Андре Брюйер
Последният танц (12)

II

Писмо до Макс.

Макс, скъпи големи братко,

Тази сутрин съм изцяло твоя, със сърце, преизпълнено от радост, че се върнах в нашия дом. Вече пет седмици, откакто съм при татко и те чакам. Писах ти веднага след това непредвидено завръщане, което беше като едно приказно пробуждане от сън…

Сега живея с надеждата за твоето идване, щом получиш отпуската, която очакваме с такова нетърпение. Ти ще трябва да превъзмогнеш чувствата си на неприязън.

Разбирам добре, че те бушуват още у теб след събитията, които объркаха живота ни. Скъпи Макс, не упорствай и не се бори срещу невероятната и мощна воля, която ни привлича един към друг със силата на магнит.

За мен е истинско опиянение, когато сутрин отворя очи, да видя отново, след толкова дни, стаята на детството ми, да почувствам, че съм намерила отново родното огнище, че съм в къщата на татко, където скоро ще бъдем всички близо до него, събрани от спомена за мама, останал така жив у нас.

На твой ред, Макс, трябва да отстъпиш, както направих аз, без да зная как, пред магията, която ме върна внезапно вкъщи. Моята воля ме беше накарала да избягам, но въпреки силното ми упорство, Чародейката успя да ме върне. Тя побеждава винаги, защото притежава някакъв чар, срещу който не можеш да се бориш. Почувствах го лично, когато дойде неочаквано при мен и аз я приех студено. Сега, когато живея близо до нея, след като волята ми беше сломена, без да разбера как, се убеждавам все повече в очарованието, което се излъчва от нея. С каква сила си послужи тя, че ме накара да дойда в една незабравима вечер при татко, който не бе предупреден за приготвената от Мерцедес изненада…

Дори когато тази вечер стане далечно минало, няма да забравя вълнението си, когато влязох в малкия салон, където преди очаквах завръщането на татко. За да подчертая възкръсването на миналите дни, по молба на Мерцедес бях облякла една рокля, която той предпочиташе пред другите. Изведнъж дочух стъпките му в съседната стая и шум от отваряща се врата. Толкова бях развълнувана, че дори не забелязах кога Мерцедес, винаги внимателна, е излязла, за да ни остави сами.

Татко влезе. Погледът му ме обгърна, отначало изненадан, след това бляскав и щастлив. Аз се хвърлих в обятията му, притиснах се към гърдите му и забравих последните мъчителни спомени, заслушана в скъпия глас, който ми шепнеше с предишната нежност, за която копнеех по време на раздялата: „Моя малка, мое дете, най-после те виждам отново, най-после“.

Не зная, бях завладяна от настоящето, защото чувствах сърцето му да бие до моето. Когато повдигнах глава, видях, че светлите му очи бяха се навлажнили и ме гледаха с някаква неутолима жажда. Повярвай ми, в този миг аз забравих, че Мерцедес ми го беше отнела и че той твърде бързо я повика.

— Меди…

Това е името, с което я нарече и което тя обича, защото така й казвала нейната майка.

— Меди, ти ми върна това дете. Бъди благословена…

Той я привлече към себе си. Сърцето ми се сви неволно, както често се свива сега, но аз се старая да не се издавам.

Онази вечер обаче бях толкова щастлива, че не се отдръпнах… Чувствах, че в този миг татко беше много щастлив, колкото мен… това ми стигаше и трябва да ми стига. Благодарение на тактичността, на вниманието и на отличното възпитание на очарователната ми втора майка — на по-голямата ми сестра, както тя иска да я наричам, приемам поражението си в този дом, където днес се чувствам на втори план. Колкото и нежен да е татко и деликатна Мерцедес, все пак имам болезненото чувство, че до него сега има друго същество, чието присъствие повече го радва. Преследва ме мъчителната мисъл, че съм излишна вкъщи, че ще е добре да се омъжа по-скоро, за да им върна свободата, която притежаваха, преди Мерцедес да ме доведе у дома.

Отгатвам ясно какво е било това съвсем ново съществуване за татко…

Защото Мерцедес е добра, въпреки несъзнателното й желание да се харесва, извънредно интелигентна, голяма артистка и непресторено естествена. Независимо от това, тя винаги се старае да завладее тези, които влизат в допир с нея, и то до такава степен, че се изненадвам и дори се плаша, защото отгатвам, че силата й може да бъде много опасна… Чувствам, че е твърде ловка и винаги постига това, което иска…

Спомням си мощта, с която ме завладя!

Повярвай ми, от моя страна не беше нито лудост, нито слабост, че капитулирах така скоро!… Ти ще го разбереш, скъпи ми братко, ако си дойдеш скоро при нас, както желая…

Татко държи толкова много на завръщането ти, че бърза да го ускори с всички средства.

Ако не заради мен, то поне от любов към него направи тази жертва да забравиш неприязънта си срещу непознатата, която се вмъкна между нас на мястото на мама. Впрочем тя нито се опитва да я замести, нито да ни накара да я забравим.

Забелязах, че сама се грижи да има винаги свежи и нови цветя пред скъпия портрет.

На една малка масичка до писалището на татко са поставени различни снимки на Мерцедес.

Между другите има и един голям портрет в костюма, който е носила в деня, когато го е пленила. Облечена е в рокля от бял сатен, като испанска младоженка, заобиколена от облак дантели, които се спускат от високия гребен, забоден в косите й.

О, колко пъти съм съзерцавала този портрет, откакто тя ми даде една по-малка снимка! Опитвам се да отгатна тайната на това сърце, която тя пази ревниво! Наблюдавам непрекъснато Мерцедес и се старая да проникна в душата й, която е толкова различна от тези на хората, които съм срещала досега. Тя има същата завладяваща кротост, която привличаше така у мама.

Но нейната кротост е от съвсем друго естество. У мама беше по-духовна, а у Мерцедес е твърде човешка. Властта й над тези, които покорява, се дължи на опияняващия чар, който ги подтиква да вкусват жадно земните радости. Разбирам нейната неудържима привлекателност, самата аз я изпитах, въпреки че цялата ми воля беше насочена срещу нея. Днес не се учудвам вече, че татко е така увлечен.

Дори сериозният и волеви чичо Пиер беше пленен още първия път, когато с леля приеха да вечерят у нас. Може би дотогава е бил настроен срещу нея от приятеля си Ведран, който познава Мерцедес чрез Гонзалес. При това той е твърде въздържан и погълнат от науката си, за да е в състояние да разпространява по адрес на Мерцедес различни салонни сплетни.

Повтарям, чичо беше пленен, когато я видя да танцува, по наша молба, пред гостите и я чу да пее няколко тъжни кубински песни с топлия си алтов глас, акомпанирайки си на китара.

Татко изглежда съвсем преобразен от общуването с тази жена, чиято лъчезарна младост го опиянява. Когато успявам да се откъсна от собствените си чувства, съм наистина щастлива, че след толкова години на себеотрицание той има най-после свой дял радост. Тогава виждам, че не бих имала право да го лиша от тази радост, която го възроди, само защото нашият егоизъм щеше да страда. Ти мислиш като мен, нали, Макс?

Това, което допринесе може би най-много да се сближа с нея, е начинът, по който тя ми говори за теб, интересът, който проявява към детството ни, и желанието й да се завърнеш.

Въпреки че често пъти прибавя: „Страхувам се малко от това красиво момче, откакто го видях на снимките. Красивото му лице потвърждава влечението към приключения и суров живот, каквито е отишъл да търси в Мавритания. Мислите ли, че при завръщането му ще намерим някакъв начин, за да го задържим между нас? Баща ви ще бъде толкова щастлив, колкото когато намери отново малкото си момиченце…“

Моля те, Макс, съгласи се, заради щастието на всички ни, да бъдеш пленен от тази Чародейка, която ни спечелва един по един!…

Ела да я опознаеш и да отсъдиш сам. Ела поне да я видиш, щом не пожела да ти изпратим дори снимката й. Смятам, че този път няма да откажеш портрета, който ти изпращам с това писмо.

* * *

Писмото и снимката пристигнаха в Африка.

Черните решителни очи на Макс д’Ервил се спряха за пръв път върху красивото лице на тази, която бе отблъсквал досега, защото я считаше за натрапница, вмъкнала се измамнически в семейството им. Той беше разбрал напълно възмущението на сестра си, накарало я да напусне бащиния си дом. Сам благославяше случая, който го бе довел в Мавритания и щеше да го задържи там след този удар. Като прочете писмото, той размишлява дълго в тишината на нощта. Почувства у него да се затвърждава решението да не се връща във Франция. Да стои далеч от тази жена, която идваше към него, тайнствена и смущаваща със своята непозната душа, чиято тайна сестра му се опитваше да разбули. Макс с раздразнение се учудваше, че Кристиан така леко бе минала на страната на неприятеля.

Верен на суровото съществуване, което бе избрал, подкрепян от непоколебимата си воля, той отказваше да се отзове на поканата на баща си…

Но съвсем неочаквано обстоятелствата решиха друго.

Палещият климат и нанесеният от женитбата на баща му удар изтощиха организма му и го направиха лесна плячка на остра блатна треска. Поради тази причина Макс д’Ервил беше принуден да приеме наложената му отпуска, още повече че сам баща му дойде да го вземе. Неочакваната среща поднови изтънелите връзки и възкреси някогашната близост между родител и син. С особено чувство на радост, което смяташе, че вече не е в състояние да изпита, Макс слезе от парахода в Марсилия. Кристиан беше дошла да го посрещне. Нея, прекрасната и опасна непозната, я нямаше. Баща му избягваше да говори за нея, страхувайки се да не нарани чувствителното сърце на Макс.

Мерцедес, която не искаше първата им среща да стане в баналната обстановка на гарата, го чакаше в хола на обкичената с цветя къща и там, цяла трепереща от вълнение, му пожела добре дошъл. Той видя изправена пред него една стройна и гъвкава фигура, две кадифени очи, които му се усмихваха, влажни и молещи, и две протегнати ръце… И тогава, отгатвайки колебанието, което продължаваше да властва в сърцето на сина му, Франсоа д’Ервил каза с топъл и сериозен глас:

— Макс, целуни своята голяма сестра, тя ти позволява.

Младият мъж трепна леко, понеже почти се беше навел над протегнатата й ръка. След това се изправи и устните му докоснаха матовото, прилично на цветец лице…