Андре Брюйер
Последният танц (10)

X

Болезненият вик на Кристиан замина, за да отекне в Мавритания. В същото време гордият й отговор, пропит със сълзи, премина Ламанша.

Франсоа д’Ервил го очакваше с трепетно вълнение. Той беше избягал в Лондон от дъщеря си, защото не искаше тя да го разубеждава. Знаеше отлично, че всяка намеса щеше да бъде излишна — вече бе измерил неудържимата сила, която го теглеше властно към Мерцедес дьо Кюзко. Финансистът искаше да я отведе веднага в Англия и без отлагане да узакони връзката си с нея. Това обаче не стана, поради гордостта на Мерцедес. Девойката не желаеше да се съгласи на тайна женитба. Тя държеше церемонията да е строго интимна, но да се извърши в черква и в присъствието на госпожа Мюрекур и на приятелката на майка й — сеньора Жоан Гонзалес.

Франсоа д’Ервил прочете с трепет печалните редове от дъщеря си, чиято скръб бе предвидил. Тя тежеше на сърцето му, но въпреки това я приемаше, презирайки егоизма и подлостта си, победен от любовта, която все повече се разрастваше у него… Тя беше толкова силна, че без да се бави, се отправи към телеграфа, за да извести Мерцедес за получения отговор и за завръщането си в Париж. Преди да отиде на гарата, той се отби при един прочут бижутер, за да купи годежния пръстен, защото искаше да го сложи на пръста на любимата още при пристигането си.

Телеграмата се получи в малкото екзотично жилище, което Франсоа д’Ервил бе обикнал.

Мерцедес я прочете задъхана и почувства, че страните й пламнаха, а очите й блеснаха тържествуващо.

— О, най-после, най-после борбата е спечелена! — Обзе я лудо желание да сподели щастливата новина с приятелката на майка си — Жоан Гонзалес, която я беше поддържала в най-трудните часове. Младото момиче влезе в съседния апартамент, където живееше старата сеньора. В душата на Мерцедес пееше такава радост, че госпожа Гонзалес остана поразена от блясъка на лицето й. Тя изпусна ръкоделието си и запита учудена:

— Лицето ти сияе, мила… Някаква хубава новина ли си получила?

— Да… много хубава, така ми се струва поне… Скъпа приятелко, това, което желаех, може да стане — женитбата ми с граф Франсоа д’Ервил! След малко ще посрещна годеника си, който пристига от Англия.

Старата жена я гледаше изненадана.

— Добре ли те разбирам, Мерцедес? Ти искаш да се омъжиш за граф д’Ервил? И си доволна? Желаеш го…, ако съм разбрала добре… Но той е по-възрастен от теб! Не се ли страхуваш, че един ден може да съжаляваш? Той има деца, които може би ще се противопоставят на тази женитба?

— Те са съгласни! Възрастта му е без значение… Той е още толкова млад. Скъпа добра приятелко, не помрачавайте радостта ми! Толкова малко радости съм имала… Зная, че той е много нежен, много умен, от добро семейство, с възпитание като моето… Ние ще се разбираме винаги! За мен е така хубаво да чувствам, че благодарение на него ще се върна завинаги в средата, която е моя по рождение…

Госпожа Гонзалес изгледа тръпнещото, повдигнато към нея лице. Тя запита с леко колебание:

— Това, което казваш, е вярно, разбира се! Но все пак не мислиш ли, че щеше да е по-добре да се омъжиш за Клод Ведран, който също дълбоко те обича. Синът ми го вижда как страда, задето си предпочела граф д’Ервил…

Мерцедес поклати глава:

— Въпреки че съм убедена в неговите качества, аз не го обичам… Не бих имала смелостта да го последвам в Дакар… Той беше твърде сериозен за мен. Аз не съм на неговата висота и сигурно щяхме да бъдем нещастни заедно.

— В такъв случай всичко е наред! — съгласи се госпожа Гонзалес, защото почувства, че решението на младото момиче беше непоколебимо. — В името на покойната ти майка, чиято приятелка бях, аз ще те благословя, мое обично дете.

С едно грациозно движение Мерцедес коленичи пред старата кубинка и наведе главата си. Госпожа Гонзалес я прекръсти и каза с жар:

— Бог да те пази и да те направи щастлива, както се надяваш. Бъди вярна на съпружеската си клетва пред изкушенията, които не са изключени при твоята опасна красота… А сега, както навярно ти се иска, върви да чакаш годеника си.

Мерцедес кимна с глава.

— В телеграмата си той е посочил часа на пристигането. Ще го посрещна на гарата.

Девойката целуна горещо старата си приятелка и се прибра в апартамента си. Тя се приготви бързо и отиде на гарата, сякаш чувстваше вълнението, което тресеше Франсоа д’Ервил. Още щом скочи от вагона и хвърли поглед към посрещачите, той откри лицето на тази, която обожаваше. Графът се спря пред нея и прошепна:

— Вие, о, любов моя, не смеех да мечтая за тази радост!…

Водена от неговата силна ръка, вън от тълпата, тя отвърна тихо, с много топлота:

— Приятелю, знаех, че сте страдали, когато сте искали от Кристиан тази жертва. Дойдох, за да почувствате веднага колко ви е благодарна вашата Мерцедес.

— Кажете: вашата годеница. Благодарение на небето и великодушието на Кристиан сега имам право да ви нарека така!… Ще ви отведа у дома ви, за да уредим скорошната ни венчавка при условията, които пожелахте, и за да ви дам най-после годежния пръстен!… Любима, с нетърпение очаквам минутата, в която ще станете моя завинаги.

В полумрака на колата той я притисна нежно към себе и вдъхна парфюма й.

Франсоа д’Ервил се качи у Мерцедес, където ги очакваше старата Конча. Сякаш за да я убеди напълно, че тя имаше право да бъде негова, той й подаде писмото на Кристиан.

Младото момиче го прочете на един дъх и прошепна тихо:

Бедната! Какво зло й причиняваме. Колко много трябва да я глезим и обичаме, за да я накараме да го забрави, нали, Франсоа?

— О, да! — промълви той, но думите му прозвучаха със сериозността на клетва. След това я привлече към себе си и сложи на пръста й един приказен смарагд.