Андре Брюйер
Последният танц (19)

IX

Два месеца вече, откакто Макс се беше върнал в Мавритания. Отец Жак прекарваше дълги седмици без новини, разтревожен за приятеля си. Най-после получи едно дълго писмо.

Той разкъса бързо плика и зачете с интерес.

Може би мислиш, стари приятелю — двойнико мой, както казваше ти в далечното време на нашето хубаво детство, че мълчанието ми след завръщането в Мавритания е признак на небрежност или на това, че съм те забравил.

Зная, познаваш ме достатъчно добре, за да отгатнеш, че мълчанието ми произлизаше от нуждата да бъда увлечен отново от предишния живот, който ме правеше толкова щастлив, поне в началото. Надявах се най-вече да се излекувам от внезапната лудост, която преобрази живота ми.

Мислех, че ще бъде лесно, но сега трябва да призная, че от моя страна това е било дръзка самоувереност, за която съм жестоко наказан. Също така и за наивната увереност, че далеч от огъня няма да изпитвам опасното влечение, което ме накара да избягам.

Уви! Раната е жива и аз изпитвам все още страшно съжаление за това, което можеше да бъде преди една година…, но вече никога няма да е възможно…

Поднових битието си на легионер, като от време на време посещавам хотела, където намирам отзвуци от цивилизацията.

Мечтата, която се пробуди така внезапно в мен, ме е завладяла завинаги… Чувствам това, въпреки искреното ми желание да я изкореня чрез суровия живот и грижите под безмилостните лъчи на слънцето, с което бях привикнал така добре… преди фаталното пътешествие във Франция!

Разбираш ли ме, Жак? Обръщам се към теб, защото зная, че мисълта ти е винаги с мен.

Възстанових стария си дом между къщите на арабите, в малкия оазис с палмите. Там се старая, доколкото мога, да не мечтая. Там пиша и работя, когато имам настроение.

Когато се видях в униформата си на колониален офицер, сред палещия въздух — 43 градуса, — който прогони туристите, артистите и журналистите, стори ми се, че съм с чужд човек, чието присъствие гледах с изненада… Толкова различен беше Макс, който до неотдавна се разхождаше из булевардите и се радваше на един живот, така далечен от сегашния. На теб само, двойнико мой, който знаеш тайната ми, мога да призная, че колкото и да е тежко, заминаването ми действа добре. Струва ми се, че все пак съм успял да възвърна част от самоконтрола си след непредвидения удар, който ми разби живота.

Най-страшното е, когато се поддавам на изкушението да отворя малкия портфейл, даден ми от нея, за да видя портрета й, на който е така учудващо истинска.

От нея получих, в писмо на татко, само една мила, братска бележка. Дългите описания на Кристиан ме информират много повече за нея, тъй като татко почти не я споменава. Надявам се поне усилията ми да не са били напразни и той да не подозира нищо… Впрочем напоследък баща ми е погълнат от приготовленията за женитбата на Кристиан. Като вижда желанието й и като знае колко ценен човек е Ведран, той не е могъл да откаже, още повече че съзнава мъката, която неговата собствена женитба беше причинила на Кристиан. Може би се е примирил по-лесно, защото е изпълнен с радост от скорошното си бащинство; това личи от писмата му, които идват често. Обикновено говори рядко за очаквания си син, сякаш се страхува да не би да изпитвам някаква ревност. Последния път ми писа тези неочаквани думи, че разчита на мен, ако той изчезне, да бдя над малкото и над майка му, която ще се чувства много самотна във Франция. Той ги поверява на мен и на Кристиан, чието великодушно сърце познава, въпреки че сега то принадлежи на Ведран.

Разбира се, отговорих му, че може да разчита на мен.

Той е безкрайно признателен на жената, която озарява есента на изпълнения му с грижи живот и която му донася една неочаквана радост чрез това дете.

Чувствам, че и самата тя се радва много.

В часовете, в които се усещам изпълнен със смелост и великодушие, си казвам, че подкрепян от мама, би трябвало да се радвам, както сигурно и тя се радва на онзи свят, за възнаграждението, което небето му изпраща в края на живота му.

Жак, моли се мама да ми помогне да намеря забрава за слабостта, която ме измъчва…

Няколко часа по-късно.

В момента, в който щях да затворя писмото, за да го изпратя, се получи съобщение по радиото, което потвърждава новината, че между Алжир и Мароко са се появили бунтовници. Това е развлечението, което желаех тъй горещо, за да ми помогне да се отърся от мисълта, която ме преследва навсякъде и постоянно. Заповедта изисква незабавно изпращане на един отряд, в който, благодарение на Бога, ще участвам и аз.

Целият ни пост е обхванат вече от треската на заминаването. Товарят припасите и вода.

Разбираш, че в трескавата атмосфера, която цари наоколо ми, сантименталните тревоги остават на втори план. Трябва да прегледам запасите и въоръжението на отряда.

Надявам се, че новината не е само слух. Радиото съобщава, че въстаниците са се отдръпнали към вътрешността на страната.

Сбогом или по-скоро — довиждане, скъпи Жак. Разчитам на твоите молитви, за да ме закрилят, и с цялото си сърце оставам твой.

Ако волята Божия е да не се върна от експедицията, кажи й, че до последния си дъх съм мислил за нея. Това признание я моля да запази само за себе си.

Прощавай, скъпи приятелю!

Макс