Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Корекция
WizardBGR (2017)

Издание:

Автор: Елена Павлова

Заглавие: Белязани лебеди

Издание: първо

Издател: GAIANA Book&Art Studio

Град на издателя: Русе

Година на издаване: 2017

Тип: сборник разкази; стихосбирка

Националност: българска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Живко Петров

Коректор: Кети Илиева

ISBN: 978-619-7354-21-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2758

История

  1. — Добавяне

История седма

1.

Лайт вървеше по коридора. Норман хвърли тъжен поглед към огромния му мускулест гръб и въздъхна:

— Нямаме какво да губим, Лайт…

— Но и нямаме какво да спечелим!

— Няма да бъде по-лошо от сега! Освен това — Норман хитро се усмихна — никой никога не е крал затворнически звездолет!

— Не са го правили, защото е лудост!

— Ти си лудият, Лайт, имаш свидетелство от психиатър!

— Психиатърът беше луд! — Лайт го погледна, сложи ръка на рамото му и се усмихна. — Добре, човече, с теб съм, да покажем на надзирателските копелета, че не сме от вчера!

Из „Лебедово ято“ — Ким Нюмън

Ким стана и се разходи из стаята. Въпреки възрастта още беше строен и изглеждаше опасен. Попита намръщен:

— Сигурна ли си, че искаш да слушаш сагата на един отритнат от хората писател?

— Искам да чуя всичко до края! — кимна Джен. — Разбира се, ако не си се отказал да ми го разкажеш!

— Добре тогава. Пътуването беше дълго и скучно. Дори фактът, че се връщам у дома, не можа да ме накара да се чувствам по-добре. Болеше ме от раздялата с Марк, а и малко се страхувах. Знаеш, след като човек прекара няколко години, затворен в каторгата, той привиква с живота там. Идеята да излезе навън, да се среща с нови хора и да живее по различен начин, е наистина плашеща! Така че не се чувствах никак добре на борда на кораба. Работех през повечето време и всъщност там по пътя се роди „Разните работодатели“. Беше една от най-бързо написаните ми книги — и то точно защото се страхувах толкова, че се опитвах постоянно да съм потопен в света на Лайт. Пристигането ме завари разтреперен като папуас в Антарктида…

 

 

— Затворническият звездолет от Марс пристига на пета площадка! Моля посрещачите да се придвижат към изход 5! — обяви приятен женски глас. — Повтарям, звездолетът от Марс пристига на пета площадка…

Ким се чувстваше ужасно неуютно в тълпата. Едва си проби път през посрещачите. В първия момент не можа да забележи Жана и се изплаши да не би да е решила да не идва, но тя го чакаше на металната пейка в дъното, както се бяха уговорили. Носеше зелена рокля и грозновата барета. Изглеждаше толкова… обикновена, че в първия момент Ким се стресна. После Жана смъкна баретата и разтърси глава. Разкошната й огненочервена коса се разпиля по раменете като водопад и я озари цялата. Толкова ослепително красива беше, че Ким се втурна към нея и я прегърна. Зарови лице в косата й и заплака. Най-сетне беше свободен!

— Толкова се радвам да те видя! — Жана го притисна по-силно към себе си. — Боже мой, Ким, милият ми…

Стив се приближи, потупа го по рамото и вдигна куфара му:

— Да изчезваме оттук, преди журналистите да са ни подушили! Ще имате време за сълзи и прегръдки у дома!

Ким вдигна Жана на ръце и тръгна след Стив.

— Хей, пусни ме! — протестираше тя.

— Намери ли си майстора? — Стив я ощипа. — Така ти се пада!

Докато колата хвърчеше по залетите от слънце улици, Жана обясняваше тихо:

— Уилма умря преди две години и ми остави парите и къщата си. Идвал си преди, но сега направо няма да я познаеш! Сама пребоядисах и подредих стаите, ще ти хареса! От издателството питат за нов ръкопис…

— Готов е!

— Ще ги разглезиш! Добре, ето ни, пристигаме!

Къщата беше боядисана екстравагантно на сини и розови квадрати. Изглеждаше толкова ненормално, че Ким хлъцна от изненада:

— Боже мой, и вътре ли е същото?

— Не, не! — Жана се засмя. — Отвън обаче трябваше да бие на очи, реклама на занаята… Какво искаш да правим най-напред? Гладен ли си? Или да те разведа наоколо?

— Мисля, че ще си взема душ — тържествено заяви Ким. — Такъв, дето водата не му се определя по дневен порцион.

Банята беше върхът на лукса, който Ким бе способен да си представи. Огледални стени, трепкащо магнитно поле вместо мивка, кръгла вана колкото плувен басейн. Ким я напълни и се потопи в нея. Някаква част от него непрекъснато си мислеше, че ще светне червен сигнал и водата ще спре. Нищо подобно. И в шкафа до вратата го очакваше възхитителна мека хавлия.

Жана бе успяла да разопакова багажа му и на леглото в спалнята да му приготви чисти дрехи. За Ким беше истинско удоволствие да облече старите си панталони и пуловер, беше мечтал за нещо по-различно от затворнически гащеризон години наред…

— Жан, ще ми дадеш ли колан?

Тя го погледна и се засмя:

— Приличаш на бостанско плашило с тези дрехи! Колко килограма си свалил — двайсет?

— Добре съм си!

— Не, не си! Следобед ще отидем да ти купим нещо прилично. А сега вече ще те разведа наоколо. Мисля, че е редно първата спирка да е кабинетът ти!

Ким спря на прага, без да може да си поеме дъх. Стените на стаята бяха облицовани със светлокафяво дърво. До едната имаше библиотечка и на най-горния рафт бяха подредени книгите му. Бюрото беше старинно, в същия цвят като ламперията и богато украсено с дърворезби. От лявата страна имаше кафемашина.

Ким се приближи до бюрото и прокара ръка по лъскавия му плот. Седна съвсем бавно на резбования стол, сякаш се боеше да не го счупи. От прозореца виждаше идиличната гледка на зелен и отлично гледан градски парк, пълен със смеещи се деца и майки.

— Как… Как ще мога да работя тук? — попита той безпомощно.

— Мислех, че точно това си искал! — Жана го погледна изненадано. — Впрочем Стив каза същото, като видя собственото си ателие, а знаеш, че днес той е преуспяващ художник!

— Така е! — Ким се изправи. — А този диван за какво служи?

Диванът бе приютен до библиотеката. Беше голям, тапициран с кожа и изглеждаше извънредно мек и удобен.

— Това е, за да не ни се налага да ходим до спалнята, глупчо! Ще дойдеш ли да го изпробваме?

— Ами Стив…

— Той отиде да работи в парка! Погледни, ето го там, виждаш ли?

Ким се наведе, сграбчи Жана и с лекота я метна на дивана.

— Хей, по-полека, господин праисторически човек! — засмя се тя. — Няма да се изпаря!

— Шест години са дълъг срок! Току-виж утре ме осъдили пак и няма да мога да те налюбя! — Ким смъкна пуловера си. — Добре, госпожице, пригответе се, започвам атака!

Не беше подозирал колко много му е липсвала Жана през цялото това време. Беше бърз, рязък и брутален досущ като Лайт, за когото бе писал само допреди ден. Когато можа да го съобрази, вината го разтрепери. Не искаше да прилича на Лайт, да му се не види.

— Жан?

— Ким? — Тя го погледна изпод притворените си клепачи. На лицето й бе изписано безметежно блаженство. — Ужасно ми липсваше, знаеш ли?

Беше нещо прекрасно да я докосва и да я целува отново след толкова години…

Полежаха заедно на дивана.

— Имам важна новина — Жана проследи с пръст ръба на челюстта му и го стисна с палец и показалец за брадичката. — И не мога да чакам повече, за да ти я кажа. Бременна съм.

— От Стив ли?

— В живота ми няма други мъже, освен вас двамата! — тя целуна Ким в ямката под ухото. — Съжалявам, ако не ти хареса, че ще имам дете от него, но…

— Жан! Просто млъкни! — Ким запечата устата й с целувка. — Това е… Това е страхотна новина!

Отпразнуваха я както подобава.

Накрая, след цяла вечност блаженство, Жана отиде да се оправи за вечеря. Ким не беше съвсем сигурен, че ще излезе от кабинета си точно сега. Разходи се до рафта с книгите и си избра „Светлина“, но в очите му напираха сълзи. Остави ги да текат по бузите му, докато се взираше в текста, без да чете. Беше свободен и щеше да става баща!

2.

Глухи, тътрещи се стъпки… Лайт се опитваше да познае чии са, но не успя. Никога не се беше вслушвал в стъпките, нито пък в гласовете. Не бе имал време и желание да го прави. Надигна се на лакти и рухна обратно на възглавницата. Затвори очи, превъзмогвайки болката. Долната половина на тялото му беше съвсем безчувствена, сякаш някой я беше отрязал — а знаеше, че краката му са там, стегнато бинтовани и изпънати под одеялото, колко пъти го бе проверявал! Болката идваше от кръста нагоре.

Не се страхуваше да умре. Дори беше малко любопитен. Твърде често бе причинявал смърт, за да се бои от нея. Само му се струваше малко неприятно да си отиде по средата на живота.

Из „Лебедово ято“ — Ким Нюмън

Ким спря да говори за малко, колкото да стъкне огъня и да си напълни чашата.

— Тези шест месеца — каза той, — които прекарах със Стиви и Жана, бяха едни от най-прекрасните мигове в живота ми. Работех като бесен и след „Разните работодатели“ завърших и „Лебедово ято“, реквиема за Лайт. Бях сложил чертата. Този път щях да успея. Бях достатъчно известен и… Ами, наистина желаех да убия Лайт в себе си и да започна отначало. Дори бях решил как ще се нарича новата ми книга — „Щастлива звезда“. В нея щеше да се разказва за едно момиче, което израства в бордей и става любовница на богата дама, а след това придобива световна известност като модистка…

— И ти написа тази книга за Жана, нали? — Джен кимна с разбиране. — Само че я нарече „Жанин“ и в нея нещата бяха дори по-жестоки, отколкото при книгите за Лайт!

— Това беше после… — Ким поклати глава. — Всичко се промени съвсем внезапно. Беше на един прием, малко след премиерата на „Лебедово ято“. Стояхме с Жана в огромната зала и около нас тълпата се въртеше неуморно… Малко бях притеснен, но и възбуден от всичката тази суетня, защото беше предназначена за мен!…

… Питието остави горчив вкус в устата на Ким, когато той чу някаква жена да казва зад гърба му:

— Погледни, та това е Ким Нюмън!

— Нима? — отзова се друга. — Не си го представях по този начин…

— Ако аз бях на мястото на издателите, не бих допуснала този каторжник в избраното общество!

— Но…

— Той е престъпник, скъпа! — авторитетно заяви първата. — Досущ като Стив Вайс и Марк Корниш, сещаш се за онзи смахнат певец, дето ми взе хляба от Интерклуба, нали? Само един престъпник, нищо повече! При това е наркоман. Нищо чудно и сега да е друсан.

— Нима?

— О, скъпа, толкова е нагъл, че като нищо ще го направи! Не си ли спомняш, че художникът Вайс се появи на един прием, пиян като пън?

Ким стисна зъби и прошепна на Жана:

— Запознай ме с двете дами отзад, моля те!

— Сигурен ли си? — Жана се извърна. — О, Герда, скъпа, едва сега те виждам! Изглеждаш страхотно!

— Пред теб бледнея, Жана! Днес си великолепна! Бременността направо те разкрасява!

— Герда, да те запозная. Ким Нюмън!

— О, значи това е той? Господин Нюмън, много харесвам творчеството ви и…

Ким послуша тирадата няколко секунди. Вечерта му изглеждаше окончателно съсипана и той безцеремонно дръпна Жана настрана.

— Но Ким, та това е една от най-добрите певици на Земята! — възрази тя.

Ким злорадо се ухили и каза на висок глас:

— Тази пачавра — велика певица? Как ли пък не!

— Ким, това е неприлично! Иди й се извини! Герда, скъпа…

Той остави тълпата да го погълне. Беше бесен. „Герда, скъпа…“ — това ли беше начинът да пробиеш в обществото? Очи в очи се подмазваш и дрънкаш глупости, в гръб забиваш ножа?

Опита се да се присламчи към Стив, но той водеше високопарен разговор с друг художник и Ким се изниза. Настани се на балкона, в уютния полумрак сред мириса на орхидеи. Беше решил тази вечер да се напие и изобщо не го интересуваше какво ще каже „скъпата“ Герда за това.

Беше осъществил наистина близко запознанство с втората бутилка уиски и скоро дъното й щеше да се види. Наближаваше три сутринта, но настроението на Ким не се бе подобрило никак. Гласовете на гостите в залата тук бяха сведени до бръмчене, все едно е попаднал в близост до гигантски кошер… само че не с пчели, а с търтеи. На всичкото отгоре изобщо не беше пиян! Реши, че няма смисъл да продължава повече, и стана. Просто щеше да помоли Жана да си отидат вкъщи…

В залата изпищя някаква жена.

— Повикайте лекар! — извика някой. — Жана… добре ли си?

Името й извади Ким от вцепенението му. Той остави чашата си и се втурна в залата.

Жана лежеше в плътен кръг от зяпачи. Без никакво колебание Ким пое ръководството:

— Дръпнете се и й оставете място да диша! Лекар? Случайно някой да е лекар? Повикайте линейка! Донесете вода! Хайде, по-бързо!

Стив притича през тълпата и приклекна от другата страна на Жана.

Двамата я съпроводиха с линейката до болницата. Докато сестрите се суетяха и подготвяха операционната, Ким успя да дръпне един от докторите настрани и да го попита:

— Какво става? Всичко наред ли е?

— Имала е разкритие, има и леко кървене… припадъкът вероятно е от болката. Потискала е силни контракции доста време. Аз. Не долавяме сърдечните тонове на плода обаче. Подготвяме съпругата ви за спешно цезарово. Тя ще се оправи, не се тревожете!

Но лекарят не беше прав.

Ким и Стив прекараха няколко напрегнати часа в болницата, преди същият доктор да прекоси коридора, да дойде и да седне при тях. Изглеждаше състарен с няколко години.

— Детето? А Жана? — опита се да отгатне Ким. Краката му омекнаха пред сведените рамене на лекаря, който поклати глава и на втория въпрос.

— Съжалявам. Много съжалявам.

Стив му направи място помежду им на пейката.

— Направихме… направихме всичко възможно… обилно кървене… сърцето не издържа…

Поседяха няколко минути. Беше рано за сълзи.

Без Жана къщата изглеждаше мъртва. Дните между нейната смърт и погребението Ким и Стив прекараха със спуснати пердета, заключени врати и в компанията на няколко каси алкохол. Едва когато след церемонията се наложи да дадат интервю на журналистите, Ким най-сетне осъзна каква глупост правят.

— Тя ви беше любовница и на двамата, нали? — попита млада жена с причудлива прическа.

— Да, още от времето, когато бяхме четиринадесет-петнадесетгодишни! — отвърна Стив. — Много хляб сме изяли заедно, но не бих казал, че ни беше просто „любовница“! Звучи някак грубо за жена като нея!

— Тя ви беше агент, хазяйка, свръзка… — опита се да му помогне журналистката.

— Преди всичко ни беше най-добрата приятелка!

— О, да! — журналистката злобно се усмихна. — Приятелка. Как пък не.

— Почакайте! — Ким сложи ръка на рамото й. — Нищо не разбирате! Нима за вас животът започва и свършва в леглото? Толкова важно ли е с кого прекарваме нощите си? Не мислите ли за Жана като за страхотна дизайнерка, а не като за наша любовница? — Той добави с по-топъл глас: — Чели ли сте книгите ми?

— Голяма ваша почитателка съм!

— Лайт… не ви ли е научил на нещо? Само насилието ли видяхте в него? Наистина ли? Ако е така, няма какво повече да говорим!

Той хвана Стив под ръка и си тръгнаха от гробищата. Смаяната тълпа журналисти забръмча.

— Кой знае какво ще напишат за нас! — поклати глава Стив, когато вече седяха в колата.

— Да ти призная честно, не ме интересува ни най-малко!

3.

Лайт лежеше по гръб на леглото. През отворения прозорец виждаше короните на няколко дървета. Въздухът, който нахлуваше в стаята му, беше прохладен и свеж.

— Колко смешно! — каза на сестрата. — Трябваше ми цял един живот, за да разбера какво искам!

— И от какво имате нужда?

— Да усетя света около себе си… Да го почувствам и да видя, че е красив! — Лайт мечтателно се усмихна. — Не знам дали ме разбираш, красавице, но съм пропилял десетки години да убивам и съм пролял стотици литри кръв, за да разбера, че това изобщо не ми е било необходимо! — Стисна за момент зъби пред внезапния пристъп на болка и добави: — Имате ли представа колко още ми остава?

— О, Вие няма да умрете! — увери го безгрижно сестрата. — Може би ще поседите в инвалидна количка известно време, но ще можете да се любувате на красивото още години наред!

— О, така ли? — изведнъж изгуби интерес Лайт. — Бихте ли ме оставили да поспя тогава?

Из „Лебедово ято“ — Ким Нюмън

Марк ласкаво потри коляното на Ким, който промърмори:

— Дори след толкова години боли! Така дяволски… И днес все още очаквам тя да излезе иззад ъгъла и да ми се усмихне! Опитвам се да си представя каква щеше да е на тази възраст, и според мен щеше да е все така прекрасна!

— Имаш нас! — Марк сложи глава на рамото му и го целуна по врата.

— Не е същото, мой човек! — Ким потри лице в косата му. — Виждаш ли, Джен, не съм имал друга. Бях сигурен, че няма по-добра от нея…

— Ако искаш, би могъл да не… — прошепна Марк.

— Не! — Ким го подръпна за косата. — Налей ми още една доза от този конски илач, човече! — И след като той стана, продължи: — Искам да си кажа приказката докрай, ясно? Не си мисли, че правим този разказ само заради теб, Джен! Беше време да си кажем всички тези неща. И така, още на следващия ден ние със Стив се хванахме на работа. Колкото и да ти е чудно, първо си намерихме нов агент. В крайна сметка трябваше да мислим не само за изгубеното, но и за това, което ни предстои. Някой трябваше да се погрижи изложбите на Стив да бъдат направени, моите книги да бъдат издадени и песните на Марк да бъдат записани. Ето защо първо си потърсихме нов мениджър и едва след това се хванахме сериозно да завършим замисъла си. Сега ще ти покажа нещо. Тази картина никога не е била излагана и съвсем естествено, не беше продадена! Марк, би ли я донесъл? Знаеш ли, Джен, когато му се обадихме в каторгата да му съобщим за смъртта на Жана, той беше мъничко доволен…

— Не е вярно! — протестира Марк, помъкнал картината под мишница.

— Напротив, вярно е! — Стив размаха ядно ръка. — Ревнуваше от нея, сладък!

Марк само сви рамене и обърна картината към Джен:

— Ето!

Право срещу нея гледаше лицето на една жена. Дженифър я позна главно заради снимките в архива, но на портрета Жана беше… друга. Картината беше изпипана до съвършенство. Виждаха се малките бръчици, точиците в очите, отделните кичурчета коса, дори гънките по устните… беше невероятно красива и Джен преглътна сухо, защото умееше да си признава, а беше болезнено да си каже, че толкова красива колкото тази жена никога няма да стане. И все пак от картината лъхаше нещо… На Джен й трябваха няколко секунди да разбере какво не е наред — Жана беше нарисувана мъртва. Зад нея се виждаше краят на подвижната маса, върху която беше сложен трупът, а още по-назад стърчеше крайчец от бялата престилка на някакъв лекар.

— Господи! — възкликна Дженифър.

— Стив нарисува това три месеца след смъртта на Жана — спокойно каза Ким. — Точно тогава бях завършил „Жанин“ и след като се разходих хубавичко в парка, отидох в ателието му, където той приключваше с това. Спогледахме се и си дадохме сметка, че правим глупости. „Жанин“ беше страхотна книга. Невероятно добра и правдива. Само че болката не беше изчезнала с нея. Аз дори не се опитвах да я споделя с тази книга! Картините на Стив — прословутата серия „Любовницата“ — също бяха прекрасни. Но явно не това беше начинът да се излекуваме.

… Ким стоеше пред статива, отворил уста в нямо възклицание.

— Дочетох „Жанин“! — каза му Стив. По бузите му имаше следи от сълзи, а очите му бяха подпухнали. — Какво ще кажеш за това тук?

— Ти си най-добрият художник на света! — отвърна му Ким. Пое си дъх, понеже гласът му беше изтънял. — Направил си я… Направил си я такава, каквато беше и о, Боже мой, ти… — той прегърна Стив и зарови лицето си в косата му. — Боже господи, толкова ми липсва! — Не можеше да сдържа сълзите си повече и заплака, а раменете му се тресяха от хлиповете. — Тя е като жива, Стиви, досущ като жива, как можа да я направиш толкова хубава дори и мъртва! О, Стиви…

Стив нежно го поведе към дивана и го сложи да седне. След това отиде до бара, наля по един пръст водка в две чаши и се върна при него.

— Пийни си! Имаш нужда от една доза!

Наложи се Ким да хване чашата с две ръце, за да отпие от нея, и ръбът все пак тракна в зъбите му. Сълзите се стичаха по лицето му и капеха по ризата.

— Поплачи си! — Стив обгърна раменете му с ръка. — Ти я направи страхотна в „Жанин“, Кими! И не я остави да умре!

— Нямах сили да го сторя! — изхлипа Ким. — О, Стиви, защо тя трябваше да си отиде? Толкова ми липсва!

Стояха и гледаха картината почти целия следобед. Едва когато започна да се здрачава и платното се скри в полумрака, Ким изтри сълзите от бузите си и се изправи:

— Време е да си опаковаме багажа, Стиви! Не искам да оставам тук нито час повече! Ще заминем някъде към крайбрежието и ще се опитаме да започнем отначало.

— Нови впечатления, нови хора, нов дом… Имаме нужда от това! — съгласи се Стив. — Но не виждам какъв багаж имаме да опаковаме! Да се махаме оттук. Ще се обадим в някоя агенция по-късно и те ще се занимаят с книгата и с картините!

Два дни по-късно вървяха рамо до рамо по една улица, в края на която се виждаше морето. Ким хвърли поглед към витрината, край която минаваха, и се усмихна. Приличаха на скитници с безръкавните си гащеризони и разпуснатите по раменете коси. Стив видя усмивката му и се засмя на свой ред. Отново бяха бездомни, безработни и свободни.

Няколко седмици се шляха през градовете и отново се чувстваха близки като някога — и толкова свободни също. После един ден Ким завари Стив друсан. След още няколко дни Стив изчезна. След около месец той му се обади и му каза, че е арестуван… И след това беше съдебният процес.

Ким беше в залата през всичките пет дни от делото. Беше странно да стои сред публиката вместо на подсъдимата скамейка при Стив. Беше… болезнено.

Беше болезнено и да вижда страха в очите на приятеля си, издайнически потрепващите му устни, зениците… Стив бе намерил начин да се надруса дори в ареста, копелето му с копеле. Ухиленият Тони сред публиката беше доказателство как.

Когато произнесоха присъдата, Ким дори не отиде да се сбогува. Излезе от залата колкото можеше по-бързо, и се запъти към първата кръчма, която видя. Някога със Стив се бяха клели в приятелство. Някога си бяха обещали да не се изоставят един друг. Сега Стив го беше предал…

Прекара два празни месеца в някакъв малък хотел в малък град, от който нямаше никакви спомени. Ставаше сутрин в пет, отиваше във фитнеса, тренираше около час, взимаше сауна, топваше се в басейна и се качваше в стаята си да пише. Прекъсваше заниманието си за обяд, разхождаше се около час в близкия парк и се връщаше при книгата, с която оставаше до десет вечерта. Вечеряше в стаята си и си лягаше към единадесет, за да започне всичко отначало на следващия ден…

„Жанин“ излезе малко след като завърши „Есенна кръв се пролива“. Купи си голяма бутилка уиски и седна на фотьойла до прозореца заедно с кутия цигари, бутилката и книгата. Пуши, чете, пи и плака през целия следобед. Вечерта се обади на Марк.

— Самотен съм! Не съм на място. Изоставен съм, по дяволите. И… отчаян съм. Помогни ми!

— Човече, нямам право да те посъветвам за това, което си мисля — Марк поклати глава. — Но знаеш ли, липсваш ми! Ако имаше начин да се върнеш…

Поговориха още няколко минути върху незначителни теми. Когато разговорът приключи, Ким остана да се взира в тъмния екран. След това решително се изправи и набра номера на агента си. Преди всичко трябваше да се погрижи за новата си книга.

Вечеря в стаята си. Към десет се облече и излезе. Дълго се скита по улиците, докато минувачите оредеят и накрая тротоарите опустеят съвсем. Избра си място на паркинга до денонощен магазин и там причака жертвата си.

Момичето слезе от бял „Форд“ и тръгна към магазина. Имаше походката на Жана или поне така му се стори.

— Извинете, госпожице… — повика я Ким. Тя се обърна и той заби ножа си в гърлото й.

Кръвта го опръска.

Бликаше от двете страни на острието като крила на лебед. Жана се свлече в ръцете му.

Беше я убил.

Беше убил лебеда.

Беше избрал пътя си и за него нямаше напускане на лебедовото ято…