Елена Павлова
Белязани лебеди (7)

1.

Лайт влезе в кабинета и спря до вратата. Поздрави тихо:

— Добър ден!

На табелката на бюрото пишеше „М. Г. Мортимър“ Очилаткото дори не отмести очи от компютърния екран. Отбеляза:

— Излизате от Спецучилище, така ли?

— Не се опитвам да го крия! — Лайт с горчивина изви устни. — Но миналото ми е забравено и погребано. Искам да работя като всеки друг.

— В нашия завод много държим на образцовото поведение и…

Лайт с една крачка стигна до бюрото, наведе се над ръба, завря лицето си в това на Мортимър и зловещо процеди през зъби:

— Мъртъв си, човече. Пиши се умрял.

После излезе и хлопна силно вратата.

Из „Разните работодатели“ — Ким Нюмън

Марк облиза пресъхналите си устни:

— Това беше историята с птиците! Сега е ред на Стив да си излива душата!

— Нищо по-лесно от това! — Стив поклати глава. — Виж, Джен, тази част от биографията ми е вярна — в затвора провеждаха специални курсове за рехабилитация и там за пръв път се запознах с мислошлема като средство за рисуване. Бях очарован! Не си и бях представял по такъв начин света около себе си. Велико нещо беше това, мислошлемът, и първата ми работа навън беше да си купя един. Втората — да се обадя на старата любовница на Жана. Тя се беше върнала при нея и както вече се сещаш, Джен, третото нещо след напускането на затвора бе да се съберем отново…

… Строг прислужник в черно отвори вратата и любезно се осведоми:

— Вие трябва да сте Стивън Вайс? Очакват Ви!

Къщата беше огромна и стара. Стив изкачи полека многото стъпала към горния етаж. Чувстваше болезнено, че мястото му не е сред лукса и разкоша, които го заобикаляха — или поне не и когато носеше омачканите си стари дрехи. Мигом забрави за това обаче, щом видя Жана да излиза от стаята в дъното на коридора.

Беше страхотна. Годините в затвора я бяха променили и сега вместо привлекателно младо момиче тя беше сочна. Вече жена. Косата й, все още доста къса и със следите от затворническа прическа, беше умело гарнирана с диадема. На ушите й се поклащаха скъпи обеци, а разкошната й червеникава рокля прилепваше плътно към тялото и очертаваше съвсем точно умопомрачителните й форми.

— Стив! О…

Прегръдката й го превърна в гръмоотвод за искрящата енергия на светкавицата й. Целувката й имаше вкус на череши и ванилия. Един ден щеше да я нарисува, каза си Стив, и не затвори очи.

Задъхана, Жана се усмихна до сълзи:

— Ела да те запозная с Уилма!

Стаята беше толкова семпло и същевременно така луксозно обзаведена, че Стив едва успя да си поеме дъх от шока. Моментално си представи картина и с усилие се въздържа да не измъкне на място мислошлема.

Уилма седеше в едно кресло близо до прозореца. Беше може би шестдесетгодишна, все още чудесно запазена.

— Приятно ми е да се запознаем, млади човече! — усмихна му се тя. — Все пак наистина си много хубав! Чудех се що за човек успя да ми отмъкне Жани, но ти надминаваш всичко, което съм си представяла!

— Благодаря за комплимента, госпожо!

— Просто Уили, ако нямаш нищо против!

Стив се приближи до стола, пое протегнатата ръка на Уилма и я целуна с цялата галантност, на която беше способен.

— Ти наистина си един много сладък джентълмен! — Тя му се усмихна още по-широко. — Жани? Ще споделиш ли с него идеята си преди вечеря?

— Мислех си за сър Дезмънд! — Жана се настани в краката на Уилма и подкани с жест Стив да направи същото. — Уилма познава голям кръг от богати хора, които се нуждаят от млади и способни партньори — а ти, Стиви, имаш нужда от пари и подкрепа, нали така? Ето защо ти предлагам сделка!

— Сър Дезмънд на тепсия, така ли?

— Той ще ти хареса! — Жана сложи ръка на коляното му. — Знам, че е малко прибързано и друго си си представял за живота навън, но… Нашата смогерада отдавна се е разпаднала. Пък и нямам намерение да те видя пак в затвора… Един богат покровител ще ти позволи да се занимаваш само с това, което желаеш. Беше ми писал, че си започнал да рисуваш. Сър Дезмънд ще ти даде възможност да завършиш Художествената академия и ще ти предложи връзките и подкрепата, необходими да започнеш кариера. Аз самата следвам дизайн и вътрешно оформление. Така ще си и близо до мен.

— Уили? — Стив се извърна. — Как се примиряваш с толкова практичност и своеволие?

— Не съм искала от нея любов и вярност, ако това имаш предвид, млади момко! — Уилма присви устни. — Жана без съмнение е привързана към мен по един или друг начин, а освен това сме сключили сделка, каквато можеш да направиш и ти с някой от приятелите ми! Не мога да ти предложа нищо по-добро — но ти си решаваш сам.

— Да, разбира се! — Стив кимна с неохота. — Не съм си представял така нещата, които ще правя, когато се озова на свобода, но сте прави и двете — доникъде няма да стигна, ако започна от нулата. Мисля, че ще е добра идея да ме запознаете с вашия сър Дезмънд!

Така и стана. Още същата вечер Стив и новият му покровител сключиха сделката и я подписаха в леглото. Дезмънд беше приятен стар господин и животът с него не беше труден за Стив, още повече че можеше да прекарва доста време и с Жана, а същата есен започна следването си и направи голяма изложба малко преди Коледа, но той искаше повече от живота — и го получи, когато съвсем случайно срещна в парка стар приятел.

Започваше да се здрачава и Стив се чувстваше неуютно в пустия парк. Порица се сам, че се плаши от сенки, и втори път се порица, че още се мисли за бандитче от предградията, а всъщност е издокаран и зализан и като нищо ще си го отнесе…

— Вдигни си високо ръцете, лигльо! — нареди студен груб глас. — Стой си на мястото и не шавай, че ще стане по-лошо!

Лицето на нападателя бе надлежно скрито под смъкната плетена шапка, но на Стив той му се стори някак познат. Тихо се пробва:

— Тони?

Онзи така се олюля, все едно Стив го беше ударил.

— Тони, аз съм Селския, Стив!

— Сериозно ли говориш? — Маскираният здраво го ощипа отзад. — Прав си, този задник не бих го сбъркал с нищо друго! Бая време мина, а?

— Което си е вярно, вярно си е! — Стив се засмя. — Дали да не…

Внезапно друг суров глас се намеси:

— Ей, ти с шапката, горе ръцете!

— Но… — заекна Тони, докато вдигаше старателно ръце. — Господин полицай, аз просто…

— Е, хайде, не ми казвай, че не съм видял правилно!

Стив се извърна към ченгето зад гърба си и се засмя:

— Съвсем навреме, господин полицай, но на грешно място! Ние просто се забавлявахме, не нарушаваме реда в парка, нали?

— Не, наистина, но… — полицаят го измери от глава до пети, остана доволен от приличния му вид и кимна. — Сигурен ли сте, че този тип не ви беше опрял нож в гърлото?

— Напълно! Приятели от детинство сме. Ела, Тони, чакат ни вече, доста се забавихме този път!

— Да ви придружа до изхода все пак? — поколеба се полицаят.

— Ако желаете! — Стив хвана Тони за ръката. — Живеем съвсем наблизо, при сър Дезмънд Рейнолдс, но ще ми бъде приятно да ви поканя на чашка у дома!

— На работа съм! — отказа с явно съжаление пазителят на реда. — Е, приятна вечер, момчета, и не си играйте друг път така, защото колегата ми не е мекушав като мен!

Двамата повървяха доста, преди Тони да си поеме дъх облекчено:

— Господи, Стиви, спаси ми кожата! Можеше да ме предадеш като нищо!

Стив го изгледа изпод вежди.

— Това пък защо? И като споменах на онова ченге за чашка, защо не се отбиеш у дома да пийнеш нещо с мен и сър Дезмънд?

— Сериозно ли говориш?

— Ще видиш, приятелят ми много ще те хареса! Както ми каза една позната, ако я перифразирам, той е един развратен стар господин и си пада по престъпниците!

— Добре си се подредил, значи!

— Е, старая се, макар старите времена често да ми липсват!

— Не и Карлос, нали?

— Не бях се сещал за него от години! Не, определено не и той!

2.

Лайт стоеше притаен в сянката на ъгъла. Когато видя Мортимър да излиза от кантората, тръгна след него. Беше облечен в черно и приличаше на подвижна сянка. Издебна мъжа, докато стигне до колата, приближи се до него и го потупа по рамото:

— Здрасти, господин приемателна комисия! Как сме днес?

Мортимър се обърна и смръщи вежди:

— Познаваме ли се?

— Да бе, мой човек, неотдавна кандидатствах за една въшлива работа при теб! Май не си взел на сериозно думите ми, така ли е? Очаквах да те видя с цял отряд телохранители, а ти се разхождаш сам-самичък посред нощ!

— Работих до късно!

— А, ето какво става, когато човек си има работа! — Лайт цъкна с език. — Добре, да пристъпим към същината на въпроса…

Кимна приветливо и заби юмрук в слабините на жертвата си.

Не остави на нещастника време да се опомни. Чувството, че си силен и можеш да убиеш, беше опияняващо. Свирепо риташе падналия в краката му човек и не спря, докато онзи не започна да храчи кръв. Едва тогава заби един последен удар в ребрата му и си тръгна с ръце в джобовете. Беше му приятно да знае с каква надежда го гледа Мортимър и как си мисли, че го е навестил малкият дявол. Когато се отдалечи достатъчно, Лайт се обърна, извади пистолета си и го застреля. На вратата на колата цъфна червено цвете от кръв и мозък.

Из „Разните работодатели“ — Ким Нюмън

Стив протегна крака към огъня и се усмихна разсеяно, докато Марк му пълнеше чашата:

— Бяха знаменити времена, Джен! Възход и падение, толкова малко му трябва на човек, за да падне от острието, на което балансира! Разбира се, трябва да чуеш и края на тази история за след затвора! Не че съм искал да се забърквам в делата на Тони, но нямаше начин това да не стане, след като излизах с него и посещавахме едни и същи клубове. Имах достатъчно джобни да си купувам понякога дрога, а и животът ми между леглото на богаташа и Художествената академия не беше твърде весел. Старата любов ръжда не хваща, та накрая се оказа, че съм тръгнал на път с колата, на седалката до мен е Жана, а в багажника возя цял сак със… странични доходи…

… Жана го гледаше с лека усмивка:

— Разбирам те и не те разбирам. Ясно ми е, че си израсъл по начин, който изключва миролюбивото живуркане, и това те кара отново да се впуснеш в бизнеса. Но не схващам защо го правиш, след като Дези те е устроил добре! Стиви, обичам те, но не желая да се забърквам в истории с наркотици. В моя дом такива неща няма да влязат. Веднъж вече бях в затвора и нямам намерение да се озова там втори път!

— Не искам да те забърквам с наркотици, Жан! Спокойно можеш да потвърдиш, че не си знаела нищо за товара, ако ни хванат!

— И да те предам?

— Бизнесът си е моя работа, ти си ми само критик и любовница, нищо повече! — Стив се наклони към нея и я целуна, без да отделя поглед от пътя. — Освен това държа да останеш навън дори и ако ме хванат! Твоето място е в къщите на хората и скъпа, ти си страхотен дизайнер!

— Наистина ли го мислиш? Знаеш ли — Жана сложи ръка на коляното му и леко стисна пръсти, — много ми се иска сега да спрем на ей онази отбивка и да ми докажеш, че ме бива за любовница!

— Не за дизайнерка, така ли?

— Именно за любовница! Понякога си мисля, че покрай Дези и другите си приятели забравяш, че на този свят ме има и мен!

— Добре — Стив натисна спирачката и мушна колата в храсталака край пътя, — но държа да те уведомя, че седалките на тази кола са изключително удобни за любов, и после може да не ти се иска да тръгнем отново!

— Ще го мислим, като му дойде времето.

— Както кажеш! — Той наклони седалката си назад, придърпа Жана върху себе си и я целуна. Устните й имаха вкус на сладко. Плъзна пръсти по напрегнатите й гърди и се усмихна. Каквато и да беше тя, винаги щеше да си остане единствената жена в живота му.

Така живееха. Когато не беше по бизнес, излизаше с Жана. Разхождаха се из града и неизменно го учудваше способността й да се преобразява — винаги различна като река, в която не можеш да влезеш втори път… Всъщност точно така, докато си зяпаха по витрините, забелязаха една книга, която ги накара да спрат и да се вторачат смаяно.

Наричаше се „Светлина“ и от корицата ги гледаха две целуващи се момчета.

— Господи боже! — Жана стисна ръката на Стив. — Това си ти!

— Вярно прилича на мен! Може би дори по-малък, отколкото се запознах с теб, но… Виж, виж само автора!

„Ким Нюмън“ с букви като от светлина в горния край на корицата.

— Трябва да си я купим, хайде! — Жана решително го повлече към книжарницата. — Ако е нашият Ким, значи ни е описал нас там вътре!

— А ако не е?

— О, я стига!

Книжарницата беше полупразна и толкова тиха, че Стив чак се почувства неудобно, докато вървяха с Жана през помещението към рафтовете с екшъни. Още отдалече видяха „Светлина“. Младеж с черно яке прелистваше книгата и лъч светлина озаряваше право крилата на лебеда на бузата му.

— Хей, Марк! — повика го Стив. — Ти ли си, човече? Ей, тази година много ми върви да преоткривам стари приятели!

— Здрасти, Стиви! Жана, страхотна си! — Марк им се ухили. — Бас хващам, че видяхте книгата и затова влязохте!

— Печелиш баса! Наш Ким ли е?

— Да, издадоха го! Беше я почнал още в училище… — Марк затвори книгата и потупа с длан по корицата. — Всичките сме вътре, Стиви! О, само почакай! Героят му Лайт е садист и изверг като онзи Шайн, чието място ти си заел, но историята му… Да не повярваш!

— А мен? — Жана си взе една „Светлина“ от рафта. — Мен ме няма, така ли?

— В следващата книга — поклати глава Марк.

Платиха си книгите и замениха тишината на книжарницата за кафенето на ъгъла.

— Доколкото знам — обясняваше Марк — Ким сега живее с баба си и следва филология. Разделихме се, когато го уволниха от първата му работа. Знаете, че той от самото начало искаше нещо повече, отколкото бизнесът може да му даде…

— А ти с какво се занимаваш? — полюбопитства Стив. — Не ми изглеждаш да си черноработник на някое пристанище!

— О, бях и това, преди да ме изритат! — Марк се засмя. — Сега съм в бар. Потни мъжаги, непослушни пръстенца, танци-манци, такива ми ти работи. И преди съм го работил, та не се оплаквам! Пада добър бакшиш… Пък и пея в бара през уикендите. Ходя на уроци, кой знае, може някой ден да стана истински певец. Защо не дойдете тази събота да ме чуете? За сметка на бара!