Чингиз Айтматов
Ранни жерави (9) (Повест)

9

Трети ден вървяха плуговете по Аксайската местност. Трети ден орачите подвикваха неуморно, подкарваха конете. Издигна се тъмнокафявата бразда на току-що изорания първи участък на хълма на аксайските десантчици. Парцелът вече се забелязваше, радваше окото. Сега работата зависеше само от времето.

В това огромно предпланинско пространство в подножието на Великия Манасов хребет царуваше отдавна ненарушавана от никого тишина. Оттук започваше Аксайската степ, достигаща до чимкентските и ташкентски безводни земи. В този недокоснат простор на степните склонове, плуговите впрягове приличаха на мънички бръмбарчета, пълзящи по билото, като оставяха след себе си дълга рохкава следа.

Засега тук работеха три плуга. Ергеш и Кубаткул бяха задържани за няколко дни в аила — пратиха ги да помагат при брануването на зимниците, за да успеят да задържат влагата в почвата. Ясно беше, че работата е нужна, срочна, но и за Аксай трябва да се бърза: за да успеят да засеят такава площ, каквато бяха определили, трябва целият десант да върви след палешниците от зори до вечер, иначе няма да успеят, иначе целият им труд ще пропадне. Султанмурат се безпокоеше, всеки ден очакваше пристигането на другите два впряга. Обещаха, заради това се скара той с бригадира Чекиш. Сериозно се скара.

— Съобщете — каза, — аксакал, нека дойде председателят Тъналиев, нека той се оправя. Тук няма какво да правим с три плуга. Няма да изпълним задачата…

А старецът Чекиш? Какво може да прави старецът Чекиш, той си скубеше косите. Султанмурат разбра колко е трудно в колхоза на един умен, сериозен бригадир. Иска да върши всичко добре, навреме, както му е редът, а навсякъде всичко гори като пожар под краката, иска да успее да свърши преди пролетта едно, друго, десето, а няма сили, няма хора, припаси. Едно покрие, друго се оголи. Вчера седеше тук, потънал в мрачни мисли. Сега беше най-гладното време в аила, запасите свършват, до новата реколта е още далеч. Животните-отслабнаха, мрат от недохранване, няма смисъл да ги колят. За килограм месо за някой болен пътуват до пазара. Кило месо струва толкова, колкото цяло заклано животно преди. Но отиват. Дори не пътуват, вървят пеша по трийсет-четирийсет километра. Яздитните коне едва влачат краката си. Ще тръгнеш и ще останеш насред път. Едва успяха да подготвят животните за сеитбата. Впрегатният добитък е в ред, но пак не за дълго при такова натоварване.

Става ти страшно, като помислиш за всичко това. Но най-голямата беда е войната по фронтовете, краят й не се вижда. Една утеха, една неугасваща надежда имаха — започнаха да бият германците, отвсякъде ги отблъскват, пропъждат…

Днес времето сякаш от сутринта е хубаво. Беше облачно, но над планините от време на време се промъкваше слънцето, небето над главите се проясняваше, отново се намръщваше и отново се заоблачаваше. А по обед рязко се застуди и наоколо се стъмни. Сняг ли, дъжд ли, нещо се готвеше да вали… Наоколо съвсем се стъмни. Следобед, като тръгваха на оран, орачите трябваше да вземат торбите, за да предпазят главите си от дъжд или сняг.

Вървяха по наченатия парцел с обърната навътре бразда. Пръв крачеше Султанмурат, втори — на около двеста крачки от него — Анатай, на края, почти на половин верста — Еркинбек. Днес орачите бяха сами на полето. Трима орачи и високите планини пред тях. Трима орачи и огромната степ зад тях. Председателят Тъналиев успя да дойде тук само отначало. Имаше си много друга работа, препусна обратно, като остави бригадира Чекиш да уреди оранта. Днес и Чекиш замина да иска останалите в аила впрягове на Ергеш и Кубаткул. Получи се така, че на третия ден орачите останаха самички с плуговете, с конете, със земята, която трябваше да орат и орат, за да има откъде да събират реколта, за да има с какво да се наситят хората…

Орната площ се намираше далече от полския лагер — от юртата, в която живееха, от малката купа детелиново сено, от торбите с овес, от всичко онова, което сега беше техен дом. В полския лагер оставаше само старата готвачка. Вместо да приготви навреме обеда, тя повече мърмори, повече се оплаква, че дървата са влажни, че това няма, онова няма. В полето парче хляб и гореща чорба са съвсем достатъчни. А тя все мърмори, проклина живота, сякаш някой я упреква за нещо. В аила малко я познаваха. Беше дошла отнякъде. Другите не могат да изоставят къщата си — децата, домакинството, а тя се съгласи да дойде в Аксай, за да се храни покрай орачите. Нека си се храни, само да приготвя навреме яденето. А тя все се мотае и не успява. Орачите нямат време да й помагат. Защото конят не е машина, не е трактор, че да го включиш и сам да си върви. Налееш му бензин и тръгва. Самият орач работи на полето като кон, после храни, пои, грижи се за четворката орни коне, а стигне ли до юртата, едва се държи на краката си… А призори отново на работа… Най-трудното е да се става в зори…

Главната грижа на орача е плуговете да вървят, конете, впрегнати в работа, да запазват теглото си, силите им да стигнат до края на пролетта. Това е важно. Много е важно. През първия ден, когато започнаха да орат, на всеки десет-двайсет крачки конете спираха да си починат. Задъхваха се. Наложи се леко да повдигнат палешниците, да намалят дълбочината на оранта. Но това е принудителна мярка, докато добитъкът свикне.

Днес работата тръгна явно по-добре. Конете се напрягат дружно, свикват един с друг, четворките вървят плътно притиснати, наведени над земята, протегнали шии от напрежение като бурлаците на картинката от учебника. Крачка подир крачка, крачка подир крачка, теглят ли, теглят плуга, разрязващ с палешниците земната гръд.

Но времето изневерява. Ето че замириса на сняг, западаха редки бели парцали… Значи, зимата още не беше си свършила работата, значи, беше решила да напомни за себе си на прощаване. Напразно го прави. Много ненавреме за орачите…

Султанмурат успя да нахлузи на главата си торбата, но това не го спасяваше от снеговалежа. Яхнал коня в средата на впряга, размахал над главата си камшика, той през цялото време подлагаше на вятъра ту едната, ту другата си страна. Заваля гъст, мокър сняг, който бързо се топеше. Наоколо всичко се завъртя, обърка се. Планините се скриха в плуващата снежна мъгла, светът се затвори. Сред тази мъгла се носеха само подканващите викове на орачите като виковете на птици, настигнати от дъждовно време.

А плуговете вървяха. Черните плугове ту се появяваха на хълма като върху гребен на вълна, ту отново изчезваха в низината…

Наведени над браздата, сякаш изпълзяваха от самата земя, вървяха четворките от жадно дишащи, катерещи се коне. Снегът моментално се стопяваше върху горещите им, напрегнати гърбове, стичайки се на ручеи по хълбоците. Тежко им е на конете, много тежко, земята е прогизнала, плъзга се под копитата, такъмите натежаха от влагата, палешниците засядат, лепнещите пластове на целината ги задържат. Но плуговете не бива да спират. Трябва да се оре. Утре, когато слънцето се покаже, тези бразди ще се проветрят и разораната нива ще бъде готова. Не бива да се губи време.

Плугът засядаше. Султанмурат току слизаше от седлото, очистваше с камшика буците пръст от палешниците и като се провикваше към Анатай и Еркинбек зад себе си, чуваше техните гласове, отново се промъкваше между мокрите такъми и телата на конете към средния кон, отново се покатерваше на седлото и отново орачът вървеше напред.

А снегът не преставаше. Черните впрягове на плуговете плуваха като кораби сред бялата мъгла. В тази кръжаща снежна тишина, погълнала всички звуци, над полето се носеха само виковете на орачите:

— Ана-та-ай!

— Еркин-бе-ек!

— Султанмура-а-ат!

По лицето се стичаше вода или стопен сняг, или пот; ръцете с поводите бяха подпухнали, посинели от студ и влага, краката, притиснати от конските хълбоци, се търкаха един в друг, боляха, иска ти се да ги скриеш някъде, а няма къде, но Султанмурат разбираше, че подир него, по неговата следа вървят Анатай и Еркинбек, че тримата заедно имат шест палешника, той няма право да спира посред бял ден шестте палешника, разораващи аксайската земя. Само конете да издържат, само конете да не се предадат. Затова той мислено се обръщаше към тях, внушаваше им:

„Потърпете, родени от Камбар-ата^[1], наблягайте дружно! Всеки ден няма да бъде толкова тежко. Днес вали сняг, а утре ще спре. Напред, напред, хайде, хайде! Потърпете, родените ми от Чолпон-ата, ето го края на участъка, сега там ще завием и ще тръгнем обратно. Потърпете, не забавяйте крачките си! Нямам право да ви избавя от плуговете. Затова ви подготвяхме цяла зима. Няма друг изход. Аз ви карам по мека и твърда земя, тежко ви е, но иначе житото не се ражда. Старецът Чекиш казва, че така е било и така ще бъде вовеки веков. Той казва, че хлябът, всяко парче хляб е просмукано с пот, само че не всички знаят това и не всички мислят за това, когато го ядат. На нас много ни трябва хляб. Много ни трябва. Затова сме тук в Аксай.

Чабдар, ти си мой брат, ти си моят среден кон. Ти дърпаш плуга, носиш и мен на гърба си. Прости ми, че и теб те пляскам с камшика. Така трябва. Не се обиждай, Чабдар.

Чонтору, ти си отляво, стъпваш по изораното, на теб ти е най-тежко, но ти си най-силният след Чабдар. Теб, Чонтору, баща ми Бекбай винаги те хвалеше. Помниш ли? Ами помниш ли как всички заедно ходихме в града… Отдавна вече няма писма от татко, страшно е, вие конете не можете да разберете това. Когато хората на война не пишат дълго време, това е много страшно. Мама съвсем отслабна от мъка и страх. Когато оплаквахме бащата на Анатай, най-много и най-сърцераздирателно плакаха Инкамал-атай и мама. Те знаят нещо… Хайде, хайде, Чонтору, няма да ти позволя да се предадеш. Напред, Чонтору! Дръж се!

И ти, Белчо, също си ми брат. Вървиш вдясно от мене, в средата на впряга. Трябва здравата да теглиш, вие с Чабдар сте средни коне. Ти си красив кон, имаш необикновена, бяла опашка. Хайде, не се предавай, не падай духом. Няма да ти позволя да се уморяваш. Хайде, хайде, Белчо! Не ме излагай!

Братко мой Черньо, ти си обикновен и добър кон. Когато те избирах за своята четворка, много разчитах на тебе. Ти си работлив и кротък. Аз много те уважавам. Вървиш от края и винаги се виждаш. По теб съдят отстрани как вървят работите ни, братко мой. Няма да те обидя, ти само тегли, тегли, не се предавай. Обещавам ти: когато завършим да орем и сеем в Аксай, когато тръгнем да се връщаме в аила, ти пак ще бъдеш от края, за да те видят всички. Ще минем край нейната къща и когато тя изтича на улицата, веднага ще те види тебе, Черньо, братко мой. Аз така и не успях да се видя с нея, преди да замина. Кърпичката й е у мен, тя винаги е у мен. Скрита е от снега и дъжда. Мисля за нея винаги, през цялото време. Не мога да не мисля. Ако престана да мисля за нея, всичко ще опустее и няма да ми бъде интересно да живея…

Хайде, хайде, родените от Камбар-ата! Налягайте по-дружно, напред, напред! Хайде, хайде! А снегът все вали, вали! Какъв мокър сняг. Целите се измокрихме от глава до пети. И вятърът подухва. Добре е, ако нашата готвачка се е сетила да покрие сеното с чуловете. Ако пък не се сети, сеното ще се намокри, ще изгние. С какво ще ви храним — дванайсет глави? Трябваше да й кажа, преди да тръгнем, забравих, не мислех, че ще завали сняг.

Странна старица е тя, има алчни очи. Все хвали нашите коне, не може да им се нагледа. Какви хубави, казва, коне, добре охранени. Хълбоците им, казва, имат два пръста тлъстина. В миналото такива коне уж колели за големи панихиди. По онова време, казва, ядели месо до насита. А когато варели конското месо в големи казани, мазнината — зардеп, каква дума само, — казва, обирали, загребвали я с пълни черпаци и я отнасяли на болните. Ако, казва, напоиш болен с такава мазнина, веднага ще се изправи на крака. Ама че ненаситна, само за мазнина си мисли. Само да не урочаса конете. Е, да върви по дяволите! Нали в училището им казаха, че урочасването е празна приказка. Нека си бъбри, само да приготвя навреме яденето. А вчера учуди всички, беше сготвила месо от планински козел. Съвсем мършав козел, и все пак. Казва, че минали някакви ловци от планината, двамина, отбили се в юртата и оставили част от лова си. Да са живи ловците, излиза, че са хора, които зачитат обичаите. Искат и друг път да имат сполука в лова — отделили са една част за първия срещнат. Ние, разбира се, сме първите срещнати на пътя им, щом са слизали от планината, наоколо няма никого. Препускай из планината, препускай из степта — никого няма да срещнеш. А снегът не спира. Както е тръгнал… Съвсем без сили останахме…“

Конете спряха, изнемогваха… Султанмурат слезе от седлото, като с мъка стъпваше върху отеклите, притиснати крака, разтъпка се като пиян, клатушкайки се около впряга. И така го заболя, стана му непоносимо жал за разпенените коне, треперещи, мокри до ушите, до копитата, дишащи тежко, задъхано, че от жалост застена.

А снегът все валеше и се топеше, валеше и се топеше върху димящите конски гърбове. Султанмурат свали от главата си натежалата мокра торба, с непослушни, вкочанени ръце разкопчаваше такъмите, а после не издържа, разплака се, като прегръщаше Чабдар за шията и през плач шепнеше: „Простете ми, простете!“ — усещайки върху устните си горещия горчиво-солен вкус на конска пот…

— Хей, Султанмурат! Какво правиш там? — дочу се гласът на Анатай, който се приближаваше до браздата.

— Започвай да разпрягаш! — извика в отговор Султанмурат.