Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Советский полпред сообщает…, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Михаил Черноусов

Заглавие: Съветските дипломати съобщават

Преводач: Тотю Маринов; Павлина Маринова

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Партиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: документалистика; очерк

Националност: руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В.Търново

Излязла от печат: април 1982 г.

Редактор: Марин Цуцов

Художествен редактор: Александър Хачатурян

Технически редактор: Борис Въжаров

Художник: Веселин Павлов

Коректор: Стойка Радойчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1740

История

  1. — Добавяне

„Като опипваха почвата за установяване на дипломатически отношения, и във Вашингтон, и в Москва внимателно следяха събитията в Европа. Управляващите кръгове в САЩ все още се надяваха, че ще могат да подкопаят засилващото се влияние на СССР на международната арена: в Европа се скалъпваше единен антисъветски блок с участието на Германия, Италия, Англия и Франция — «пакта на четирите».

Съветското правителство виждаше цялата опасност от създаването на блока на четирите държави, които искаха да си присвоят правото да определят съдбата на народите. То разгада многопосочността на интересите на «четворката» и се стремеше да не допусне създаването на антисъветски фронт.

Реакционните кръгове в Англия проявиха особено усърдие в създаването на «пакта на четирите». Те смятаха да стабилизират положението в Западна Европа чрез отстъпки пред Хитлер, като отстранят заплахата за интересите на Англия от страна на Германия и насочат германската агресия срещу СССР. Даже самата идея за «пакт на четирите», формално издигната от италианския диктатор Мусолини, му бе подхвърлена от британското правителство.“

 

 

Рим, събота, 18 март 1933 година

Британският премиер Рамзи Макдоналд и министърът на външните работи Джон Саймън с „Ролс-Ройс“ направо от гарата се отправиха за резиденцията на Мусолини — двореца „Венеция“. Пътуваха само двамата, стъклената преграда ги отделяше от шофьора. След тях се бе проточил кортежът от коли с посрещащите ги официални лица.

— Сега дучето — каза Макдоналд — ще предложи на нашето внимание пакт. Не показвайте, сър Джон, че знаете неговия произход. Нека предложението за пакта изхожда от Мусолини. Мисля, че този документ и без това ще предизвика недоволство в Париж, Варшава и други столици. Защо са ни излишни търкания? Освен това на дучето така му се иска да се отличи на международната арена. Нека задоволим неговата суетност.

„По суетност ти едва ли отстъпваш на дучето“ — си помисли Саймън.

Шейсетгодишният Макдоналд, който произхождаше от семейство на шотландски учител, на младини бе лидер на Независимата работническа партия. През 1917 г. той даже приветствува революцията в Русия. Като един от основателите на Лейбъристката партия и неин лидер той възглавяваше правителството през 1924 и 1929–1931 година. При първия кабинет на Макдоналд под натиска на общественото мнение и на деловите среди, заинтересовани от търговията, Англия призна СССР, а при втория — по същите причини бяха възстановени дипломатическите отношения, скъсани от консерваторите през 1927 година. Тези действия дадоха основание на някои в Англия да упрекнат Макдоналд в симпатии към СССР. Но той мразеше Съветския съюз не по-малко от консерваторите.

Интересите на работническата класа му бяха чужди. Макдоналд просто правеше кариера. През есента на 1931 г., по време на кризата, той предизвика взрив от гняв сред трудещите се, като намали разходите за социални нужди. Този взрив можеше завинаги да разруши неговата кариера. Лейбъристите даже го изключиха от своите редове. Но като видя в лицето на Макдоналд свой човек, едрата буржоазия не го остави в беда. Той фактически премина към консерваторите, създавайки партията на националлейбъристите. В края на 1931 г. му дадоха възможност да образува коалиционно „национално правителство“, в което консерваторите Стенли Болдуин и Невил Чембърлейн ръководеха цялата работа. След образуването на „националното правителство“ той каза: „Утре всички херцогини в Лондон ще поискат да ме разцелуват.“ Суетността го тласкаше към аристократическите салони. Най-после той бе приет там.

Министър на външните работи в правителството на Макдоналд стана връстникът му сър Джон Саймън. В продължение на много години той бе лидер на дясното крило на Либералната партия. Преди две години той, както и Макдоналд, премина всъщност на позицията на консерваторите, като създаде от отцепилите се либерали Националлиберална партия.

— В Париж мненията за пакта са различни — каза Саймън. — Мисля, че премиерът Даладие ще ни подкрепи, макар и не безусловно. Но там има фигури от типа на моя колега Пол-Бонкур — от тях всичко може да се очаква.

— Какво имате предвид, сър Джон?

— В края на краищата нашият „пакт на четирите“ — или ако щете, — пактът, който сега ще ни представи дучето, — това е концерт на великите държави: Италия, Германия, Англия и Франция. Именно те трябва да донесат мир на Европа и да й диктуват своите условия, а Обществото на народите само да ги подпечатва. И в този концерт Франция съвсем няма да свири първа цигулка, както би й се искало. Такива като Пол-Бонкур бяха озадачени най-вече от клаузата в пакта за законността на преразглеждане на границите, установени от Версайския договор след световната война. Французите има за какво да се безпокоят — Саарската област, Рейнската зона, Елзас и Лотарингия. Освен това пактът отменя всички ограничения във въоръжаването, наложени на Германия във Версай. А Париж, както винаги, малко нещо се страхува от Берлин. Според мен френско-германският конфликт е съществувал и вечно ще съществува — в скрита или открита форма.

— Това вече не е наша грижа — отговори Макдоналд. — Нека се оправят сами. Английската дипломация служи преди всичко на Англия. Както казваше Фридрих Велики, ако някой трябва да измами някого, то по-добре е ние да измамим.

— Оня ден Пол-Бонкур сподели с мен своите опасения. Той смята, че това е пакт на трите против Франция, а Англия уж щяла да играе ролята на арбитър между изолираната Франция и обединените Германия и Италия. Освен това, казваше той, малките европейски съюзници на Франция ще бъдат възмутени от това, че тя ги предава.

— Поданиците на страни с население под десет милиона — каза Макдоналд — не заслужават да им се обръща внимание.

— Пол-Бонкур смята — продължаваше Саймън, — че на нас ни се иска да посредничим между всички недоволни, от една страна, и Франция, от друга.

— Защо да имаме толкова недоволни — усмихна се Макдоналд. — У нас те не са толкова много. И след подписването на пакта няма да го има главния недоволник — господин Хитлер. Нашата заслуга, сър Джон, е в това, че след като успокоим Хитлер, Лондон ще се окаже арбитър в споровете. Историците ще запишат това в актива на британската дипломация. Французите даже и не сънуват подобни неща. Пък и какво ли може да се очаква от тях, щом в Париж постоянно си играят на прескочи кобила. Изпращаш послание до един премиер, а докато то пристигне — там вече има друг. Самите французи сега няма какво да предложат и премиерът Даладие няма къде да се дене. Ако могат, нека да подкупят Мусолини, за да им измисли друг пакт, изгоден за тях. Разправят, че веднъж, в началото на световната война, те вече са го купували. В резултат на това от редактор на вестник „Аванти“ Бенито Мусолини, върл противник на войната, се превърнал в редактор на вестник „Пополо д’Италия“, настояващ за незабавно влизане във войната. Те имат опит. И тогава това не им е струвало скъпо — струва ми се, около десет хиляди франка на месец.

— Чувал съм за тази история. Сега това би им струвало много по-скъпо. Но остават още и русите.

— Виж, русите, наистина ще се окажат в изолация. Ако нашата голяма четворка раздели света на сфери на влияние, както е запланувано, русите ще се паднат на господин Хитлер. От четворката географски най-близо до тях е Германия и ако Хитлер действително поиска да разшири владенията на Райха, то на изток за него има голям простор. Само на изток! В своята страна той решително се разправи с комунизма. Трябва да се предполага, че ще му стигне решителност да се разправи с него и извън Германия.

— Наистина, господин Чърчил се страхува от експанзията на Берлин в други посоки — подхвърли Саймън. — Той мрази комунизма не по-малко от Хитлер, но се опасява да не би Хитлер да завие в друга посока, да не би да бъдат застрашени нашите интереси…

— Дявол да го вземе — по издълбаното от бръчки лице на Макдоналд пробяга раздразнение, — та нали самият той говори за омразата на Хитлер към комунизма. Накъде другаде може да завие, ако не на изток?

Мусолини прие англичаните в работния си кабинет. Беше с червен параден мундир на почетен капрал от полицията. След взаимните приветствия дучето отиде до бюрото си, измъкна оттам папка с документи и я подаде на премиера. Гостите в черни костюми — белокосият Макдоналд и дългият, плешив и слаб, както казват англичаните, като гребло, Саймън — стояха леко приведени, за да не гледат дучето отгоре.

— Това е моят план за „пакта на четирите“ — каза Мусолини. — Нарекъл съм го „Политически пакт за съгласие и сътрудничество между четирите западни държави“. Идеята за него ми дойде в главата между две партии игра със зарове в извънградската ми резиденция.

По навик Мусолини издаде напред челюстта си, смятайки, че това му придава сходство с римските императори. „Напразно го прави — си помисли сър Джон, — никакво сходство с цезарите, само тъпота е изписана на лицето му.“

Макдоналд и Саймън не показаха с нищо, че са запознати със замисъла на пакта не по-зле от дучето. Тримата седнаха край кръглата маса.

— Чрез този пакт ние ще осигурим един спокоен период за Европа — заяви дучето.

„Спокоен период — помисли си Саймън, — Германия ще се въоръжава, а Франция не може да предприеме нищо срещу това. Не е зле.“

— Мисля — каза Макдоналд, — че ние организираме нещо като Свещения съюз от 1815 година.

Той без малко не добави „създаден след поражението на Наполеон“, но се въздържа. Знаеше, че дучето иска да прилича не само на римските императори, но и на „малкия капрал“ Бонапарт. Затова и носеше мундир на капрал.

— Предполагам — продължи премиерът, — че в Берлин ще се съгласят с този вариант на пакта.

— О, в Берлин вече казаха, че идеята ми е гениална!

Англичаните напуснаха двореца „Венеция“ доволни. Техните планове като че ли се осъществяваха. За истинските замисли на британското правителство съветското пълномощно представителство в Лондон ще съобщи в Москва:

„Тук се активизират тенденциите за създаване на единен антисъветски фронт. Тези тенденции се раждат върху почвата на тържеството на хитлеризма в Германия и растящата агресивност на Япония. Политиката на Англия се свежда до удряне с юмрук по «руския въпрос».“

Мусолини също беше доволен. Пактът превръщаше фашистка Италия в равноправен член на „голямата четворка“, помагаше й да подкопае позициите на Франция и да превърне дунавските и балканските страни в италианска сфера на влияние.

Мусолини предаде на гостите си точно и реакцията на фашистка Германия. Там действително бяха сметнали идеята на пакта за „гениална“, доколкото пактът възстановяваше положението на Германия като една от господствуващите в Европа страни и й даваше правото да се превъоръжава.

А Франция? В Париж бяха разтревожени: пактът може да разруши цялата система от съюзи на Франция с източноевропейските страни, които се опасяваха, че ще станат обект на сделка между четирите държави. Освен това в Париж предполагаха, и не без основание, че Франция рискува да загуби ръководната си роля в Европа, тъй като другите три партньора бяха заинтересовани от това. Когато даваше указания на пълномощния си представител в Париж, съветското правителство взе под внимание тези настроения във Франция:

„По време на разговорите си споменете за отрицателното ни отношение към «пакта на четирите» предвид на това, че неговите компетенции са неограничени и той може да засегне нашите интереси, да не говорим за слуховете за антисъветското острие на пакта. Кажете, че ние разсъждаваме обикновено по формулата: «Без нас — следователно против нас».“

През юли в Рим ще бъде подписан „пактът на четирите“. Но участниците в него не ще могат да преодолеят своите разногласия: френското правителство ще сметне за невъзможно внасянето му в парламента за ратифициране. Пактът така и не ще стане „концерт“. Той ще се окаже само генерална репетиция. Репетиция преди Мюнхен.

Историята с пакта ще убеди Хитлер и Мусолини, че Лондон и Париж са податливи. През октомври 1933 г. Германия ще заяви, че напуска Обществото на народите и конференцията по разоръжаване. В женевския Дворец на народите ще посрещнат това като тревожен сигнал.

— Ако Франция и Англия не могат да противопоставят на Германия единен фронт — ще каже министърът на външните работи на Чехословакия Бенеш, — за малките страни от само себе си се натрапва политиката на сближение с Берлин и на отстъпки пред него.

— Най-важното е да не се изостря положението — ще забележи американският представител. — Рано или късно Германия ще признае заблужденията си и ще се върне. Малко търпение, господа!

— В международните отношения отново се установява превъзходството на силата — ще заяви Пол-Бонкур.