Конкордия Мерел
Един дълъг завой (9)

* * *

Дълго мисли тази нощ Дюан. Прехвърляше през главата си най-различни планове, като се колебаеше какво да предприеме оттук нататък. Най-лесно беше да намери Алистер Кей и да му обясни за историята с чека. Но тогава трябваше да му разкрие истината за своята женитба. А доктор Дюан изпитваше свян да говори за частния си живот. Би му било много мъчително да се довери дори на такъв стар приятел като Алистер. Но, от друга страна, той съзнаваше, че ако продължи да мълчи, в най-скоро време Жаклин ще разбере за произхода на чека, а оттам и за заболяването на баща си. Дюан се страхуваше, че жена му няма да понесе жестоката истина.

Няколко дни по-късно Кей се извини, че му се налага да отложи визитата си за по-късно, тъй като по спешност бе извикан в Единбург. Жаклин остана разочарована, а Дюан с облекчение си отдъхна. Следващата седмица не донесе никакви промени в отношенията им. Всеки стоеше на своята позиция.

Една вечер в средата на септември докторът каза:

— Реших да замина следващата седмица. Уредих да ме замества един приятел. Всички по-тежки болни са вън от опасност.

— И този, който ви създаде толкова грижи?

— Да, и той също.

— Роналд, колко съм доволна! Вашата майка ще бъде толкова щастлива да ви види!

— Да — отвърна той сухо, нервно потърси погледа на жена си и изненадващо запита: — А вие ще пожелаете ли да ме придружите?

Жаклин най-малко очакваше подобен въпрос.

— Наистина ли искате да дойда с вас?

— Моята майка ще бъде много доволна да ни види заедно.

— Досега тя не е проявила желание да ме види — отговори Жаклин. — От момента на женитбата ни все се надявах да получа покана…

— Майка ми не пише лесно. Вече е на почти седемдесет години. Тя е дъщеря и жена на овчар. Много късно се е научила на всичко сама… но грижите й в домакинството не са й оставали много свободно време.

— Сега си обяснявам защо тя не ми е писала. Често съм се питала дали причината не е в особената ни женитба. Разбира се, ако сте споделили с нея.

— Аз й съобщих за нашия брак — прекъсна я той. — Но кажете ми, вие знаехте ли за скромния ми произход? — без да гледа жена си, попита Дюан.

— Да, моят баща ми е говорил. Той ми е разказвал за изключителния ви стремеж да се издигнете, да надскочите произхода си, като постигнете върха в професията си.

— В действителност всичко дължа на моята майка. Нямате представа какви жертви е правила, за да ми помогне. Моят успех е неин!

С неосъзнат, но властен жест Дюан премести една чаша с вино. Повдигна очи и срещна погледа на жена си. Това му даде смелост да попита:

— Не ви ли харесва това, което ви съобщих, Жаки? Фактът, че произлизам от народа, може би подсили отвращението, което ви вдъхвам още от самото начало?

— Напротив, това откритие ми даде нов повод…

— … да заключа — подсказа той, — че в своята същност хората имат и други добродетели.

— Колко сте несправедлив! — възрази тя.

— И така, ако вие не приемете да ме придружите в Екес, не трябва да мисля, че това е резултат на вашето класово чувство? Значи ли, че имате желание да се запознаете с една жена, която е водила тъжен и безсмислен живот? Нейната единствена радост е да вижда своя син, който да й повтаря, че тя е най-благословената от всички жени.

Дюан произнесе последните думи с такова дълбоко чувство, че Жаклин почувствува как очите й се наливат със сълзи. Тя каза с треперещ глас:

— Убедена съм, че никоя друга жена на света не заслужава повече уважение!

— Тогава ще ме придружите ли?

Тя се поколеба за миг и тихо каза:

— Да!

— Благодаря!

Подготовката за заминаването напълно ангажира Жаклин. Тя почти не виждаше мъжа си и това я караше да мисли, че той я отбягва. А може би и той беше зает с грижите си в болницата — да въведе своя заместник във всичко, преди да отпътува.

Първоначалната им програма предвиждаше да тръгнат денем, но непредвидена консултация задържа Дюан до вечерта. Жаклин веднага се съгласи да заминат през нощта. Това пътешествие я привличаше като авантюра. Беше твърде късно да си запазят места в спален вагон, но затова пък имаха шанса да пътуват сами в едно купе от първа класа.

Снабдени със завивки и възглавници, те се настаниха удобно. Жаклин не можеше да заспи, Дюан — също, въпреки че лежеше на възглавниците със затворени очи. Жаклин тихо запита:

— Роналд, спите ли?

— Не. Какво има?

— Не мога да заспя. Всичко ми изглежда така странно — промърмори тя.

— Защо? Какво ви притеснява?

— Ами, аз и вие пътуваме заедно към вашия дом, а сме като чужди. Помисляли ли сте си, че аз не зная нищо, или почти нищо за вас, за вашето семейство. Дори не зная имате ли братя или сестри.

— Нямам. Майка ми е била почти четиридесетгодишна, когато ме е родила.

— А вашият баща?

— Моят баща е умрял преди много време.

Жаклин остана дълго време мълчалива. После отново попита:

— Спи ли ви се, Роналд?

— Не.

— В такъв случай разкажете ми за вашето детство, опишете ми къщата си… Тези подробности са част от спомените, които съпрузите обикновено си разказват.

— Вие едва сега откривате, че аз съм имал и свой живот, преди да вляза във вашето общество.

— Вие нищо не сте ми казвали.

— Но вие не сте проявявали любопитство.

— Моля ви, Роналд, не търсете отново поводи за кавга!

— Нямам такова намерение. Просто констатирам един факт.

— Моят баща ми е говорил често за вас, но аз вече ви казах — тези разговори се отнасяха изключително за периода, когато сте били негов ученик. Аз зная… всъщност нищо не зная за предишните ви години.

— Не виждам какво може да ви интересува от моето минало.

Все пак той започна да й разказва, докато влакът летеше в мрака. Дюан си припомни своите амбиции, битки, първите си успехи. Говореше за майка си — как го е утешавала и галела като дете, как по-късно го е окуражавала, как му е вдъхвала своята сила и упоритост.

Когато Дюан свърши, настана тишина. Първа я наруши Жаклин:

— Има моменти, в които изпитвам голяма симпатия към вас, Роналд.

Отначало той не каза нищо, сякаш шумът на влака бе заглушил думите й. После с болка отвърна:

— Та това е една симпатия, дарявана с капкомер. Сигурна ли сте, че „симпатия“ е най-точната дума? Не би ли било по-добре да кажете, че на моменти вие ме мразите по-малко?

— Може и така да се каже. Особено когато ми говорите по този начин.

— И това е твърде често?

Последва мълчание. После Жаклин с обичайния си тон подхвърли:

— Ще се опитам да поспя. Иначе утре ще изглеждам като дрипа.

— Лека нощ тогава!

Жаклин не отговори. Ритмичното потракване на колелата постепенно я унесе в сън.

Сутринта стигнаха в Единбург.

— Колко е красиво! — с възторг възкликна току-що разбудилата се Жаклин.

— Нали? — бързо отвърна Дюан.

Тя се обърна към него със сияещо лице.

— Аз не познавам Иксос, Роналд!

— Наистина ли? Сега имате случай да видите едни изключително красиви местности. — Той се спря и внезапно попита: — Ще ми позволите ли да бъда ваш водач?

— Роналд! — възкликна тя с упрек в гласа. След миг размишление добави: — Надявам се да се съгласите с мен — не мисля, че е необходимо да поставяте майка си в течение на мъчителните ни конфликти.

Тя въздъхна дълбоко в очакване Дюан да й помогне.

— Тогава? — беше неговият отговор.

— Тогава, докато сме там, да захвърлим настрана всичките си раздори. Уверявам ви, че ако вие се постараете, аз ще ви отговоря със същото.

— Много хубаво от ваша страна, че вземате това решение — почти спокойно отговори Дюан, въпреки възхищението, което събуди у него младата му жена.

— Е, това не е точно което исках, но все пак е нещо.

Изненадващо Дюан взе ръцете на жена си в своите и ги стисна развълнувано.

— Благодаря! Има моменти, в които изпитвам голяма симпатия към вас.

Неподозирано вълнение разтърси Жаклин. Тя срамежливо освободи ръцете си, после, търсейки начин да се успокои, с игрив тон отвърна:

— А дали за нас „симпатия“ е най-точният израз?

Дюан понечи да се отдръпне, сякаш жена му го беше наранила.

— Не… Не точно…

Този въпрос смути отношенията им. Лицето на Дюан посърна.

За щастие скоро стигнаха до форт Уйлям, където им поднесоха закуската. Бързото движение на влака и внезапните му спирания затрудняваха яденето им и ги принуждаваха с почти акробатично майсторство да жонглират с приборите. И двамата избухнаха в неудържим смях. За първи път Жаклин виждаше така весел мъжа си. Всякаква следа от загриженост бе изчезнала от лицето му.

Дойде време да слязат от влака. Оставаше им още петнадесет минути труден път до Керне. Една малка открита кола, теглена от едър кон, ги очакваше на гарата. На капрата стоеше стар човек, когото Дюан поздрави фамилиарно с името Дугал.

— Това далеч не е по-хубаво от влака! — измърмори Жаклин, отхвърлена към рамото на мъжа си при един от поредните остри завои на пътя.

Дюан не каза нищо. Само хвана ръката й и я пъхна под мишницата си.

— Облегнете се на мен! — каза той.

Отначало Жаклин се смущаваше от близкия контакт, после го намери за удобен — поне понасяше по-леко друсането по пътя. Така рамо до рамо господин и госпожа Дюан стигнаха малката бяла къща, където ги очакваха. Дребна прегърбена дама, облечена в черно, с бяла дантелена гарнитура по врата и боне от същата дантела, покриващо сребърните й коси, стоеше на прага.

— Вашата майка? — попита Жаклин.

— Да.

Щом колата спря, Дюан скочи на земята, помогна на жена си да слезе и с бързи крачки се отправи към малката дама. След минута я грабна в ръцете си, като почти я повдигна от земята.

— Колко се обичат — с учудване си каза Жаклин, гледайки с недоумение обикновено мрачния си и неприветлив съпруг. — Значи той е способен и на нежност!

След крепката синовна прегръдка очите на госпожа Дюан блестяха от радост.

— О, мое малко момче! — с протегнати ръце опипваше тя сина си сякаш да се увери, че това е той — от плът и кръв.

Дойде ред и на представянето на Жаклин.

— Моята жена, майко — каза той просто.

Минаха вълнуващите първи моменти от запознаването. Вярна на обещанието си, Жаклин бе приветлива и нежна, като се стараеше да не остави и капка съмнение у свекърва си за истината на своя брак. Дюан също й помагаше.

Отначало младата жена се учудваше от крайната простота на живота във фермата — въпреки редица преустройства и промени, направени от Дюан. Прислугата се състоеше от една стара двойка — Дугал и жена му, и две здрави момичета, специално ангажирани да поддържат къщата. Разбира се, госпожа Дюан участвуваше лично в грижите по домакинството, като си мислеше, че нищо няма да бъде наред, ако тя не се намеси.

Жаклин се настани в една от стаите, които съставяха апартамента на Дюан. Докторът отстъпи на жена си спалнята, а за себе си остави по-малкото, съседно на нея помещение. Близостта на спалните създаваше една необичайна близост между съпрузите, още повече че в последните дни Жаклин се чувствуваше повече от всякога привлечена от Роналд. За голямо нейно учудване мъжът й, както никога, се показваше толкова услужлив и любезен! И Жаклин все повече и повече се привързваше към него. През тези дни тя бе така щастлива!

Дюан посвещаваше сутрините на майка си. След това младите излизаха на разходка из възхитителните местности наоколо. Жаклин уж беше добра туристка, но в първите дни се уморяваше много. Постепенно доби опит и издръжливост, като се опитваше да подражава на походката на обитателите на „високите порти“. Тя беше много доволна и дори щастлива от тези дълги разходки насаме с нейния мъж.

Изминаха четири дни. Една сутрин Жаклин получи писмо от госпожа Бемон, което неприятно я изненада. От заминаването си тя не беше и помислила за Фрида. Тук, в Керне, беше така лесно да я забрави. Писмото гласеше:

„Скъпа госпожо Дюан, вчера дойдох у вас да ви върна визитата и Коничи ми съобщи, че Роналд и вие сте в Керне. Каква ловка маневра! Във вас е имало повече действеност, отколкото аз предполагах. Вие тържествувате! Изтръгнахте го от съблазните на града и моите! Но вярвайте ми — вие губите само време! Между мен и Роналд съществува близост, която не е по вашите сили да унищожите! Всички приятели се надсмиват над вашите безнадеждни усилия да запазите съпруга си. Те знаят, че Роналд ми принадлежи, че той е бил и пак ще бъде мой! Запомнете — нищо не може да изтрие миналото! Вие не знаете много неща от живота на вашия мъж. Неговата професия му предоставя богати възможности за любовни авантюри. Когато той ви уверява, че се връща от леглото на някой болен, сигурна ли сте, че ви казва истината? Познавам чудесно Роналд и зная, че девет от десетте му алибита са лъжливи.“

Писмото продължаваше все в този дух. Жаклин не спомена за него пред Роналд. Постъпи така, сякаш нападките и обвиненията не я засягаха. Та нали Дюан не значеше нищо за нея? Какво значение имат тогава тези факти?

Малко преди обяд Роналд дойде, за да й предложи да направят съвместно малка екскурзия. Жаклин се опита да отложи излизането. Спомена, че е уморена, че има нужда от време за кореспонденцията. Накрая добави:

— Вашата майка може да намери, че е нелюбезно да я оставяме сама толкова рано.

— Майка ми лично е приготвила студен обяд за разходката. Тя дори предпочита да прекараме деня навън, защото за днес е предвидено да се почистват малката трапезария и мозайките. Така че с присъствието си тук ние само ще пречим.

— Ще се приготвя — каза Жаклин сухо. Дюан погледна учудено жена си.

— Какво има, Жаки? — попита той нежно.

Този примирителен тон изостри още повече раздразнението й.

— Нищо, за което да си заслужава да говорим — каза тя остро.

— Тогава защо не искате да ме придружите? Бих искал да ви заведа на едно чудесно място, откъдето ще можете да видите планината. Оттам се разкрива цялото й величие.

— Отивам да се облека — отвърна Жаклин, без да промени намусения си вид.

— Разбира се, ако не сте разположена, ние бихме могли да отложим екскурзията.

Жаклин беше в такова лошо настроение, че отклони и това предложение и реши да тръгне на разходката. След като се облече, тя излезе пред къщата, където вече Дюан я чакаше в компанията на майка си. Старата дама дълго им махаше с ръка — докато се скриха от погледа й на завоя.

— Обидена ли сте, Жаки?

— Аз? Обидена? — възкликна тя живо, придавайки си безразличен вид. — Какво впрочем ви кара да мислите, че разполагате с такава власт?

Лицето на Дюан се измени от обидата и избухналия гняв. Как можеше да предположи, че този сарказъм е предизвикан от острата болка, която младата жена не искаше да признае?

— Аз вярвах, че ние сме се уговорили да дадем почивка на нашите раздори? — подхвърли той.

— Не бяхте ли казали веднъж, че е безполезно да се играе комедията, когато зрителите отсъстват? — противопостави му се тя.

Жаклин едва ли подозираше колко мъчителни бяха за Роналд думите й. Той продължи мълчаливо да върви до нея, изцяло потопен в разрушителни самообвинения. Наистина ли е най-глупавият мъж на света? Как е могъл да повярва, че любезността и нежността, с които жена му го обграждаше, са били искрени?

— Да се върнем — внезапно предложи той. — Вие изглеждате наистина уморена.

— Не съм уморена. Освен това би било смешно да се върнем от средата на пътя.

Продължиха. Жаклин се чувствуваше по-зле от всякога. Дума по дума писмото се редеше в съзнанието й. Нима наистина Дюан я лъжеше, когато твърдеше, че е бил при болните си? Значи е бил другаде? Но къде? Мадам Бемон даваше ясно да се разбере, че той има навика да я посещава в свободните си минути. Така ли беше в действителност? Но дори и да е вярно — какво я засяга това? Едва сега Жаклин си даде сметка, че не е безразлична към цялата тази история. Тя реагираше като всяка жена, научила за изневярата на мъжа си. Но техният брак беше само фиктивен и какво от това, ако Дюан й изневеряваше? И все пак, какви точно бяха отношенията между него и тази жена?

Двамата скоро излязоха от пътя, за да започнат изкачването на Лош Манон. Напредваха бавно и мълчаливо. Лошото настроение не им попречи да изпитат наслада от прекрасната гледка, която се откриваше пред очите им. Спряха на един по-малък връх, за да закусят. Дюан предложи на жена си сандвич.

— Гладна ли сте?

— Почти не — отговори тя студено.

— Не яжте тогава! Това е за предпочитане, щом нямате апетит.

Жаклин беше безкрайно недоволна от себе си. Разбираше, че постъпва като малко дете, но не можеше да се справи със себе си. Думите сами се изплъзваха от устата й. А беше така гладна!

— Е, добре, а аз съм гладен, и то много. Затова започвам. Страхувам се, че мога да изям и вашите сандвичи.

Жаклин не устоя. С намръщен вид, полусърдито тя поемаше сандвичите, които Дюан така, между другото започна да й подава. Когато изяде шестия, мъжът й не се въздържа и попита:

— Сега ви е по-добре, нали?

— Не съм се чувствувала никак зле — отвърна тя сухо.

— Не, само с лошо настроение.

— Виж ти, лошо настроение! Нямам лошо настроение! — негодуващо почти извика тя.

— Вие изглежда никак не се интересувате какво струва това на останалите.

— Ако моето настроение ви е неприятно, не сте задължен да го понасяте!

— Ах, каква жертва!

— Роналд, вие сте отвратителен!

Дюан избухна в смях.

— Хайде да тръгваме! Ако ще отиваме на езерото, време е — каза Жаклин, ставайки.

Те заслизаха от другата страна на Лош Манон. Стигнаха брега. Водата беше студена и изумително бистра.

— Колко е хубаво! — провикна се Жаклин. После ускориха крачките си. Пред тях се издигаше стръмната снага на връх Бен-Желки. Жаклин изпитваше чувството, че високата му гръд образува непроходима преграда.

— Този връх е така неприветлив! — каза тя.

— Когато се качим горе, ще видите колко е красив — отговори Дюан — Внимание! Трябва да се гледа в краката, за да се избягват срутванията и пукнатините. Когато бях малък, се бях скрил с учебниците си в една пещера на склона на планината. Любопитен съм да видя дали входът й е още достъпен. Хайде, оттук, искате ли?

— Безразлично ми е — отвърна вяло Жаклин.

— Задъхахте ли се?

— Малко.

— Седнете да си починете, а аз ще отида да се огледам за пещерата.

Скоро той се върна.

— Нищо не се е променило. Намерих дори и името си, което бях издълбал на стената — през смях каза Дюан. — Хайде, елате да изследваме моето жилище!

Жаклин скочи и преди да тръгне, погледна надолу.

— Роналд, какъв стръмен склон! Сякаш върхът пада върху езерото, а то изглежда като мъничко огледало.

— Не гледайте надолу! — каза той. — Елате с мен!

Тя се подчини.

— Сякаш сме на ръба на кладенец — продължи мислите й той. — Тези планини така ни обгръщат и изолират от целия свят…