Конкордия Мерел
Един дълъг завой (5)

* * *

Два дни по-късно Жаклин Милсон и Роналд Дюан сключиха брак. След скромната церемония Жаклин се пренесе в къщата на „Холънд парк“, а Дюан, по-мрачен от всякога, бързо се отправи към кабинета си. Младото момиче все още не можеше да осъзнае значимостта на случилото се — сякаш пред очите й се нижеше филм с непознати герои. Госпожа Мак Карти я посрещна с готов обяд и Жаклин съвсем машинално зае мястото си на масата. Старата икономка остана права в очакване на разпорежданията на новата стопанка, но вместо това срещна учудения и неразбиращ поглед на Жаклин.

— Да не би нещо да не е наред, мила госпожо Дюан?

„Госпожо Дюан“ — произнасянето на това име накара Жаклин да подскочи. Нервно погледна пръстена си и внезапно, с болезнена острота, осъзна коренната промяна, настъпила в живота й. Тя вече беше госпожа Дюан…

— Не, благодаря ви, мадам, всичко е така, както трябва.

Икономката продължи да стои на мястото си.

— Пожелавам ви много щастие! — добави тя.

Лека червенина заля лицето на Жаклин.

— Благодаря — тихо отговори.

Пожеланията на възрастната жена явно бяха искрени и Жаклин не искаше да я наскърбява. Мадам Мак Карти продължи:

— Аз съм го отгледала.

— Наистина ли? — учудено възкликна Жаклин. — Не знаех.

Настана неловко мълчание, което старата жена внезапно прекъсна:

— Но той винаги е бил ужасно сам! — и без да остави време на Жаклин да каже нещо, Мак Карти излезе.

Младата жена замислено продължи да разглежда приборите, поставени на масата, не забелязвайки дори какво слага в устата си. Като вълна я заля желанието да се махне оттук, да си отиде в своята къща, да влезе и на спокойствие да поработи в лабораторията на баща си. Споменът за миналите хубави дни й вдъхна смелост и тя с твърди крачки напусна къщата… След пет часа работа слезе в салона — уморена, но щастлива. Изпи чаша чай и се отпусна в един ъгъл на дивана.

Слънцето залязваше, когато доктор Дюан отвори вратата. Красивата гледка, която представляваше Жаклин, силно го развълнува. Затвори очи и, без да иска, се размечта. Вече никакви пречки нямаше между него и Жаклин! А той така я обича!… С променен глас тихо каза:

— Дойдох да ви потърся, за да ви заведа вкъщи.

Думите му върнаха Жаклин към действителността.

Споменът за сутрешното събитие възкръсна пред очите й.

— Да… аз съм готова. Чаках ви.

Красивата мечта на Дюан рухна. Той се усмихна горчиво. Жаклин стана и каза:

— Отивам да се облека — и напусна стаята с бързи крачки.

Дойде и този момент — тя трябваше да последва мъжа, когото ненавиждаше, трябваше да споделя радостите и скърбите на своя съпруг „до деня, когато смъртта ще ги раздели“… Думите на чиновника от кметството се появиха в съзнанието й съвсем отчетливо и тя трябваше да положи големи усилия, за да не заридае или извика — от гняв, от мъка, от възмущение… фалшът на брачната церемония оскверняваше най-съкровените й чувства, но тя бе длъжна да понесе всичко. Жаклин се облече, пооправи лицето си, възстанови с усилие спокойния си вид и слезе долу. Без да произнесе нито дума, Дюан я съпроводи до автомобила, който ги чакаше на входа.

Няколко минути по-късно те пристигнаха в „Холънд парк“. Докторът лично отвори вратата на къщата, за да въведе младата си съпруга в нея. Жаклин, без да поглежда встрани, прекрачи прага на къщата, в която трябваше да прекара първата си брачна нощ. Един слуга японец се приближи, поклони се дълбоко на новата си господарка и пое шапката и ръкавиците от доктора.

— Извести на Алис, че госпожа Дюан е дошла — разпореди Дюан.

Прислужникът се поклони отново и се отдалечи безшумно.

— Това е моят камериер — обясни Дюан. — Той е много предан.

Алис — хубаво и снажно момиче, заведе младата жена на първия етаж и отвори вратата на стаята, определена за нея. Жаклин влезе в просторно помещение, обзаведено с изискан вкус. Забеляза на леглото нова рокля от черна тафта — съобразена с траура, който тя носеше. В същото време Алис отвори синя кожена кутия, от която извади изключително красив медальон, украсен с перли и тюркоаз и поставен върху фино изработена верижка.

— Господарят ми възложи да ви поставя това бижу — каза тя.

Лош пламък се появи в очите на Жаклин, който обаче прислужницата изтълкува като знак на радост и признателност. По-късно, в кухнята, разказвайки за първата си среща с госпожа Дюан, тя възкликна:

— Ако бяхте видели само как се изчерви! О, те явно се обожават!

Жаклин слезе в салона, държейки накита в ръце. Дюан стоеше прав пред камината. За първи път момичето го виждаше във вечерен костюм и беше учудена от елегантността, с която той го носеше — дрехата допълнително изтъкваше стройната и красива фигура на доктора. Жаклин обаче тръгна към него с всичката решителност, на която беше способна, протегна ръката с медальона и каза с рязък глас:

— Това скъпо бижу не беше предвидено в уговорената цена.

Сянка помрачи лицето на Дюан. Той взе медальона, сложи го в джоба си и каза:

— Не ви задължавам. Имах впечатление, че не поставихте никакво условие при нашата спогодба. Вие сте моя жена, нали?

— След церемонията от тази сутрин намирам за излишно да го потвърждавам.

— Да предположим тогава, че искам да направя един подарък на моята жена. Нямам ли право?

— Очевидно не е в моята власт да ви забранявам да ми купувате бижута. Но в същото време не мисля, че съм задължена да ги нося. Венчалният пръстен ми се струва достатъчен.

Тези думи шибнаха доктора като с камшик. Той се изчерви.

— Може би мислите, че аз съм откраднал този медальон, след като съм способен да злоупотребя със слабостта на един учен, за да ограбя плодовете на неговия труд и неговата слава?

— Аз не се интересувам от произхода на това бижу, тъй като нямам желание да го нося. За мен е достатъчно, че ще бъда подслонена, хранена и обличана от вас, докато очаквам резултата от откритието на моя баща. След това ще изплатя дълга си.

Японецът съобщи, че вечерята е сложена, и така неприятната сцена бе прекратена. Младоженците се отправиха към голямата трапезария. По време на вечерята, докато Коничи — японецът, им сервираше, докторът не направи никакъв намек относно оскърбителния отказ на Жаклин. Те размениха няколко думи без всякакво значение. Коничи поднесе кафето и безшумно напусна салона. Жаклин протегна ръка, за да вземе бучка захар, но бе спряна от странния жест на Дюан — той стисна ръката й с пръстена и запита:

— А този пръстен харесва ли ви?

Жаклин се изчерви, небрежно свивайки рамене.

— Искрено да ви призная, не съм му обърнала особено внимание — отвърна тя, опитвайки се да освободи ръката си.

— Този пръстен е така фино изработен, че заслужава внимание.

— Доктор Дюан, моля ви… слугата може да влезе…

В този момент тя осъзна как наричаше човека, който от сутринта й беше вече съпруг — „доктор Дюан“. Сякаш бе една от неговите пациентки!

Без да даде вид, че е забелязал нещо нередно, докторът продължи да държи ръката й.

— Как можете да не обърнете внимание на нещо, което носите за първи път?

— Навярно това се дължи на навика ми да нося пръстен на този пръст.

Дюан я изгледа с поглед, говорещ за надигаща се буря.

— А от къде ви е този пръстен? — попита той твърдо.

Жаклин интуитивно усети подозрението и побърза да отговори:

— Не, не е от Белфорд. Преди няколко години моят баща ми го даде, а преди това е принадлежал на майка ми.

Дюан изглежда бе доволен от отговора, защото отпусна ръката й и с равен глас учтиво попита:

— Свършихте ли?

— Да, Роналд — каза тя с усилие.

— Ах, вие вече си спомнихте, че имам име?

Той се отдръпна да й даде път и тръгна след нея.

— Не искате ли да запушите? — попита Жаклин, когато влязоха в салона. В тона й Дюан долови само проява на учтивост, затова, без да отговори, се отдалечи. Жаклин се отпусна в едно кресло и остана дълго време неподвижна, потънала в тъжните си мисли. Тялом и духом тя вече принадлежеше на мъжа, станал тази сутрин неин съпруг. Но след разочарованието, преживяно от Валтер, за нея всички мъже бяха еднакви — егоисти, подчинени на своите първични желания, незачитащи страданията и униженията на другите. Мислите й бяха прекъснати от гласа на Дюан:

— Тази вечер нямам нужда повече от вас, Коничи.

Младата жена се надигна от креслото с разтуптяно до пръсване сърце. Дюан отвори вратата и се спря на няколко крачки от нея, сякаш в очакване. Тя разбра, че бе дошъл моментът, в който трябваше да докаже, въпреки неприятната сцена с медальона, че е готова честно да изпълни съпружеските си задължения.

— Аз съм ваша жена — вдигайки очи към него, промълви. — Спомням си, веднъж казах, че за нищо на света няма да допусна да бъда целуната от вас. Обстоятелствата се промениха. Вие сте вече мой съпруг. Можете да ме целунете, ако желаете…

Жаклин притвори примирено очи в очакване. Внезапно Дюан я сграбчи за раменете и погледите им се срещнаха.

— И така — каза той с твърд глас, — само задължението ви кара да направите тази отстъпка. — Той я отблъсна грубо. — Времето на човешките жертвоприношения е минало — продължи със смях и се отдръпна.

Младото момиче трепереше цялото. Не можеше да проумее реакцията на Дюан — отказваше ли се от целувката, която му предлагаше, или й се подиграваше. От състрадание ли я щадеше, или бе обуздал желанията си, за да й спести едно страдание? В едно-единствено нещо Жаклин бе убедена — той не я мразеше. Понякога дори си мислеше, че я обича. Но дори и да не я обича, той пак би могъл да я целуне — просто защото я намира за красива. Подобно желание Жаклин бе прочела преди малко в очите му. В такъв случай той просто я беше пощадил. Значи Дюан може понякога и да не бъде егоист? Това откритие силно развълнува Жаклин.

— Много съм уморена. Ще се кача в стаята си — с тези думи тя излезе от салона и се заизкачва по стълбата. Дюан, който я бе последвал, отвори вратата на стаята й и се отдръпна, за да й направи път. Внезапно я хвана за ръката и я накара да се обърне.

— Ето ключа от вашата стая — каза той.

Инстинктивната реакция на Жаклин бе да откаже — вътрешното чувство й подсказваше, че няма нужда от този ключ. Още повече че в този момент Дюан показа, че може да бъде и кавалер.

Докторът прибра ключа в джоба си и каза кратко:

— Лека нощ!

След което с бързи стъпки се отдалечи. Жаклин така и не успя да му отговори.

В стаята си Дюан дръпна пердетата, отвори прозореца и машинално погледна навън. Чувствата му бушуваха. Прекрасно съзнаваше, че за сегашното му мъчително състояние е виновен единствено собственият му егоизъм. В миг на лудост, измъчван от неописуема ревност, възползвайки се от положението, той бе предложил на Жаклин тази трагична алтернатива: или да се откаже да спази последната воля на своя баща, или да се омъжи за него. Грешката бе сторена. А той я обичаше до обожание — с цялата преданост на самотната си душа! И в същото време се отнесе с нея така жестоко!