Елена Павлова
Белязани лебеди (8)

1.

Лайт затвори вратата след себе си. Хвърли кислородната маска, смъкна затворническия гащеризон и се пъхна в малката баня. Мощната струя на душа жилеше безпощадно тялото му и постепенно отми както мръсотията, така и умората. Лампичката над крана светна и след миг струята спря. Лайт метна хавлията на раменете си и се запъти към леглото.

Беше глупаво да се остави да го хванат. Но присъдата не беше голяма, оставаха му само шест месеца и след това щеше отново да излезе навън и да си отмъсти на всички, които го заслужаваха.

Изръмжа, намести се под завивките и заспа. Цял ден си бе мечтал за това!

Из „Марсиански прелюдии“ — Ким Нюмън

Марк бе отишъл до кухнята. Върна се с камара сандвичи.

— Време е за нощна закуска, момчета… и момиче, разбира се! Надявам се да не си вегетарианка, Джен? Забравих да те питам.

— Не съм! — Тя поклати глава. — О, знаете ли, аз също съм гладна!

— От много приказки и от много слушане се огладнява! — Стив грабна един сандвич. — Ау, страхотни са, с краставица и горчица!

Ким му се ухили през масата и го изчака да преглътне първата хапка, преди да подеме:

— На излизане от Спецучилището си мислех, че светът ми е в краката. Нямаше начин животът да стане по-лош отпреди, нали? Само колко бърках!…

… Заедно с Марк бяха наели малко апартаментче в предградията. Когато за първи път влязоха вътре, в лицата ги блъсна застояла смрад на мухъл, пот и изпражнения.

— Боже господи, тук ли смяташ да живеем? — Марк стисна носа си с пръсти. — Че тук и хлебарките вече са се споминали!

— Ще се превърне в дом! — увери го Ким. — Ще видиш! Но ако имаш други идеи, не те държа насила.

— А къде да отида? Отново на улицата? Не, благодаря, не това ми е представата за живота!

За представата говориха и по-късно, след като вече бяха започнали работа в консервната фабрика.

— Мразя това! — Марк с ярост захвърли сака с униформата си на леглото. — Ден след ден стоим и гледаме как зеленчуците се точат по конвейера! Ако видим морков в доматите, това е събитие.

Ким присви рамене и смени темата:

— Ще излизаш ли тази вечер?

— Да, ще отида да обърна едно питие в някой бар, а ако си хвана и приятел, поне вечерта няма да е завършила зле! Трябва да плащаме наема, нали се сещаш!

— Какво ли бих правил без теб?

— Каквото правиш и сега, Кими — тросна му се Марк, — само че вместо да ходиш на лекциите по филология вечер, щеше да бачкаш на втора тъпа работа. Или да продаваш на улицата. Защо, по дяволите, не опиташ по този начин? Поне няма да се свираме в мизерната дупка!

— Хайде да не започваме, а? Стига ми, докъдето се дотъркалях! Знаеш, че имам оферта за книгата, само да им дам готов ръкопис, и ще кихнат за нея…

— Върви по дяволите с твоята „Светлина“. И не забравяй да угасиш лампите, когато свършиш да пишеш! Миналия месец сметката за тока беше страхотна!

Изкараха по този начин няколко месеца. Тъкмо най-сетне започнаха преговорите за „Светлина“, когато внезапно го повикаха при директора на фабриката и още по изражението на лицето му той позна какво ще се случи.

— Седнете, Нюмън! — приветливо му кимна директорът. — Имаме, значи, да поговорим…

— Уволнен ли съм?

— Ами… Поредните иновации в завода, така де. И тази задача по конвейера се поема от автоматизирана система. Но мога да предложа друго работно място… Не е така привлекателно като сегашното, но…

— Вие на сегашната ми работа привлекателна ли й викате? — Ким смръщи вежди. — Не, благодаря, по-непривлекателно място не желая.

Той кимна, стисна ръката на директора и излезе от кабинета, като затвори вратата съвсем внимателно. В джоба си имаше точно тридесет нюлъра и ги похарчи до последния цент в най-близката кръчма. Когато се прибра, минаваше три. На сутринта Марк го завари до кухненската маса с втренчен в стената кървясал поглед и следи от сълзи по бузите.

— Никога не съм се чувствал така унижен! — сподели му Ким, докато разказваше за разговора с директора. — И никога повече няма да стъпя в проклетия консервен завод, а зеленчуците ще си консервирам сам!

— И от какво ще живееш, след като си отхвърлил всяка възможност за завръщане?

— На улицата ще изляза, по дяволите!

— И за това се иска талант и сексапил! — Марк разкърши снага. — Сериозно. Какво ще правиш сега?

— Не знам още. Ще пиша, предполагам. И… — Ким го погледна виновно. — Можеш ли да ме финансираш за седмица?

— Приятели сме! — Марк го прегърна небрежно. — Не се разстройвай толкова, на всеки се случва!

— Но… Аз исках да се променя, дявол да го вземе! Исках да живея като нормалните хора. И ти… не трябваше…

— Аз… — Ким стисна зъби и не позволи на „обичам те“ да се изтъркаля от езика му.

— Много добре знаеш, че ме изхвърлиха дори от пристанището! А и в „Щиглецът“ се изкарват добри пари.

— Но не това е начинът!

— Хубаво де, ама я го обясни на директора си.

— Знаеш ли какво, ще направя друго нещо! — Ким се изправи рязко. — И без това стоиш с мен само от солидарност! Трябва да се разделим. Така няма да ти тежа на врата и ще бъдеш по-свободен…

Марк се ококори насреща му.

— Да се разделим?! А ти какво ще правиш?

— Ще се обадя на баба ми и ще я помоля да ми прости!

— Уф! Не си го и помисляй.

— Голям съм вече, мога да я понеса! Освен това „Светлина“ излиза догодина и… Не искам да завися от някого, Марк! Обичам те и точно затова искам да се опитам сам да си уредя живота, става ли?

— Животът си е твой, братле! — Марк сви рамене, а очите му издайнически блестяха. — Когато и да ме потърсиш, наблизо ще съм.

Ким наистина се премести при баба си и дори изкара цели седем месеца при нея. Повече просто не издържа. Нае си жилище веднага щом взе аванса за „Светлина“. Животът му се сриваше, защото парите бяха малко и свършваха бързо, а работа нямаше и докато завърши „Кофи за боклук“, отново беше там, откъдето тръгна. Не можеше да се върне дори при баба си.

Опитът му като бездомник завърши на третата вечер — видя Стив, небрежно облегнат на съседния ъгъл. Още преди полунощ се разполагаше на дивана у Тони и на следващия ден излезе да опознае квартала и клиентелата.

Заловиха го заедно с още десетина души точно в деня, когато излезе „Кофите“. Присъдата беше от пет години.

2.

Облегнат на вратата, Норман пееше:

— Франки и Джони се любеха лудо…

Като видя, че Лайт се е събудил, той млъкна и се засмя:

— Спиш като пор, Лайт!

— Събота е, славейче, доколкото си спомням, това е почивен ден!

Норман прекоси бавно килията. Мускулите му играеха под блестящата кожа. Движенията му бяха плавни и изящни — като на диво животно. Дългата черна коса се стелеше по гърба му. Лайт улови ръката му и я допря до бузата си:

— Прекрасен си, мой сладкогласни приятелю! Това ли ти се искаше да направим, та се разпя така рано?

— Позна, Лайт, искам да ме любиш до смърт!

— Това е лесно да се уреди, Норм, но ще е по-добре да не го правя, защото за убийство дават доживотна присъда, а аз искам да изляза оттук и да убия всички смотани свине, които ми погодиха този номер…

Из „Марсиански прелюдии“ — Ким Нюмън

Ким поклати глава и протегна крака към огъня.

— Животът често е мръсно място! — отбеляза Джен.

— Винаги е мръсен играч — поправи я той с крива усмивка. — Първата ми каторга беше на Марс. Идея нямаш какъв се върнах оттам… Спаси ме само писането, иначе да съм си видял сметката. След три години получих амнистия и излязох навън. Е, тогава вече се сблъсках с живота в цялата му гадост. Парите от „Кофи за боклук“ свършиха много бързо и накрая пак се хванах за занаята заедно със Стив. Стана така, че пребих клиент — бях пил и в лошо настроение, не че това е извинение. Прибраха ме за отрицателно време. Този път отнесох шест години, Стив влезе за три. Ако щеш вярвай, втората каторга ми е черна дупка в паметта, помня само раздялата с него — той излизаше навън, аз оставах да доизлежавам присъда…

… Три дни по-късно надзирателят му съобщи, че ще има нов съкилийник: бил опасен убиец от новата партида каторжници.

В първия момент Ким не можа да повярва, когато вратата на килията се отвори и да, нямаше начин да сбърка съкилийника си, ако ще лицето му да не беше вече на момче.

— Ким? Ти? Тук на това проклето място? Така се радвам да те видя! — Марк се вкопчи в него като удавник.

Постояха прегърнати.

— Изтърва Стив за малко — промърмори глупаво Ким.

— Намерих си майстора — подсмръкна Марк и го стисна още по-здраво. — Наиграх се.

— Кого си убил?

— Не кого, колко. Ви… ви… викнаха ме за „ергенско парти“…

Марк целият трепереше в ръцете му и Ким го залюля лекичко.

— … дъ… дъ… два дена… осем човека… ре… редуваха се. На… накрая ме из… изтърваха и ги… като кучета ги избих.

— Нямаше да излезеш оттам жив, нали знаеш? — прошепна Ким и зарови лице в косата му. — Добре си направил.

— Боже мой, само колко кръв имаше.

Риданията на Марк го разкъсваха като парцалена кукла.

Няколко месеца по-късно излезе „Голи танци“. Заедно с това в каторгата пристигна журналист, който искаше да вземе интервю от Ким. Бе изгубил няколко седмици за път само за едно интервю! Ким никога нямаше да забрави встъпителните му думи:

— Намирам се в главния корпус на Марсианските нефтени заводи! Няма да ви заливам със статистически данни, защото съм дошъл тук не за да говоря за затворниците, а да се срещна с един от тях. Той е точно тук пред вас, бащата на Лайт!

Излезе „Без проблеми“. След него и „Светлият боец“. Трите години изтекоха като пясък през пръстите.

Надзирателят търпеливо чакаше пред съблекалнята. Ким, без да бърза, навлече новите си дрехи. Чувстваше се малко неудобно в тях, след като толкова години бе носил само затворнически гащеризон.

— Ще минем ли за вещите ти, или да ги донесат на борда?

— Ще си ги прибера сам! Искам да си взема довиждане с Марк!

Марк лежеше на леглото си със затворени очи. Ким стоя няколко секунди неподвижен до него и накрая нарочно шумно стовари сака си на земята. Марк отвори очи и го погледна.

— Трябва да тръгвам! — каза му Ким.

— Бих искал и аз да мога да дойда с теб! Е, пожелавам ти щастие!

— Само това ли?

— И да не се виждаме повече тук! Обаждай се!

— Биха могли да те помилват…

— Да, когато се спаружа от старост… Аз съм убиец, Кими, а хората не се церемонят с такива като мен! Бъди щастлив, чу ли? И поздрави Стиви и Жана от мен! А сега върви!

Ким се наведе и го прегърна през врата. Марк го целуна — горещо, страстно и с любов. Ким взе сака си и излезе бързешком. Опасяваше се, че ако погледне назад сега, нямаше да може да си тръгне.