймън. Той чувствуваше, че англичаните искат да погребат пакта, затова поставят все нови и нови условия, хитруват. Той си спомни мисълта на Кант: „Хитростта е начин на мислене у много ограничените хора, тя е нещо различно от ума, макар че външно прилича на него.“ Разбира се, за сър Джон не можеше да се каже, че е глупав човек. Саймън беше един от най-образованите хора на Англия, доктор на науките на осем университета. Той владееше свободно няколко чужди езици и, както разправяха, нощем четял Сенека и Плутарх в оригинал. Но сър Джон е твърде добър юрист, си мислеше Барту, за да бъде добър дипломат. А според слуховете той бил превъзходен юрист и през годините на своята адвокатска практика взимал по хиляда фунта за една защитна реч в съда. И ето сега пред Барту стоеше опитният адвокат — защитник на политиката на твърдоглавите консерватори, които смятаха в съюз с Германия да унищожат комунизма в Русия. Адвокат, който ще използва маса хитрости само и само да извърти работата в своя полза. Хитър адвокат, но не и широко мислещ дипломат.

— Сър Джон — каза Барту, — аз мисля, че Вие грешите, като усложнявате пътя към Източния пакт. Чувал съм, че се увличате по Сенека. Позволете ми да Ви напомня една негова мисъл: от дребните грешки лесно се преминава към големи. Трябва по-смело да приемете нашия план.

— С Ваше позволение, господин министър, аз също ще Ви отговоря с една мисъл на Сенека: мъжество без благоразумие е само вид страхливост.

— Не искате ли да упрекнете в страхливост Франция? — кипна Барту.

— В никакъв случай. Вероятно тя, както и Русия, има основания за безпокойство. А ние сме убедени, че положението съвсем не е критично и че сега е нужно преди всичко благоразумие. Ние не отхвърляме Източния пакт, но и не можем прибързано да се съгласим с всичките му положения. Трябва да успокоим господин Хитлер. Нашите условия са насочени именно към това.

— Вашите хитрувания — извинете, — Вашите условия — отвърна Барту — подкопават пакта. А в същото време Берлин предлага на всички двустранни договори за ненападение, за да провали системата за колективна сигурност. Поляците първи се хванаха на тази въдица. А какво даде този договор на Варшава? Нима той може да попречи на Германия да предявява териториални претенции към нея?

— В известна степен…

— В никаква степен — горещеше се Барту. — Германо-полският договор само подкопа позициите на Франция, отслаби нашата система от съюзи на Изток. Във Варшава ми казаха, че отсега нататък Полша ще отстъпва на Германия, че тя не възнамерява да участвува в Източния пакт, ако Съветска Русия бъде представена в него. И все пак Източният пакт е необходим. Прага и Букурещ се отнасят благосклонно към него. Югославският крал Александър — с него искам да се срещна още веднъж — също оценява положително идеята за пакта. Нали източноевропейските страни — в това число и Полша — само с помощта на пакта могат да се облегнат на Русия, за да се съпротивяват на Германия. По силата на географските фактори Франция може да им окаже само косвена помощ.

— А дали въобще ще потрябва помощ?

— Сигурен съм, че ще потрябва.

— Струва ми се, че надценявате опасността. Лаещите кучета рядко хапят. Според мен Вие просто не обичате Германия — каза шеговито Саймън.

— Вашата забележка, сър Джон, ми напомни скорошната визита в Париж на сподвижника на Хитлер фон Рибентроп. Той ме заплашваше с червената опасност, а в заключение ме нарече непоправим германофоб. Това не е така. Аз гледам само реално на нещата.

В същото време в другия край на залата съветникът на германското посолство в Лондон тихо казваше на италианския посланик:

— Когато получих от Берлин телеграма с подробностите за Източния пакт, помислих, че там нещо са сбъркали. Толкоз чудовищен и глупав ми се видя този замисъл. Всъщност какво ни предлагат? Да се включим в система, в която Франция и СССР ще заемат господствуващо положение и ще държат Германия в железни клещи. В това време Москва ще си осигури тила в случай на неприятности в Далечния Изток.

— Как мислите, какъв ще бъде отговорът на Берлин?

— Нима е нужен бърз отговор? Може да се почака, докато другите страни направят повече възражения и уговорки по тази болшевишка клопка. Могат да се сключат повече двустранни договори за ненападение — пътя към тях сега е открит, пактът с Полша ни изведе от дипломатическа изолация. А после… После ще видим. Идеята за пакта може да рухне сама или…

Съветникът млъкна, като погледна учуден двамата минаващи край тях. Това бяха полпредът на Съветския съюз в Англия Иван Михайлович Майски и депутатът от британския парламент Уинстън Чърчил.

Майски беше на петдесет години. Дванайсет от тях бяха посветени на дипломацията.

Икономист по образование, той работеше трета година като полпред в Лондон. Майски познаваше прекрасно Англия, беше написал няколко книги за нея. Имаше солиден опит в дипломатическата работа — в апарата на НКИД, съветник в Лондон и Токио, полпред във Финландия. Пристигнал първия път в Англия като неизвестен емигрант от царска Русия, след двайсет години той се върна тук като полпред на Съветския съюз.

Майски съумя да установи трайни контакти в най-различни кръгове. За това му помагаха неговата общителност и ерудиция. Набитият, кръглолик полпред с добродушна усмивка на скулестото лице, с мустаци и тясна брадичка можеха да срещнат в аристократическите салони и в министерствата, във фабриките и музеите, в Бъкингамския дворец и по приемите.

Знаменитият потомък на херцог Марлборо бе с десетина години по-възрастен от Майски. Вече пет години Чърчил не заемаше никакви министерски постове, беше само депутат в парламента, но съвсем не обикновен — той се ползваше с огромно влияние в Уестминстър. Имаше богат политически опит — на младини бе направил блестяща кариера и бе сменил много министерски кресла. В Лондон откровено говореха, че сивите и незначителни премиери от последните години се страхували да включват Чърчил в кабинетите си — щял да ги потиска с острия си ум, силен характер и авторитет.

Чърчил приличаше на малка мечка. Една язвителна усмивка постоянно блуждаеше на старателно избръснатото му лице, а погледът му пронизваше. Над високото му чело се люшкаше червеникав перчем. Между зъбите му — неизменната пура. Движенията му бяха бавни, но сравнително леки въпреки пълнотата и възрастта. Хванал Майски подръка, Чърчил говореше, без да се спира на едно място:

— За мен Британската империя е начало и край на всичко. Това, което е добро за Британската империя, е добро и за мен. Което е лошо за Британската империя, е лошо и за мен. През деветнайста година смятах, че най-голямата опасност за нея е вашата страна. Затова тогава бях ваш противник. Сега мисля, че Германия представлява най-голямата опасност за Британската империя. Затова аз съм неин противник. Хитлеристка Германия е страшна и опасна сила, това е огромна, научно организирана машина начело с половин дузина гангстери. От тях всичко може да се очаква. Няма да се учудя, ако първия удар Хитлер стовари не върху Русия — това е твърде опасно, — а върху съвсем други страни. Защо да не се обединим в борбата си срещу общия враг? Аз бях и си оставам противник на комунизма, но в името на целостността на Британската империя съм готов да сътруднича със Съветите.

— Съветските хора — отбеляза Майски — са противници на капитализма, но в борбата за мир са готови да сътрудничат с държава от каквато и да е система. Разбира се, ако тя на дело се стреми към предотвратяване на войната.

— На дело — повтори Чърчил. — А у нас сега разсъждават така: Германия, все едно, трябва да разширява своите владения в някаква посока. Тогава по-добре да си скрои империя за сметка на държавите, разположени в Източна и Югоизточна Европа. Нека се занимава с Балканите или Украйна, но да остави на мира Англия и Франция. Подобни разсъждения са пълен идиотизъм. На Хитлер не трябва да се правят никакви отстъпки. Всяка отстъпка от наша страна ще бъде изтълкувана като признак на слабост. Исканията на Хитлер ще пораснат още повече.

В този момент дойде Барту. Чърчил го поздрави като стар познат и го представи на Майски.

— Сега Източният пакт ни е необходим — каза Барту на полпреда. — Само така Европа ще може да реши своите проблеми. Няма кой да ги решава освен нас. Ако се съди по всичко, САЩ ще останат настрана. Източният пакт няма да замени никакви двустранни договори на Берлин.

— Съвършено вярно, господин министър — потвърди Майски. — Те не винаги служат на мира. Та нали и най-агресивната държава може да сключи пакт за ненападение с една държава, за да си развърже ръцете за нападение срещу други. Преди оформянето на идеята за Източен пакт ние смятахме такива договори за желателни. Но сега, когато ги предлагат като противовес на пакта за взаимопомощ, те са неприемливи. Възможно е ние отново да ги сметнем за приемливи, ако Източният пакт не успее…

— Не, не — прекъсна го Барту, — аз ще постигна неговото сключване, давам ви думата си на министър на външните работи на Франция!

Като помълча, той добави:

— Ако съм жив…

Майски ще съобщи в Москва за настроенията в лондонските политически среди към въпроса за Източния пакт. Той ще заяви във Форин офис — британското Министерство на външните работи: „Общественото мнение в Съветския съюз приписва на Англия подтикването не само на Япония, но и на Германия към война с нас; само с това може да се обясни съпротивата на Англия срещу Източния пакт, както и забележките й, внесени в неговия проект.“

По покана на тридесет държави Съветският съюз ще влезе през септември в Обществото на народите. Същия месец Германия и Полша ще заявят, че отказват да участвуват в Източния пакт.

… През октомври в малката зала на райхсканцеларията Хитлер за трети път поред ще гледа кадри от новата кинохроника. „9 октомври, Марсилия — звучи дикторският текст. — В два часа след обед тук пристигна югославският крал Александър. Посреща го министърът на външните работи на Франция Барту.“ На екрана се вижда как младият крал слиза от корабната стълба на крайбрежната улица, здрависва се с Барту и двамата сядат в открит автомобил. Кортежът едва-едва се движи по улиците на града, до първата кола язди на кон само един полковник — няма никакви мотоциклетисти, нито кавалеристи…

В кинозалата заедно с Хитлер ще е и министърът на външните работи на Райха барон Константин фон Нойрат, шейсетгодишен аристократ, дебел, тромав, сякаш все му се спи. Дипломат с двайсетгодишен стаж, той бе служил в Цариград и Копенхаген, бил е посланик в Рим и Лондон, министър на външните работи в правителството на Папен и Шлайхер. Нойрат запази своя пост и в правителството на Хитлер, като прояви преданост и към него.

На екрана дават следващия епизод: от тълпата изтичва някакъв човек, скача на стъпалото на автомобила и започва да стреля. Мяркат се някакви хора и повече нищо не може да се разбере.

— Ето, тъй трябва да се действува! — ще каже възбуден Хитлер на Нойрат. — Докато вие дипломатичните, три куршума и готово!

Министърът ще премълчи.

— Аз знам Вашия принос в борбата против Източния пакт — поомекнал ще каже Хитлер, — но сега ме задоволява ето такова решение.

— Мой фюрер, без нас, все едно, няма да мине. Сега е нашият ред — да потулим тази история по дипломатически път. Не е в наш интерес да излязат наяве връзките на хърватските терористи-атентатори с нашето посолство в Париж и с хората на дучето.

— В никакъв случай! — ще викне Хитлер. Той ще даде знак да се извърти още веднъж лентата. Докато я пренавиват, той ще попита Нойрат:

— Веднага ли умря кралят?

— Да, мой фюрер.

— А Барту?

— Него го закарали в болницата едва след 45 минути и за щастие никой не се сетил да спре кръвта от раната на ръката му.

— Казал ли е нещо в болницата?

— Някаква глупост — лениво отговори Нойрат. — „Вече не виждам нищо, къде са ми очилата?“

Хитлер ще се разсмее.