Чингиз Айтматов
Ранни жерави (10) (Повест)

10

Затова пък сутринта на следващия ден беше ясна и чиста. Никакви следи от вчерашното лошо време. Само влага, само одобряващ студ, само леко румени лица над земята, само нов бял сняг по планините. Ранното слънце се изтъркулваше иззад планините, възвестявайки на света за себе си с ликуващо, разливащо се на половин небе зарево на пролетния изгрев. Целият обширен Аксай с всичките си валове, равнини, хълмчета и низини се виждаше надалече, надалече. Затова пък планините на Великия Манасов хребет, край който се бяха родили и израснали, през нощта сякаш се бяха приближили — неправдоподобно, по през тая нощ планините бяха направили крачка към Аксай, към тях, че като се събудят на сутринта, орачите да се изумят от тяхното величие, красота и могъщество.

Близо и далече, редом и недостъпно сияеха в изгрева планинските ридове…

Да, велико утро започваше тоя ден в Аксай. Излязоха на полето, без да бързат, решиха да почакат земята да изпръхне.

През това време почистиха конете, оправиха такъмите, пресипаха намокрения овес. Слънцето бързо взе да припича. Тогава тръгнаха към плуговете. Всеки към своята четворка. Плуговете бяха заседнали във вчерашните бразди. Трима заедно измъкваха всеки, почистваха палешниците, смазваха колелата. После впрегнаха конете, разчитаха до вечерта да завършат парцела, а на другата сутрин да се преместят на нов участък. Работата им спореше. Конете, починали през нощта, почистени и оправени на сутринта, работеха бодро. Значи, вече истински бяха влезли в крак. Бяха се впрегнали в тежкия ремък на плуга. Но вчерашната оран по снега оправда усилията — почвата беше изпръхнала, преобърнатите под снега пластове се бяха разсипали под лъчите на слънцето на дребни, равни бучки. Значи, земята не е „похабена“, не е „смачкана“. Значи, оранта е качествена.

Хубав беше тоя ден. Случват се такива дни, когато всичко ти върви, когато животът е ясен, прекрасен, прост. Ненапразно се готвиха цяла зима, трудиха се, бяха принудени да напуснат училището. Аксайският отряд действува, плуговете се движат, днес трябва да пристигнат Ергеш и Кубаткул. Тогава ще бъдат пет плуга, това са десет палешника. Сила! Истински десант! После ще засеят, ще брануват нивите — тогава чакай реколтата! Лятното жито съвсем не е лошо жито. Бригадирът Чекиш казва, че лятното жито отстъпва по количество, но е най-вкусно. Работата ще тръгне. Ще паднат дъждове. Не може дъждовете да бъдат против тях, когато те влагат толкова труд; ще има дъжд, само нашите на фронта да се държат, да настъпват, това жито да е на късмет, да не заседне в гърлото…

Така крачеха те по участъка. Отпред Султанмурат след него на двеста крачки Анатай и почти на половин верста от него Еркинбек…

Слънцето припичаше все по-силно. Пред очите им зазеленяха степните хълмчета с тънък пласт морава. Като в приказките: вървиш към единия край — зеленее се отдясно, вървиш към другия край — зеленее се отляво. Земята дишаше влажно с обновен дъх. А плуговете вървяха по Аксай, оставяйки подир себе си гривите на пресните бразди…

От земята изхвръкна чучулига. Песента й зазвънтя разля се наблизо, още някъде запя чучулига и още някъде. Султанмурат се усмихна. Пеят си за удоволствие, нямат си нито дом, нито лист, нито клонче над главата, живеят си в голата степ както могат. И са доволни. Доволни са от пролетта, от слънцето! А къде са били вчера, как са прекарали лошото време? Е, то вече мина.

Пролетта вече няма да отстъпи. И работа има още много, това е само началото. Какво да се прави? Ще дойдат днес Ергеш и Кубаткул и тогава ще се хвърли целият десант, работата ще тръгне, ще тръгне…

Докато подканяше впряга да бърза, Султанмурат забеляза встрани някакъв конник. Минаваше покрай нивата отдалече, като поглеждаше към тях, отиваше към планините. На рамото си носеше пушка. На главата си имаше рунтав зимен калпак. Конят му беше червеникав, набит, обязден. Момчетата също го забелязаха. Започнаха да викат:

— Хей, ловецо, ела при нас!

Но ловецът не отговори. Отмина, без да се приближи, като през цялото време поглеждаше към тях. Султанмурат се зарадва на неговата поява, спря конете и като се поизправи на стремената, викна:

— Хей, ловецо, благодарим за ширалгата^[1]! Благодарим, казвам! Благодарим за ширалгата!

Но оня изобщо не отговори. Като че ли не чуваше и не разбираше за какво става дума. Скоро се скри зад хълмовете. Значи, няма време, бърза по своя работа.

Приблизително след половин час се появи втори ловец. Той също отиваше към планините и също с пушка. Но мина от другата страна, от другия край на нивата, и също отдалече поглеждаше към тях; мина мълчаливо, не се отби, не поздрави орачите. А би трябвало да свърне от пътя, да им пожелае здраве и урожай. Старецът Чекиш казва, че хората са се променили. Може би е прав мъдрият старец Чекиш.

После се случи най-вълнуваща го събитие.

Пръв ги дочу Анатай. Браво! Той се развика с цяло гърло:

— Жерави! Жерави долитат!

Султанмурат погледна нагоре — в чистия, безкрайно син и безкрайно бездънен небесен простор летяха с бавно кръжене жерави, като се пренареждаха, както летяха, и грачеха. Голямо ято. Птиците бяха високо. Но небето беше още по-високо. Огромно, необятно небе и ято жерави, плуващи като живо островче в тази необятност. Султанмурат гледаше, вдигнал глава, и едва после се сепна, развика се неудържимо: — Ура-а! Жерави!

И тримата прекрасно виждаха, че са жерави, но си викаха един на друг, като че ли беше огромна, неочаквана новина:

— Жерави! Жерави! Жерави!

Султанмурат си спомни, че ранното долитане на жеравите е добра поличба.

— Ранните жерави са добра поличба! — викна на Анатай, като се обърна на седлото. — Богата, богата реколта ще има!

— Какво, какво? — не разбра Анатай.

— Богата реколта, богата реколта ще има!

Анатай се обърна към Еркинбек и му извика на свой ред:

— Богата, богата реколта ще има!

Еркинбек му отговори:

— Чувам, чувам! Богата реколта ще има!

А жеравите плуваха, къпейки се в небесната синева, плуваха бавно, като кръжаха с плавно полюшващите се криле, обаждаха се ту сдържано, ту хорово, всички едновременно, и отново в редиците им настъпваше спокойствие. В този прозрачен ден добре се виждаха техните изваяни протегнати шии и тънките човки, и полупритиснатите към тялото крака на едните и плътна притиснати у другите. Понякога в движение се мяркаха белите върхове на дългите пера по краищата на крилете. Именно тогава, разглеждайки птиците, орачите забелязаха, че ятото бавно се спусна надолу. Жеравите се спускаха все по-ниско и по-ниско към земята, сякаш някакво течение ги носеше натам, към далечните хълмове. Султанмурат през живота си не беше виждал отблизо жерави. Те винаги бяха прелитали над главата му като видение, като сън.

— Гледай, кацат, кацат! — извика Султанмурат и тримата скочиха от седлата, оставиха плуговете и впряговете и се струпаха натам, където се спускаше ятото жерави.

Тичаха бързо. С все сила! Искаше им се да видят жеравите отблизо: как изглеждат? Ех, че славно ще е!

Ах, колко приятно му беше на Султанмурат да тича! Земята лягаше под краката, самичка тичаше насреща му. И заедно със земята насреща му тичаха снежните планини, плуваше ятото жерави, кръжащи във въздуха, от което той не отделяше очи. Дъхът му спираше от тичане и радост и както тичаше, ликувайки, догонвайки жеравите, той си помисли, че ако падне перо, ще го намери и ще го запази, ще го подари на нея, на Мързагюл, и ще й разкаже всичко, както е било. Само да ги догони, само да види жеравите. Тичаше, носейки в душата си нахлулата нежност към Мързагюл. Ако можеше, би изтичал с перото право при нея… Право при нея с перото от жерав…