Елена Павлова
Белязани лебеди (10)

Епилог

Когато сестрата излезе, Лайт се пресегна и отвори шкафчето до главата си. На горния рафт, както и предполагаше, имаше наредени няколко опаковки бинтове. Извади три и заплете бинтовете на здрава плитка. Завърза бинта за стъпалата си, като стискаше зъби да не изкрещи от болка. Най-трудно беше да прекара плитката през системата макари на тавана, но с малко хитрост успя да се справи. Внимателно направи клуп в края на бинта и пъхна главата си вътре. После се надигна и се опря с ръце в стената. Болката вече нямаше значение. Отблъсна се, колкото сили имаше, и подвижното легло под него тръгна към отсрещната стена. Лайт усети как се измъква изпод тялото му и изкрещя победоносно. В следващия миг въжето на врата му се стегна.

Сестрата, която дотича няколко минути след вика му, го намери да се клати във въздуха обесен. Очите му бяха изскочили от орбитите си и кървясали, а подутият му и син език се подаваше между устните му, но въпреки всичко на лицето му беше изписана широка усмивка.

Из „Лебедово ято“ — Ким Нюмън

Ким завърши последното изречение и с усмивка поклати глава:

— От тук нататък историята на живота ми се събира в няколко изречения. Осъдиха ме до живот и ме върнаха в каторгата при Марк. Две години по-късно и Стив се присъедини към нас.

— Бях тъжен и объркан, след като си излежах присъдата! — обясни Стив с печално вдигане на рамене. — Случи се така, че убих един клиент, и на процеса реших да не се хващам за сламки — състояние на афект, такива работи. Така че тримата се събрахме заедно!

— След това — добави на свой ред Марк — прекарахме двайсетина спокойни години на Марс. Да ти призная, Джен, световната ни слава направи каторгата удивително лека! Когато най-сетне ни писна от затвора, просто подадохме молби за помилване и ето ни тук!

— Просто? — вдигна вежди Стив. — Изобщо не беше просто, да ме извиняваш.

— Но защо си избрахте едно толкова малко градче?

— Затворът променя хората! — отвърна Ким. — И те са белязани за цял живот. Но честно казано, страхувахме се да се върнем в големия град. Тук си имаме ферма, живеем заедно и съседите ни приемат, макар да сме си тройка особняци. В града отново щеше да се появи нещо, което да ни раздели, трябваше да се доказваме и… навярно в крайна сметка щяхме да се върнем в каторгата. За нас тук е по-безопасно. Форест ни заземява. Но… — Облиза устни и след кратък размисъл добави: — Може би е просто от възрастта. Виждаш ли, скъпа, мисля, че след толкова години ние все пак разбрахме едно — човек винаги си остава белязан. Няма никакъв смисъл да се бунтуваш. Единственият начин е да се оставиш течението да те отнесе. Така че сега правим точно това.

— Любувате се на красивото? — опита се да му помогне Джен.

— Да! — кимна той. — Може и така да се каже.

Рано сутринта, след като бе успяла даже да поспи няколко часа, Джен замина за Сентръл. Беше странно спокойна, докато се прибираше у дома и работеше върху статията за „Артхаус“ Отне й цяла седмица, от която тя отдели един ден и през него си позволи: разходка до предградията на Самървил, където преди години се подвизаваше нейната смогерада; посещение в предварителния арест за малолетни, където бе прекарала няколко месеца; визита в Спецучилище Х17, където бе учила. В петък, след като завърши статията и я изпрати, Джен се отби в аптеката за опаковка сънотворно, взе бутилка вино от близкия супермаркет и се прибра у дома. Приготви си отлична вечеря и хапна добре. Облече нощницата си, зареди диктофона и постави „Три килии“ с автографите до възглавницата си. Отпуши виното и си наля една чаша. Пусна записа. Изсипа сънотворните в шепата си.

— Виждаш ли, Джен, имах привилегията да живея във ферма на Запад. Още помня прясно окосеното сено, което ухаеше като дъха на връщащите се от паша крави. Като малък си представях как се навеждам да загреба сеното…

Дженифър постоя, заслушана в гласа на Стив. След малко стана, отиде до прозореца, отвори го и изхвърли хапчетата навън.

В крайна сметка те тримата си мислеха, че са прави. Бяха преживели всичко и бяха стигнали до определени изводи. Страшни, без съмнение. И със сигурност верни. Разбира се, беше лесно да изпие хапчетата и да умре. Но дали искаше да се превърне в Лайт, който се обесва, защото не може да понесе истината?

Джен седна на леглото, обгърна коленете си с ръце и се заслуша отново в историята. Не усети как сълзите потекоха по бузите й, но това вече нямаше и значение. Протегна ръка, напипа чашата с вино и отпи една глътка. Вкусът на питието беше превъзходен.

Ако не друго, каза си, то поне можеше да опита да носи с гордост бремето на белязан лебед даже и ако нямаше да има изход от лебедовото ято…