Андре Брюйер
Последният танц (7)

VII

През цялата вечер тя не издаде мъката, която остана в сърцето й и която думите на баща й не успяха да разпръснат.

На другия ден Кристиан си спомни, че беше приемният ден на госпожа Мюрекур и реши да посети старата си приятелка късно следобед, подтиквана от една несъзнателна надежда да срещне там хубавата кубинка, за която баща й не говореше вече. Въпреки желанието й да я запознае с нея, той не го направи и девойката започваше да се пита дали непознатата не беше от тези, с които тя не би могла да общува.

Но пък от приятелките си, младите Гардон, беше чула много похвали за интелигентността и смелостта на младата кубинка, която се бореше твърдо с трудностите на живота.

Освен това генералшата бе много строга в избора на връзките си и следователно тази й мисъл беше недопустима.

Когато позвъни на вратата, Кристиан си помисли: „Интересно ще бъде, ако случаят ме срещне най-после с тази прочута госпожица Дьо Кюзко, която Гардон хвалят толкова много и от която татко беше изпаднал във възторг. Човек би казал, че оттогава той е решил тя да остане невидима за мен!…“

Младото момиче влезе в салона, но още от пръв поглед видя само познати лица. Въпреки че беше заета с многобройните си посетителки, генералшата я посрещна мило.

— О, добре дошла, малка приятелко! Не мога да не кажа, че тази зима ти си много рядка гостенка. Баща ти ми обясни, че за голямо неудоволствие на приятелите ти, напоследък науката те привличала повече от всякога.

— Науката? — повтори Кристиан изненадана, но привикнала на непредвидените мисли на генералшата.

— Изглежда, че под влияние на учения ти чичо си се посветила на медицинските курсове на Червения кръст. Но тъй като курсовете не са вечер, надявах се да те видя поне на благотворителния празник във Военния клуб. На баща ти казах, като си припомних удоволствието, което му направиха танците на госпожица Дьо Кюзко, да те доведе, за да я видиш. Разбрах от него, че си имала желание.

Кристиан трепна, любопитството й се разпали.

— Татко не ми е казал нищо, защото иначе скромните ми занимания нямаше да ми попречат да присъствам на това интересно празненство.

— Което излезе блестящо! — заяви една от дамите с възторг.

— Да, то беше едно ново тържество на Мерцедес! Впрочем баща ти, малка моя, изглеждаше, че споделя това мнение.

Кристиан изпитваше особено сложно чувство на любов и болка; тя съжаляваше за необяснимото мълчание на баща й и също на леля й Мадлен, която се стараеше винаги да я заведе там, където смяташе, че ще може да й достави удоволствие. Колко странно и мъчително беше за нея това мълчание на двамата!

Кристиан го почувства отново с болезнена сила. Но в края на краищата може би баща й, чиито дни бяха така запълнени, беше забравил да й предаде поканата на генералшата?

Случайност или съвпадение, глупаво беше от нейна страна да се огорчава.

Госпожа Мюрекур се възползва от случая, за да насочи разговора върху своята любимка. От всички страни се сипеха похвали по адрес на Мерцедес дьо Кюзко.

Точно в това време влезе генералът. Той обичаше да идва в края на приемите на жена си, да изпие чаша порто и да поднесе почитанията си.

Старият воин се спря на прага на салона, развеселен от разгорещения разговор и от оживлението на жена си, и запита весело:

— Каква тема, госпожи, поражда това вълнение?

— Говорехме за празника във Военния клуб, където госпожица Дьо Кюзко има такъв успех — обясни генералшата. — Съжалявам още, че Франсоа д’Ервил пропусна да доведе дъщеря си.

— Е, е! Може би и той е като мен! Признавам, за мое смущение пред отличната си съпруга, което е без значение на моята възраст, че тази Чародейка завъртя главата ми като главите на поручиците ми.

Генералът се усмихна, доволен от думите си, които счете за хубава шега. Въпреки че в кариерата си беше добър тактик, по отношение на психологията жена му го считаше за пълен невежа.

Госпожа Мюрекур хвърли проницателен поглед към Кристиан, която поднасяше чашата с порто на генерала и казваше:

— Думите ви ме карат, генерале, да съжалявам още веднъж, че не мога да видя тази прекрасна кубинка, макар и на снимка.

— О, колкото за снимка, мога да ви я представя. На рояла е фотографията й, която тя подари на жена ми последния път, когато вечеря тук с… — Навярно жена му направи някакъв знак и той довърши спокойно: — С неколцина приятели…

През ума на Кристиан мина беглата мисъл, че между „тези приятели“ е бил може би и баща й. Без да каже нито дума, тя последва генерала и се спря пред портрета, който в долния край бе надписан с едър и четлив почерк.

Под спускащата се от високия гребен ефирна дантела Кристиан видя прекрасни дълбоки очи, милваща уста, която се усмихваше, и една стройна фигура, точно такава, каквато баща й бе описал. Тя я съзерцава жадно дълго време, след това се извърна и без да издаде мисълта си, спокойна и усмихната, се сбогува с всички и излезе, изпратена от генерала.

Но когато се намери на стълбата, нещастната девойка се спря и едри сълзи се плъзнаха по страните й, като я пареха, сякаш бяха рани от една незаслужена изневяра.

Баща й не беше вече за нея сигурният приятел, в чиято искреност бе имала винаги пълно доверие. Но засега тя нямаше да му каже нищо, неговите постъпки не я засягаха.

Вечерният въздух я обгърна със свеж успокоителен лъх. Пролетта ли я правеше така нервна?

Преди да се прибере вкъщи, девойката се отби в близката черква и коленичи пред полуосветения олтар. Измъченото й сърце на самотно дете призоваваше душата на майката, за да успокои болката й:

— Мамо, помогни ми!… Заради теб съм се грижила винаги за татко. Не ме изоставяй, страх ме е!… Глупаво е, зная, но въпреки всичко мисля за това, което може би заплашва Макс и мен. Ако леля Мадлен не ме успокои, ще пиша на Макс, той сигурно ще ме разбере; нашите сърца са така свързани! Надявам се, че той и леля ще успеят да възвърнат душевното ми спокойствие. Мамо, съжали се над мен и ми помогни да запазя татко — заради твоята памет. Господи, чуй молитвата ми!