Конкордия Мерел
Един дълъг завой (2)

* * *

За голямо облекчение на младото момиче докторът не се появи на вечеря. Бащата и дъщерята останаха сами в трапезарията. За разлика от следващата сутрин, когато Жаклин и доктор Дюан закусваха един срещу друг в пълно мълчание. Роналд Дюан съсредоточено разглеждаше кореспонденцията си и едва преди да стане от масата, се обърна към Жаклин:

— Ако желаете, госпожице Милсон, тази сутрин можете да работите с баща си в лабораторията.

При все че всеки ден Жаклин си обещаваше да не обръща внимание на грубите обноски на доктора, отново и за кой ли път се стъписа от преднамерено диктаторския тон, с който той й позволяваше да работи с баща си. Въпреки това младото момиче направи усилие и сравнително спокойно отвърна:

— Благодаря, ще бъда щастлива да помогна на татко в неговите опити.

— Мисля да отсъствувам целия ден — продължи докторът, — и оставям баща ви на вашите грижи. Бдете над него, не го оставяйте прекомерно да се изморява. Когато работи, той забравя, че часовете летят. Постарайте се да го убедите след обяд да се поразходи с вас. За него по-добро от това няма.

Жаклин погледна доктора с недоумение:

— Вие говорите за моя баща така, сякаш той е болен. Това не е вярно, нали?

— Той трябва да се грижи за здравето си, тъй като работи с огромно напрежение.

— Така е винаги, когато баща ми е погълнат от някакъв научен проблем. Тогава нищо друго не съществува за него.

— И все пак използувайте влиянието си и го изведете навън!

Жаклин обеща да направи необходимото. Веднага след това тръгна към лабораторията, където облече бяла престилка и замечта за часовете, които ще прекара заедно с баща си — както по времето преди натрапчивото появяване на доктор Дюан в техния дом. Професорът не чу Жаклин, зает отрано със своята работа.

— Ах, Жаки, скъпа моя — възкликна той, щом я забеляза, — ти ли ще ми помагаш тази сутрин?

— Да, татко, както някога. Това ще бъде прекрасен ден, нали? — отговори тя, прегръщайки го нежно.

— Аз съм винаги щастлив, когато си до мен, Жаки! Но къде е Дюан?

— Доктор Дюан е принуден да отсъства през целия ден.

— Наистина ли? Няма да го има целия ден? — повтори ученият с ужасен вид. — Това е много неприятно. Точно днес имах голяма нужда от него.

Мърморейки, той продължи да подготвя необходимата за работа апаратура.

— Не се тревожи, татко, аз съм тук, за да ти помагам във всичко — малко нервно му отвърна Жаклин.

— Аз много те ценя, скъпа, но виждаш ли, исках да се посъветвам с доктор Дюан във връзка с една нова теория. Той е забележителен човек, Жаки! Във всяко едно отношение! Един ден той ще се издигне много и ти ще се гордееш, мое момиче, че си близка с такъв велик хирург. Аз съм имал за асистенти много талантливи млади хора — Назак, Храдок, Детмол. Всичките те бяха блестящи, но Роналд ги превъзхожда във всичко — и по интелигентност, и по умения, и по характер.

Беше истинско мъчение за Жаклин да слуша как баща й хвали не само професионалните, но и моралните качества на младия учен, как фамилиарно го нарича с малкото му име, давайки да се разбере, че го смята за много близък, че го приема като част от семейството си, едва ли не — като син.

Професорът след минута мълчание продължи:

— Шотландците са необикновени хора. Когато се заловят за нещо, или го довеждат до успешен край, или умират. Дюан е достоен син на Шотландия. Знаеш ли, че цялото му богатство се състоеше от една бедна къща, в която той живееше с майка си. Освен нея няма никакви близки. Нито пък пари. Издигна се с непосилен труд, задоволявайки се с малко.

— О, аз не се съмнявам, татко, че доктор Дюан има твърде успешна кариера и добро бъдеще. Но според мен той е твърде самоуверен. Понякога забравя, че всичко това дължи на вас.

— Вярно е, че отначало проявявах към него една по-особена загриженост, но той постигна бърз успех благодарение на изключителните си способности. Доктор Дюан има едва тринадесет години стаж, а вече е известен, с утвърдено име, печели добре и се ползува с репутацията на изключително прецизен специалист.

Въпреки усилията си Жаклин не успя да се зарази от ентусиазма на баща си. Тя виждаше доктор Дюан такъв, какъвто той се проявяваше пред нея всекидневно — властен, неучтив, егоист.

Между приказките вървеше и работата. Постепенно доктор Милсон замлъкна, потъвайки изцяло в опитите си. Жаклин се стараеше да не изостава от него и му помагаше всячески. По време на обяда баща й доверително каза:

— Това откритие ще бъде венецът на моята кариера, Жаки! Надявам се на голям успех, който ще ми помогне да възстановя мъчителните финансови загуби от миналите ми опити.

Въпреки че вече беше минала година оттогава, професорът не можеше спокойно и без вълнение да говори за провалените си надежди. Лицето му болезнено се сгърчи и той започна нервно да потропва по масата.

— Да — повтори, — аз съм убеден, че сегашният ми успех ще покрие загубите, които понесох в резултат на злоупотребите с доверието ми.

Вярна на обещанието си, дадено на доктор Дюан, Жаклин предложи на баща си да излязат на разходка. Но той отказа. Веднага след това се върна в лабораторията и продължи с озарено лице заниманията си.

— Ето! Очаквах точно такава реакция! — внезапно се провикна. — Жаки, погледни!

Веднага започна трескаво да обяснява, като използуваше технически термини, напълно непознати за Жаклин. Тя не успяваше да схване смисъла на обясненията му, но разбираше едно — баща й бе щастлив. Странно блестящите му очи, нарастващата трескавост и ненормалната афектираност не я притесниха — в общото вълнение тя просто не ги забеляза.

В този момент на вратата се открои високата фигура на Роналд Дюан. Острият поглед на доктора последователно се спря върху професора, после върху Жаклин.

Той свъси вежди и видимо загрижен, нареди на младото момиче да напусне лабораторията, без дори да се постарае да покаже елементарна вежливост.

Жаклин излезе с напираща ярост в гърдите. Мисълта, че ще закъснее, й даде сили да се върне назад, за да пожелае „лека нощ“ на баща си. С бързи крачки прекоси хола и се отправи към лабораторията. В преддверието почти се сблъска с доктор Дюан.

— Искам да пожелая „лека нощ“ на татко, преди да изляза — помирително и с учтив тон помоли тя.

Придобивайки типичния си твърд израз, докторът категорично отказа.

— Мога ли да ви попитам защо? С какво право си позволявате да ме командвате? Как смеете да заставате между мен и баща ми? О, това е вече прекалено!

Лицето на доктора сякаш се сгърчи от болка, но Жаклин, завладяна от възмущението си, не забеляза нищо.

— Аз трябва да разбера кое ви дава право да постъпвате така? Оставете ме да мина! — задъхано настоя тя, правейки опит да отблъсне доктора. Той обаче не помръдна.

— Това е невъзможно. Не мога да ви оставя да видите баща си тази вечер.

— Ще го видя! — настоя тя, удряйки с крак като непокорно дете.

— Правя го за добро. Спрете да настоявате!

Жаклин внимателно се вгледа в сивите му тъмни очи. Беше объркана… В тона на доктора имаше апел, молба…

— Не разбирам… — смутено избъбри тя.

— В името на любовта към вашия баща, бъдете внимателна! — промълви той.

Жаклин мълчаливо слезе по стълбата, а когато стигна до хола, чу как доктор Дюан затвори вратата горе.

В този момент забеляза Белфорд, който я очакваше, за да излизат. Втурна се към него, почти викайки:

— Валтер, Валтер, ако ме обичате истински, отведете ме! Така се нуждая от утеха!

Младият мъж я настани в колата, която ги чакаше навън, и седна до нея. Той обгърна с ръка треперещото й тяло, не пропускайки случая, който му се предлага.

— Мила, мила! — промълви той. — Аз не мога дълго още да чакам… Обещайте ми, че най-скоро ще се оженим!

Жаклин изпитваше силна нужда да бъде покровителствувана, утешавана, обичана… Тя търсеше топлина и закрила в ръцете, които я прегръщаха. Оставяйки сълзите си свободно да текат, промълви:

— Не мога повече да живея така, Валтер. Доктор Дюан успя да отнеме и обичта на баща ми. Вече никой не ми остава на този свят!

— Облегнете се на мен, мила! — нежно я приласка той. — Аз се наемам винаги да бдя над вас, Жаки! Можете да разчитате на мен! Достатъчно е само да кажете „да“. Обещайте ми да се оженим веднага!

— Имате моята дума, Валтер!

Тогава младият мъж се наведе над малката глава, доверчиво облегната на гърдите му. Покри с целувки косите, очите, деликатния й врат, но когато потърси устните, усети съпротивата й:

— Валтер, мой мили Валтер… Моля ви, оставете ме! — Женският инстинкт й подсказа как най-безболезнено да откаже: — Съвсем ще ми се развали прическата.

Вечерта обещаваше да бъде чудесна. Спектакълът беше много интересен и те се забавляваха от сърце до момента, в който в ложата влезе разпоредител от театъра, приближи се до Жаклин и тихо й прошепна нещо. Младото момиче се втурна към фоайето. Там я очакваше госпожа Карти. В този миг Жаклин почувствува как всичките й мечти рухват. С нисък глас госпожа Карти й каза:

— Докторът ме изпрати да ви потърся. Той каза, че трябва незабавно да се върнете вкъщи.

— Какво има? Какво се е случило? — извика Жаклин.

— Докторът не ми даде никакви обяснения. Той каза: „Незабавно!“

— Да тръгваме!

Белфорд пожела да ги придружи, но Жаклин настойчиво отказа.

Вкъщи доктор Дюан я очакваше. Веднага забеляза умореното му и пребледняло лице. Почувства как сърцето й се свива.

— Какво има? — промълви тя с усилие.

— Баща ви изпадна в криза. Направих всичко, което е по силите ми, но той все още е в безсъзнание.

В полунощ професор Милсон отвори очи и извика с учудващо ясен глас:

— Жаклин!

Тя се наведе към него и тихо каза:

— Аз съм тук, скъпи татко!

Роналд Дюан и госпожа Мак Карти стояха прави от другата страна на леглото.

— Жаклин… аз умирам — промълви той.

— Не! Не, татко! Вие сте по-добре! — опита се да го увери тя.

Побелялата му глава падна върху възглавницата. Докторът се наклони към него.

— Дюан, вие ще ми помогнете… Аз ви натоварвам да довършите работата по откритието с помощта на дъщеря ми. След моята смърт затворете лабораторията за пет дни. След това веднага продължете работата оттам, откъдето я оставихме. Всички указания и формули ще намерите в огнеупорната каса.

Гласът му отпадаше все повече и повече… Внезапно ръцете му се сгърчиха върху завивката.

— Жаклин, къде си? Не ме оставяй! Обещай ми, мила моя, обещай ми!

Жаклин стисна ръцете на баща си и с неочаквано твърд глас каза:

— Давам ви дума, скъпи татко! Аз ще изпълня вашата воля.

Старият човек щастливо се усмихна, въздъхна дълбоко и падна назад. Доктор Дюан се наклони към него, постоя така няколко мига, след което бавно се изправи. Жаклин го следеше много разтревожена. Докторът само кимна. Момичето избяга от стаята тичешком.

Два часа по-късно доктор Дюан я намери в салона, приседнала до огъня. Не се бе сетила дори да смени роклята си. Тя рязко се обърна, щом чу шума от отварящата се врата. Надигна се, забелязвайки доктора.

— Снощи вие не ми позволихте да му кажа „довиждане“. А сега той е мъртъв… Това няма да ви простя никога. Никога!

Докторът се приближи, постави ръце върху свитите й рамене и внимателно се вгледа в лицето й. Вълнението, което го обземаше, сякаш изцяло промени суровите му черти. Попита я тихо:

— Помислете — какъв е последният спомен, който запазихте за него?

Жаклин вдигна очи, чакайки обяснение. Дюан продължи:

— Не изрази ли той вчера своето задоволство от хода на работата си, своята вяра в крайния успех?

Жаклин кимна утвърдително.

— Е, добре, младо момиче, мислете за това, че вашият баща е умрял с тази увереност. Помнете винаги, че това го поддържаше и в последния му час.

Звучният, метално твърд глас на доктора изведнъж сякаш се прекъсна. Жаклин, на края на силите си, избухна в ридания. Той внимателно я постави да седне и каза с тон, нетърпящ възражение, сякаш й предписваше лекарство:

— Плачете!

След това излезе от салона и се качи в стаята на професора. Там завари госпожа Мак Карти да завършва последните приготовления около мъртвеца.

— Какво изпитание, докторе! — каза тя с искрено съчувствие. — Да умре в момент, когато бе така удовлетворен от опитите си.

Дюан рязко се обърна към нея и почти извика:

— Какви опити? Та откритието му нямаше никаква стойност! Професорът загуби ума си още миналата година, когато незаконно обнародваха откритието му за туберкулозата. Аз затова се настаних тук — за да скрия от всички тъжната истина. А тези книжа и формули са добри само за огъня.

Докторът нервно прекара ръка по челото си и тихо, сякаш на себе си, продължи:

— Това е толкова мъчително! Но момичето не трябва никога да узна истината за тази драма. Госпожо Мак Карти, аз разчитам на вашата дискретност.

— Вие можете да бъдете напълно спокоен, господине — увери го старата жена, в чиито очи се четеше преданост и искреност.

— Да, да… зная. Но аз казах повече, отколкото трябваше. Понякога е така тежко да се пази дълго и от всички подобна мъчителна тайна.

Преди да напусне стаята, той се приближи до леглото и се вгледа мълчаливо в мъртвия. Лицето му бе изпълнено с вълнение и мъка.