Конкордия Мерел
Един дълъг завой (4)

* * *

От принудителната, обещана на смъртния одър почивка оставаха още два дни. Достатъчно време, за да успее Жаклин внимателно да проучи финансовото си положение и да направи програма — както за бъдещия си живот, така и за предстоящите изследвания. Тя имаше нужда от тази яснота. Най-вече защото бе убедена, че баща й е заделил специален резерв за скъпите опити в лабораторията. Допускаше, че тази информация най-точно може да получи от нотариуса, въпреки че след погребалната церемония той не отвори нито дума за каквото и да е завещание. Позвъни му и учтиво го покани. При срещата Жаклин се опита накратко да го въведе в проблемите си.

— Аз не съм в течение на финансовите дела на моя баща, но зная, че той е оставил немалко пари. Бих искала да направите необходимото, за да получа нужния ми на първо време аванс.

— Това наистина би било нормално — промърмори нотариусът, сякаш се опитваше да спечели време.

— Е, добре тогава. Бъдете любезен да ми доставите една по-значителна сума веднага, за да започна работата в лабораторията. Опитите не могат да чакат…

— Вие не ме разбрахте — поясни нотариусът. — Моя скъпа госпожице, вие действително ме опечалявате…

— Как? Вие предвиждате трудности? — неволно извика Жаклин.

— Трудности? Аз не мога да си обясня защо на мен са оставили тежката мисия да ви поставя в течение…

— Да ме поставите в течение на какво? — попита Жаклин с нарастващо безпокойство.

— Моля ви, госпожице, овладейте се! Внезапната смърт на баща ви ме поставя в много особено положение и аз се чувствувам принуден да ви открия истината. Въпреки че според мен вие би трябвало да бъдете предупредена за това още в началото.

— Но за Бога! Говорете по-ясно! — направо извика Жаклин. — Какво се е случило? Не ме дръжте в неизвестност!

Нотариусът се изкашля, сякаш за да събере сили, и с мъка започна:

— Мила госпожице, професор Милсон нищо не ви е оставил…

— Нищо? — повтори тя с глас, сразен от новината.

— Състоянието, което той притежаваше, бе изцяло погълнато от предишните му опити.

— Да — прекъсна го Жаклин. — Зная, че тогава баща ми изгуби цялото си състояние.

— Той изгуби всичко!

Жаклин гледаше с недоумение. Та баща й през цялата тази година с нищо не бе променил живота си. Дори напротив — в новите си опити той влагаше значително по-големи средства. Тя продължи да мисли на глас:

— Но тогава откъде произтичат средствата, които осигуряваха нормална работа в лабораторията, а също и нашето съществуване?

— Доктор Дюан ми връчваше винаги необходимите суми…

Жаклин побеля като платно и сериозно уплаши нотариуса. Той помисли, че момичето ще припадне, и се втурна да й помага. Но тя показа характер — бързо преодоля моментната си слабост и с усилие проговори:

— Доктор Дюан? Сигурен ли сте? Трябва да имам халюцинации…

— Но защо така се учудвате? Доктор Дюан живо се интересуваше от изследванията и държеше да ги финансира… Мила госпожице, аз съм много огорчен да ви виждам така разочарована…

— Какво да сторя? Баща ми дори не ми е намеквал за нашето положение. Да ви попитам още веднъж — напълно ли сте сигурен в това, което казвате?

— Абсолютно! Разполагам и с нужната документация. Мила госпожице, бих искал да ви изразя дълбоката си симпатия…

— Благодаря ви. Аз вярвам във вашата искреност. Но сега ви моля, оставете ме сама!

Горчиви мисли завладяха неподготвеното момиче. „И така — мислеше си тя, — дори покрива над главата ми, хляба, който ям, дрехите, които нося — всичко, всичко дължа на доктор Дюан. Вече не се учудвам, че той си бе присвоил дори правото да се разпорежда с мен. Та аз също съм била включена в сделката! Какво ме очаква? Как да изпълня обещанието, което дадох на баща си?“

Тягостното самосъжаление бе прекъснато от госпожа Мак Карти. Тя влезе, за да съобщи, че доктор Дюан чака в малкия салон. С едва сдържана мъка момичето се съгласи да слезе, за да се срещне с доктора. Завари го да гледа навън, с гръб към вратата. Той живо се обърна и очите им се срещнаха.

— Когато дойдох, госпожа Мак Карти ми съобщи, че сте заета. Търпеливо изчаках своя ред — необичайно закачливо подхвърли той. — Съжалявам, че ви досаждам, но бих искал да поговорим. Дошъл съм, за да ви направя едно предложение.

— Слушам ви.

— Баща ви възложи на нас да продължим изследванията… Мисля, че би било по-добре, ако аз поема цялата отговорност. В случай че се съгласите, аз съм готов да ви предложа да откупя вашата част от евентуалните бъдещи печалби. Ще дам моите инструкции на вашия нотариус и той ще подготви необходимите за подписване документи.

Докато говореше, докторът избягваше погледа на младото момиче.

— Как можете да допуснете, че аз ще приема да се измъкна от отговорността, с която баща ми ме е натоварил? — отговори тя с развълнуван глас. — Въпреки че всичко е ваша собственост, геният на баща ми принадлежи единствено нему. Нотариусът беше тук и аз съм запозната с истинското положение.

— Сгрешил е. Не е било необходимо да ви казва всичко.

— Напротив! Аз го уважавам и съм му благодарна, че ме предупреди още в началото — прекъсна го тя. — Сега само ми остава да ви благодаря. Добре че скоро опитите на баща ми ще бъдат търговски експлоатирани и аз ще мога да се издължа към вас.

— Аз не ви искам нищо! — отсече Дюан.

— Не, трябва да ме разберете — аз ще бъда страшно унизена, ако остана ваша длъжница.

— Но, госпожице, не признателността, а гордостта ви вдъхва тези скрупули… Това, че ми дължите пари… това сякаш ви изглежда най-непоносимо.

— Най-съкровеното желание на моя баща бе да види завършека на своите открития. Той винаги се е страхувал, че няма да му достигнат силите… Впрочем аз ви благодаря и от негово име за голямата помощ, която ни оказахте.

— Аз се намесих по времето, когато вашият баща беше изпаднал в твърде тежки затруднения — подхвърли Дюан с рязък глас. — Бих искал да ви попитам още веднъж — съгласна ли сте да ми отстъпите вашата част?

— Не! На никаква цена — не! Аз държа на обещанието, което съм дала на един умиращ.

— Допуснете, че работата не даде очакваните резултати.

— Моят баща ме увери, че успехът е сигурен. Разбира се, и най-големите учени се лъжат. Винаги е възможно да се извърши някоя грешка в изчисленията, но…

— Той винаги имаше грижата да контролира и проверява всеки резултат.

— Аз зная по-добре от всеки друг — та нали бях негов сътрудник почти от началото. Все пак, винаги може да се сгреши.

— Е, добре, аз ще рискувам!

— Аз държа да бъдете предпазен от какъвто и да е риск. Много ви моля, съобразете се с моите доводи!

Ако Жаклин не бе така предубедена, неминуемо щеше да забележи искрения тон, с който Дюан й говореше, щеше да си даде сметка, че той познава истинското положение и всячески се старае да го скрие от нея. Но тя нито за миг не можеше да допусне доброжелателност от негова страна. Затова предизвикателно вдигна глава, впи сините си очи в неговите и попита студено:

— Доктор Дюан, бихте ли авансирали такава голяма сума, ако предварително не сте сигурен в успеха? Ако аз приема вашето предложение, вие се излагате на опасността да претърпите голяма загуба.

— Тъй като аз съм готов да понеса този риск, нямате основание да ми отказвате.

— Струва ми се, че не ви е присъщо да подписвате нечестна сделка?

Лицето на доктора пламна.

— Мислете, каквото искате, но се съобразете с моето предложение — решително отвърна Дюан.

— За толкова наивна ли ме мислите? Вие успяхте да ме отдалечите от баща ми, когато беше още жив, но аз не ще ви оставя след неговата смърт да грабнете пред очите ми плода на продължителния му труд, да си присвоите неговата слава!

— Вземете си думите назад! — извика с пламнали от гняв очи докторът.

— Напротив, аз поддържам решението си. Ще запазя моя дял и ще защитавам на всяка цена завета на баща ми.

С голямо усилие той се овладя и попита:

— Какво ще правите вие без пари? Послушайте ме и аз ще доведа делото на баща ви докрай!

Внезапно Жаклин почувства прилив на сили. Мисъл спасение пресече съзнанието й. Как не се беше сетила по-рано? Обнадеждена, тя започна да се смее нервно.

— Много благодаря! Не се измъчвайте повече за мен! Аз съм сгодена за Валтер Белфорд. Той все още не знае, че аз съм в такова затруднение. Иначе веднага щеше да се притече…

Жаклин не успя да продължи — Дюан заплашително се наклони към нея, гледайки я втренчено. Леденият му глас я закова:

— Днес аз дойдох да ви помогна с една покупка, която зная, че е неотложна… и за благодарност вие ме третирате като крадец! Никой друг не ме е оскърбявал така мъчително! На всичкото отгоре ме противопоставяте на тази елегантна марионетка, способна да служи само за манекен! Тази марионетка, която търси женитба с вас само за да завладее богатството, което мисли, че притежавате… Това аз не ще ви простя…

Дюан стисна зъби и успя да се овладее. След миг мълчание продължи по-спокойно:

— Е, добре, поискайте му тогава да ви помогне! Попитайте го незабавно! Опишете му положението и всичко, което очаквате от него. Ако ви отговори, че можете да разчитате на помощта му, аз няма какво повече да кажа. Но ако той ви откаже, ще трябва да се задоволите с мен. В такъв случай аз поддържам предложението, което ви направих, но вече само при едно условие…

— Какво искате да кажете? Какво условие? — промълви тя.

— Условието е да се омъжите за мен незабавно.

Младото момиче инстинктивно се отдръпна, сякаш да се защити.

— Да се омъжа за вас? — простена тя. — О, аз не искам… не бих могла.

Трескаво в съзнанието на Жаклин се заредиха мъчителни картини. Но самата мисъл за Валтер я импулсира и я накара да погледне по-спокойно. Нима е нужно да се вълнува, след като знае, че има човек, готов на всичко заради нея. Това й даде нови сили — тя взе слушалката, набра телефонния номер на Белфорд и без предисловие изложи затрудненото положение, в което се намираше. След всеки негов отговор обаче гласът й спадаше и губеше звучността си. Накрая съвсем тихо каза:

— Щом не можете да направите нищо за мен, тогава всичко е свършено между нас, Валтер. Сбогом!

Очите й се изпълниха със сълзи. Щом Валтер я изоставяше в такъв тежък момент, какво би могла да очаква от останалите! Но тя трябва да живее, макар и сама! Трябва да изпълни обещанието, дадено на баща й.

Обръщайки се, срещна погледа на Дюан. Гневът беше изчезнал. Видимо спокойна, с твърд глас промълви:

— Веднъж ми казахте, че това, което не може да се получи доброволно, се купува. Е, добре, вие определихте цената. Аз ще се омъжа за вас, когато пожелаете…

След капитулацията й Дюан излезе, без да каже дума повече. Останала сама, Жаклин навярно бе плакала безутешно — отчаяна и възмутена. Но на следващия ден докторът я намери в лабораторията съвсем спокойна, седнала пред една маса, отрупана с книги и бележки на професора. При неговото влизане тя се обърна.

— Добър ден — каза кротко и тихо продължи работата си.

— Ние още сега трябва да вземем известни решения относно женитбата — делово започна Дюан.

Той спря, очаквайки отговор. Всъщност я провокираше, давайки й възможност да му се противопостави, да възроптае, да защити достойнството си. Но решението на Жаклин бе окончателно — Дюан грубо й бе наложил брак срещу обещаната парична помощ, нужна за изследванията. Тя се бе съгласила, не очаквайки от него нищо друго, освен бруталност и егоизъм. Жаклин не разбра, че й бе подадена ръка, и пропусна мига, в който можеше да спаси свободата си. Впрочем отговорът й беше повече от категоричен:

— Думата е дадена, сделката е вече сключена.

— В такъв случай колкото по-бързо, толкова по-добре!

— Впрочем ваше бе становището, че сключването на брака ни е неотложно.

— И вие не виждате в това някакво неудобство? — остро гледайки я, бързо отвърна Дюан.

— Моите лични предпочитания не трябва да имат значение — от отговора на момичето лъхаше студенина.

Докторът запази мълчание. Ако Жаклин бе допуснала да се види вълнението й, ако се бе вслушала в женския си инстинкт, ако бе показала мъката си, Роналд Дюан без съмнение би я освободил от поетото обещание — никой мъж не остава безучастен към страданието и сълзите на една жена. Но тя остана подчертано спокойна, като се опитваше да се въоръжи с безразличие, за да се опази от бъдещи страдания. Това нейно поведение очевидно предизвика доктора:

— Тогава въпросът е решен. Предлагам ви да живеем мирно и тихо в моята къща на „Холънд парк“. Тя е така широка, както и тази, но…

— При условие че ще мога да идвам всяка сутрин в лабораторията, на мен ми е напълно безразлично дали ще живея тук, или там — прекъсна го тя.

— Наистина — отговори Дюан, мъчейки се да прикрие срама, който изпитваше от презрителното й отношение. — Въпреки това аз не бих искал да сменяте жилището си, ако имате някакво възражение.

— Доктор Дюан, когато купувате някаква мебел, имате ли навика да се консултирате с нея при определяне на мястото й?

— Не — отговори грубо той, при все че забеляза куража, който проявяваше жертвата му. — Аз не се допитвам до никого, критерий единствено е вкусът ми.

— Тогава ще ви помоля да не правите и сега изключение.

— Много добре! — прекъсна я той, стискайки зъби. После извади от джоба си една кутийка и добави: — Купих пръстен. Ако е по вкуса ви, бих искал да го сложите.

— Да, обичаят го изисква — с равен глас отвърна Жаклин и протегна дясната си ръка, за да приеме подаръка.

— Другата ръка, ако обичате!

Жаклин машинално се подчини. Доктор Дюан деликатно постави пръстена върху тънкия й пръст и с учудване забеляза, че тя дори не го погледна.

— Харесвате ли го?

Всъщност Жаклин бе оценила не само изящната красота на пръстена, но и вкуса на този, който го бе избрал. Но каза само:

— Благодаря ви! Мисля, че така споразумението е вече сключено.

— Споразумение? Съвсем не това…

Жаклин побърза да го прекъсне:

— Ако нямате нищо против, аз ще подновя работата си. Бързам да намеря едно важно указание.

Постепенно Дюан проумяваше, че Жаклин бе приела предложението му за женитба единствено поради трагичното си заблуждение — тя напълно вярваше в успешния завършек на бащиното дело. В един миг докторът сякаш бе готов да разкрие истината — тази, която би върнала свободата й. Но поривът му бързо бе охладен от самата Жаклин:

— Смятайте, че имате пълна свобода да постъпвате по свой избор, а аз не ще си позволя да възразя на което и да е ваше мило предложение.

— Това ли е последната ви дума?

— Да — студено отговори Жаклин.

— И моята също. Да става, каквото ще!