Чингиз Айтматов
Ранни жерави (1) (Повест)

1

Измръзнала, увита с дебел шал от домашна вълна, учителката Инкамал-апай разказваше в часа по география за Цейлон, за оня приказен остров, който се намира в океана близо до бреговете на Индия. На картата тоя Цейлон приличаше на капка под вимето на голямата земя. Пък като слуша човек, какво ли няма там: и маймуни, и слонове, и банани (някакъв си плод), и най-хубавия чай на света, и най-различни други чудни плодове и невиждани растения. Едно обаче беше наистина за завиждане — там е толкова горещо, че цяла година можеш да си живееш и пет пари да не даваш: нямаш никаква нужда нито от ботуши, нито от калпак, нито от партенки, нито пък от кожух. А пък дърва въобще не ти трябват. Щом е така, значи, няма защо да се ходи на полето за курай, няма защо да мъкнеш до къщи на гръб, превит на две, тежките наръчи с вършини. Ето къде живот си живеят! Ходи си както си искаш, грей се на слънцето, пък ако не щеш — стой си на прохладна сянка. В Цейлон ден и нощ е жега, благодат, летата се нижат едно след друго. Къпи се колкото ти душа иска, ако щеш, от сутрин до вечер. Омръзне ли ти, тогава препускай подир камилски птици, там има и камилски птици, не може да няма, къде на друго място ще ги има тия огромни и глупави птици. Моля, в Цейлон си има и умни птици: папагалът. Поискаш ли да си уловиш папагал, ще го научиш да пее и да се смее, а също така и да танцува. Ами какво — папагалът си е такъв, всичко може. Казват, че има такива, които могат да четат. Някой от техния аил с очите си видял на джамбулския пазар четящ папагал. Покажеш му вестник, а той пердаши като по вода…

Да, какво ли няма в Цейлон, какви ли не чудеса. Живей си и не мисли за нищо. Главното е да не се мяркаш пред очите на бея-плантатор. Той обикаля с камшик. Шиба цейлонците по гърбовете, сякаш са роби. Потисник! Ха, да вземеш и да му зашиеш един, че свят да му се завие. Да му отнемеш камшика, а него да накараш да работи. И никакво снизхождение към експлоататорите и към разните там други капиталисти, никакви приказки: самичък си вади хляба, и толкова! То се знае, нали от тях водят началото си и фашистите… Нали затова има и война… „Колко хора от аила вече загинаха на фронта. Мама всеки ден плаче, не казва нищо, но плаче, страхува се, че ще убият татко. А на съседката каза: какво ще правя тогава, казва, с четирите…“

Като потръпваше от студа в изстиналата класна стая и изчакваше търпеливо пристъпите на кашлица у децата, Инкамал-апай продължаваше да разказва за Цейлон, за моретата и топлите страни. Султанмурат и вярваше, и не вярваше на чутото (съвсем приказно излизаше всичко в ония страни), но искрено съжаляваше в този час, че не живее в Цейлон. „Ето къде се живее райски!“ — мислеше той, поглеждайки с крайчеца на окото към прозореца. Умееше да го прави. Уж гледа учители, а пък се любува през прозореца. Но навън нямаше нищо особено. Времето беше лошо. Валеше сняг на твърди, бодливи зърна. Снежинките издаваха глух шум, стържеха, като се удряха в прозореца. По стъклата се натрупа лед. Прозорците помътняха. Маджунът по тях беше набъбнал от студа, тук-таме се беше откъртил и паднал върху перваза, залят с мастило. „В Цейлон сигурно няма нужда и от маджун — мислеше Султанмурат. — За какво им е? Пък и прозорците за какво са, и самите къщи са ненужни. Направиш си колибка, покриеш я с листа и си гледай живота…“

От прозореца непрекъснато подухваше, дори се чуваше как вятърът тихо си подсвирква през пролуките на рамката, дясната му страна откъм прозореца доста поизмръзна. Ще трябва да търпи. Инкамал-апай лично го премести тук, до прозореца. „Ти — каза тя, — Султанмурат, си най-силният в класа. Ще издържиш.“ А по-рано, преди студовете, тук седеше Мързагюл, нея преместиха на мястото на Султанмурат. Там не духа толкова. По-добре щеше да бъде да я оставят тук, на същия чин. Така или иначе, той поема върху себе си студа. Щяха да седят един до друг. Сега щом я приближиш в междучасието, и веднага се изчерви. С всички се държи нормално, а приближи ли се той, тя се изчервява и избягва. Няма да тръгне да я гони. Съвсем за смях ще стане. Момичетата непременно ще измислят нещо. Веднага ще плъпнат бележчици: „Султанмурат + Мързагюл = ики ашък.^[1]“ Пък така щяха да си седят един до друг и никой нищо не може да каже…

Навън бушуваше буря. Снегът се сипеше ли, сипеше… В ясен ден погледнеш през прозореца, планините са винаги пред очите ти. Самото училище е на хълм, издига се високо над аила. Аилът е долу, училището е горе. Аилът е на ниско, училището е на високо. Затова оттук, от училището, се вижда добре. Далечните снежни планини се виждат като на картина. А сега едва долавяше през мъглата техните мрачни очертания.

Краката изстиват и ръцете изстиват. Дори гърбът измръзва. Колко е студено в класната стая! По-рано, преди войната, училището се отопляваше с пресован овнешки тезек. Той беше като въглищата: силно гореше. А сега докарат слама, побумти, побумти сламата в печката, ама полза няма. След два дни и сламата изчезва. Остава само сметта от нея.

Жалко, че климатът на Таласките планини не е като в топлите страни. Ако климатът беше друг, и животът щеше да бъде по-различен. Щяха да си имат собствени слонове. Щяха да яздят слоновете като волове. Че какво, нямаше да се плашат. Той пръв щеше да се качи на слона, направо върху главата между ушите, както е нарисувано в учебника, и щеше да тръгне из аила. От всички страни народът ще вика: „Гледайте, бягайте — Султанмурат, синът на Бекбай, е яхнал слон!“ Нека тогава Мързагюл да му се полюбува, да съжалява… Голямо чудо, красавица! Толкова пък да не можеш да я приближиш… И маймуна ще си има. И папагал, който чете вестници. И тях ще ги настани на слона зад себе си. Мястото ще стигне, на гърба на слона може да се настани целият им клас. Това вече е съвсем сигурно. Не го знае от другите, а от собствен опит.

Със собствените си очи беше видял жив слон, всички знаят това, и жива маймуна е виждал, и разни други животни. Всички в аила знаят това, колко пъти им е разказвал. Да, голям късмет имаше тогава, провървя му…

Преди войната, тъкмо година преди войната, се случи това важно, значително събитие в живота му. Беше пак лято. Тъкмо косяха сеното. Баща му Бекбай през онази година караше гориво от Джамбул в склада за нефт на тукашната МТС. Всеки колхоз беше длъжен да осигури транспорт за превозването. Баща му се шегуваше, вдигаше си цената: „Аз — казва — не съм обикновен каруцар, а златен — за мен, за моите коне, за бричката колхозът получава пари от държавата. Аз — казва — печеля за колхоза пари от банката. Затова още щом ме зърне, счетоводителят слиза от коня си, за да се ръкува с мен…“

Бричката на баща му беше специално пригодена за превозване на газ. Нямаше каросерия, а просто четири колела с два големи ламаринени варела, сложени на мястото на седалките, а отпред, на самата капра, имаше седалка за каруцаря. Ето ти я и цялата талига. На седалката можеха да пътуват двама, но трима бяха много, не можеха да се поместят. Затова пък бяха подбрани най-добрите коне, които можеха да съществуват. Хубава, силна двойка впрягаше баща му.

Пъстрия Чабдар и дорестия кон Чонтору. И такъмите им бяха подбрани точно за тях, солидни. Хамутите и тегличните ремъци бяха от сурова фабрична кожа, смазани с катран. Няма скъсване. Иначе не може да се издържи на такъв дълъг път. Баща му обичаше реда и солидната работа. Гледаше да поддържа винаги равен ход у конете. Поемат ли Чабдар и Чонтору дружно, с еднакво усърдие, отметнали гривите си, и се залюшкат в плавен ход като две риби, заплували редом, да ти е драго да ги гледаш! Хората отдалече отгатваха по тропота на колелата: „Бекбай е потеглил за Джамбул.“ Натам и обратно — това отнемаше два дни. Бекбай се завръщаше така, сякаш не беше пътувал повече от стотина километра. Хората се учудваха: „Бричката на Бекбай се движи като влак по релси!“ Неслучайно се чудеха. Умореният или нехаен впряг може да се познае по скърцането на колелата. Ще измъчи човека, докато премине край него. А конете на Бекбай винаги бяха бодри. Сигурно затова му поверяваха най-отговорните пътувания.

И така, по-миналата година, тъкмо бяха свършили училище, още в самото начало на ваканцията баща му каза:

— Искаш ли да те взема в града?

Султанмурат едва не припадна от радост. Има си хас! Как беше отгатнал баща му, че отдавна му се иска да отиде в града! Нали нито веднъж не беше ходил там. Чудесно!

— Само че, такова, не вдигай много шум — лукаво го заплаши баща му. — Иначе по-малките ще вдигнат такъв бунт, та и ти няма да отидеш никъде.

Вярно е. Хаджимурат, три години по-малък, никога и в нищо няма да отстъпи. Упорит е като магаре. Когато се случваше баща му да е в къщи, никой не можеше да припари до него от Хаджимурат. Все той се върти около баща им. Като че ли беше само той, останалите не съществуваха. Двете по-малки сестрички, тогава бяха съвсем мънички, и те често с плач успяваха да извоюват бащините ласки. И съседите не разбираха каква е тая привързаност на по-малкия му брат към баща им. Баба Аруукан е строга, суха като върлина, със скърцащ глас, всички се страхуват от нея. Тя не веднъж и не два пъти предупреждаваше Хаджимурат, уловила ухото му с костеливите си пръсти:

— Ох, не е на добро това, дето все се вреш в баща си, пакостнико! Голяма беда ще сполети земята! Къде се е видяло момче така да тъгува по живия си баща! Какво е това дете! Ей, хора, помнете ми думите, той ще докара беда на всички ни!

Майка му ще прошепне нещо, ще заплюе нещо, ще перне Хаджимурат по врата, но не смееше да възрази на баба Аруукан. Всички се страхуваха от нея.

Излиза, че баба Аруукан не е приказвала напразно. Така и стана. Жалко за Хаджимурат. Той вече е голям, в трети клас, мъчи се да не се издава, държи се, особено пред майка си, а всъщност само чака днес-утре баща им да се върне от фронта. Когато си ляга да спи, шепне нощна молитва като възрастните: „Дай боже, дай боже утре татко да се върне.“ И така всеки ден. Да му се чудиш. Мисли, че ще заспи, ще се събуди и всичко ще се промени, ще стане някакво чудо.

Но ако баща им се върне жив от войната, тогава нека целият да принадлежи на Хаджимурат, нека да носи него на ръце, върху раменете си. Само да си дойде най-сетне. Само да го види жив и здрав. На него, на Султанмурат, му стига и това щастие. Само да се върне баща му.

Колко би искал да се повтори онова събитие в семейството им, когато баща му се върна от Чуйския канал! Там, на строежа, той беше заминал по-миналото лято, пак като каруцар, за цели пет месеца; там прекара цялото лято и есента, извозваше пръст. Стахановец стана.

В къщи пристигна привечер. Изведнъж по двора затрополяха колела, конете изпръхтяха. Децата скочиха. Татко! Отслабнал, загорял като циганин, брадясал. И дрехите му, казваше после майка му, били като на скитник. Само ботушите му бяха нови, хромови. Хаджимурат първи изтича, хвърли се на врата му и така се вкопчи, че не го пуска. Плаче на глас и само повтаря:

— Ата, атаке, ата, атаке…^[2]

Баща му го притиска към себе си и очите му също насълзени. Тогава дотичаха съседите. Гледат и също плачат. А майка му, смутена и щастлива, обикаля наоколо, иска да откъсне Хаджимурат от баща му:

— Ама пусни баща си де! Стига, не си само ти. Остави и другите. Ама какъв си неразумен! Господи, погледни, хората са дошли да го поздравят…

А оня не и не…

Султанмурат почувствува, че нещо вътре в него се размърда и запълзя като гореща, набъбнала буца към гърлото му. Почувствува солен вкус в устата си. Пък казваше, че никога за нищо на света няма да заплаче. Веднага се овладя. Опомни се.

А урокът продължаваше. Инкамал-апай сега разказваше за Ява, за Борнео, за Австралия. И пак — чудесни земи, вечно лято. Крокодили, маймуни, палми и най-различни нечувани неща. А кенгуруто е чудо на чудесата! Пъхне детенцето си в чантата на корема и си скача с него, носи го със себе си. Ама че го е измислило това кенгуру или по-точно измислила го е природата…

Виж, кенгуру не е виждал. Каквото не е виждал, не го е виждал. А жалко. Затова пък слон, маймуна и разни други животни е виждал отблизо. Да протегне ръка и ще ги хване…

Тогава, когато баща му каза, че ще го вземе в града, Султанмурат не можеше място да си намери. Задъхваше се от нетърпение, от възторг, но ето ти нещастие — не смееше да го сподели с никого. Ако Хаджимурат узнае, щеше да вдигне страшна олелия: защо той, Султанмурат, може, а аз не мога, защо татко взема него със себе си, а мене не ме взема? И какво можеш да му кажеш? Затова към неудържимата радост и очакване на утрешното пътешествие се примесваше и чувство за някаква вина пред брат му. Все пак много му се искаше да разкаже на братчето и сестричките си за предстоящото събитие. Много му се искаше да сподели. Но баща му и особено майка му много строго му наредиха да не казва. Нека по-малките да разберат, когато вече е на път. Така е по-добре. С много голямо усилие успя да надвие себе си, да запази секрета. Едва не умря, измъчи се от тайната си. Затова пък в самия ден беше толкова прилежен, толкова внимателен, толкова грижовен и добър с всички, както никога. Всичко вършеше, навсякъде успяваше да иде. И теленцето премести и завърза да пасе на ново място, и картофите загърли в бахчата, помогна и на майка си в прането, уми най-малката, Алматай, когато тя падна в калта, и извърши още най, най-различни работи. С една дума, тоя ден беше толкова старателен, че дори майка му не се сдържа, разсмя се, като клатеше глава.

— Какво е станало с тебе? — каза тя, като криеше усмивката си. — Ех, че хубаво щеше да е винаги да си такъв! Да не те урочасам! Може би не трябва въобще да те пускам в града? Ами че ти си ми такъв добър помощник.

Но тя го говореше ей тъй, за да каже нещо. Замеси тесто, изпече питки и разни други вкусни неща за из път. Разтопи масло, също за из път, наля го в бутилка.

Вечерта всички в къщи пиха чай от самовара. Със сметана, с горещи питки. Настаниха се на двора, край вадата, под ябълката. Бащата седеше, обкръжен от по-малките, от едната му страна — Хаджимурат, от другата — момиченцата. Майка им наливаше чай, а Султанмурат подаваше пиалите, добавяше въглени в самовара. Вършеше го с удоволствие. А самият той непрекъснато мислеше, че утре вече ще бъде в града. Баща му намигна един-два пъти. И не само това, ами открито си направи шега с брат му.

— Е, Аджике — отпивайки от чая, той се обърна към по-малкия си син, — още ли не си обяздил своя черногривко?

— Не, ата — започна да се оплаква Хаджимурат. — Той бил такъв опасен. Върви подире ми като кученце. Храня го, поя го, веднъж дотича дори в училището. Стоеше под прозореца, чакаше да изляза в междучасието, целият клас го видя. А пък не позволява да се кача на него, веднага ме хвърля, отгоре и рита…

— Няма ли кой да ти помогне да го обяздиш както трябва? — съжали го уж между другото баща им.

— Аз ще свърша това, Аджике — обади се с готовност Султанмурат. — Непременно ще ти го обяздя…

— Ура-а! — скочи от мястото си по-малкият. — Да вървим!

— Я сядай на мястото си! — скара се майка му. — Седни, не шавай. Пийте си чая като хората, после ще имате време.

Ставаше дума за двегодишното муленце, любимец на Хаджимурат. През пролетта същата година вуйчо им Нургази го подари на децата. До лятото магаренцето доста порасна. Укрепна. Време беше дългоухото да бъде обяздено, да се приучи към седло, към работа. Едно домакинство винаги има нужда от магаренце — да отиде до мелницата, за дръвца, да докара нещо в къщи. Затова го подари вуйчо Нургази. Но още от първите дни го завладя Хаджимурат. Упоритото, шумно момченце обкръжи магаренцето с такива грижи и опека, че никой не можеше да го доближи. Веднага: „Не пипай магаренцето! Самичък ще го нахраня, самичък ще го напоя.“ Веднъж братята дори се сбиха заради него. Майката наказа по-големия, защото от него си беше изпатил малкият. Оттогава Султанмурат таеше в себе си обида. А когато настъпи време да се обязди магаренцето, той си стоеше настрана: щом е твое, обяздвай си го сам, недей да молиш мен, не ме интересува. Макар че тъкмо за тая работа Султанмурат беше голям майстор. От малък беше свикнал, беше придобил опит. Обичаше да укротява опърничавите. Това беше като борба — кой ще надвие. Винаги той обяздваше всички съседски жребчета, кончета, магаренца. Обикновено някое от ловките момчета обучава младия добитък. На възрастния теглото не му позволява. Хората се обръщаха почтително с молба към Султанмурат: „Султанмурат, миличък, качи се на нашето конче, когато имаш време.“ Или: „Султаке, скъпи, научи на ум и разум нашето младо ревливо магаренце. Не дава и муха да кацне на гърба му, хапе, рита. Няма кой да го вразуми, освен тебе…“

Ето каква му беше славата, а на родния си брат отказваше, пък му се и присмиваше, подиграваше се, когато оня падна един-два пъти от любимото си магаренце и си спечели две цицини на челото. Дразнеше Хаджимурат:

— Ще тича подир тебе вместо куче! Ще си вземеш беля на главата с него!

Я гледай колко некрасиво е било. Разбра го едва когато намекна баща му. Ето какъв глупак изглеждаше той, оправяше сметките с по-малкия по най-недостоен начин. И сега, когато предстоеше пътуване до града, за което по-малкият не знаеше, обзеха го такива угризения на съвестта и такова разкаяние, че беше готов да моли за прошка, беше готов да направи всичко за него.

След чая отидоха заедно с баща си на поляната зад бахчите. Отначало събраха всички камъни наоколо, хвърлиха ги надалече. После сложиха юздите на Черногривко — така тържествено наричаше магаренцето си Хаджимурат. Бащата държеше Черногривко за ушите, а Султанмурат улучи сгоден момент да му надене юздата.

После пристегна панталоните си — предстоеше му доста тежка работа. Тогава започна цирково представление. Разбра се, че по време на безгрижния живот под настойничеството на Хаджимурат Черногривко беше успял да добие лоши навици. Веднага започна да се инати, да рита, да се мята встрани. Знаеше дългоухото вече как да сваля ездача си. Ама няма го майстора. Султанмурат падаше, без да се бави, веднага пак ставаше, скачаше в движение, като лягаше по корем върху гръбнака на Черногривко, яхваше магаренцето по друг начин. То отново се бунтуваше, отново падане, отново опит…

Султанмурат вършеше всичко това ловко и дори весело. Всичкият майсторлък е, че трябва да знаеш как да паднеш! Защо хората казват, че от магарето можеш да паднеш по-зле, отколкото от кон или камила? На пръв поглед трябва да бъде обратното. Тайната е там, че като падаш, трябва да успееш да паднеш на ръце. Височината на коня и особено на камилата дава възможност на човека да се ориентира. От магарето неопитният ездач пада като чувал, не успява дори да се окопити…

Султанмурат знаеше това от собствен опит. Нямаше защо да се страхуват за него. Баща му се хвана за корема, смееше се със сълзи. Дочули шума, дотичаха други момчета. Едното беше довело кученце, то реши, че също трябва да вземе участие в суматохата и започна с лай да тича по петите на Черногривко. От страх той препусна още по-силно, а Султанмурат, за завист на всички, започна да демонстрира джигитовка като момчетата от противовъздушната отбрана. Скачаше в движение от Черногривко и отново се качваше, скачаше и отново се качваше.

Така преди войната тренираха кавалеристите от противовъздушната отбрана на поляната край селсъвета. А джигитите от техния аил се занимаваха след работа. Сечаха върбови клонки. Скачаха от седлото по време на езда и отново се качваха. Награждаваха ги със значки. Значките бяха красиви, закачаха се с винтове или синджирчета. Момчетата завиждаха. Винаги се събираха да ги погледат как джигитуват. Къде ли са сега? На коне ли са или в окопите? Казват, че конницата вече не се използува във войната…

Султанмурат погледна навън и си помисли, че на всичко отгоре конете мръзнат през зимата, пък на танка нищо му няма на студа. И все пак конят си е по-добър!

… Ама че смях падна тогава. Черногривко бързо започна да се укротява. Разбра какво се иска от него: крачеше бавно, препускаше в тръс, в кръг и направо.

— Хайде, качвай се — извика Султанмурат на брат си, — яхвай го, всичко е наред!

Хаджимурат се изчерви от гордост, смушка Черногривко с пети, разходи се нагоре-надолу — сега всички видяха колко ловък е неговият агай^[3], как да не се похвали?

Вечерта беше светла, дълго не се стъмваше. Върнаха се в къщи уморени, но доволни. Хаджимурат влезе в двора яхнал Черногривко, да се покаже на майка си.

Веднага след това заспа, без да подозира нищо. А на Султанмурат не му се спеше. Мислеше как утре ще отиде в града, какво ще види там, какво го очаква. Заспивайки, дочу как майка му и баща му тихичко си шепнеха.

— Бих взел и другия, заедно ще им бъде по-весело — казваше баща му, — само че няма място на тая дяволска бричка. Седиш най-отпред, съвсем долепен до бъчвите. А пътят е дълъг, ще задреме момчето и ще падне под колелата.

— Какво приказваш! — изплаши се майка му. — Да не дава господ, не го и мисли, няма нужда — зашепна тя. — Все ще има случай и друг път. Нека поотрасне. Ти си отваряй добре очите и за тоя. Мислиш, че е голям, ама…

Султанмурат сладко заспиваше, сладко му беше да чува как тихо говорят помежду си родителите му, сладко му беше да мисли, че на сутринта, рано-рано сутринта, ще тръгне с баща си на път…

И вече заспивайки, той със замряло сърце изпита неизразимото удоволствие на полета. Странно откъде знаеше как трябва да се лети. Човек е способен да ходи, да тича, да плува. Пък той летеше. Не съвсем като птица. Птицата размахва криле. А той само беше разперил ръце и мърдаше крайчетата на пръстите си. Летеше плавно, свободно, неизвестно откъде и накъде, в беззвучното, „усмихващо“ се пространство… То беше полет на духа, той просто израстваше в съня си.

Събуди се изведнъж, когато баща му го докосна по рамото и тихо пошепна в ухото му:

— Ставай, Султанмурат, тръгваме.

Преди да скочи от леглото, за някаква частица от секундата усети как го обля вълна от нежност и признателност към баща му заради бодливите му мустаци, докоснали ухото му, и думите, отправени към него. Още не знаеше, че ще настъпи време, когато с тъга и болка ще си припомня именно това докосване на бащините мустаци, именно тези, казани от него думи: „Ставай, Султанмурат, тръгваме.“

Майка му отдавна беше на крак. Тя даде на сина си изпрана риза, малко големичка за главата му зелена фуражка като на началник — миналата година баща му я донесе от Чуйския канал — и нови обувки, също баща му ги донесе от канала.

— Опитай се да ги обуеш, не ти ли стискат? — попита го тя за обувките.

— Не, не ми стискат — отвърна Султанмурат, макар, разбира се, да му стискаха мъничко. Но това няма значение, ще се отпуснат.

Когато излязоха от двора, след като се сбогуваха с майка му, и когато бричката-газовозка с трясък мина по водата през големия каменен арък, сърцето му се разтуптя, той трепна, настръхна от радост, от студените пръски, излетели изпод краката на конете, и разбра, че не насън, а наяве е тръгнал към града.

Ранната лятна зора се раждаше така, сякаш се наливаше с прозрачен сок. Слънцето беше още някъде много далече, отвъд снежните планини. Но то се приближаваше полека-лека, прозираше, като се готвеше изведнъж да се подаде, да засияе иззад планината. А засега беше спокойно и прохладно по изстиналия през нощта път. Жалко, че никое от момчетата не видя как излязоха с баща му от аила. Само кучетата от покрайнините лавнаха сънливо срещу тракането на колелата…

Пътят минаваше по хълмчета към степта, към тъмнеещата в далечината лилава верига от ниски планини. Там, зад ония далечни планини, се намираше Джамбул. Натам водеше техният път.

Ситите коне важно препускаха в равен, ситен тръс, сякаш не забелязваха нито такъмите, нито впряга, препускаха си, като пръхтяха по навик и отмятаха перчеми над очите си. Пътят им беше добре познат, малко ли бяха минавали по него; стопанинът си е на мястото, поводите са в неговите ръце, че до него седи момченце, ами то също беше свое и с нищо не пречеше да опъват каиша…

Така пътуваха, взели добра инерция, с трополене и скърцане като всички талиги по света. А в това време слънцето изгряваше някъде отстрани, в пролуката между планините. Светлината и топлината спокойно и меко се разливаха като въздушна вълна върху запотените гърбове на конете — Чабдар сега ставаше пъстър като пъдпъдъче яйце, а Чонтору все повече изсветляваше, ставаше светлодорест. Светлината и топлината докосваха бронзовите скули на баща му, подчертавайки острите бръчици около присвитите очи, а ръцете му, хванали поводите, станаха по-едри и жилести; светлината и топлината се лееха по пътя, под копитата на конете, като жив препускащ поток; светлината и топлината проникваха в тялото, в очите; светлината и топлината даряваха с живот всичко по земята…

Хубаво, радостно, леко беше на душата на Султанмурат през онова утро по пътя.

— Е, събуди ли се? — пошегува се баща му.

— Отдавна — отвърна синът.

— Тогава ето, дръж — предаде му той поводите.

Султанмурат се усмихна с благодарност, с нетърпение очакваше това. Можеше и сам да ги поиска, но по-добре е, когато баща му сам намираше за необходимо да му ги повери — това не ти е къде да е, а пътуване по голям път. Конете почувствуваха, че управлението е минало в други ръце, недоволно присвиха уши, както си тичаха, се захапаха, сякаш бяха решили да се разбунтуват и да се сбият при отслабналата власт. Но Султанмурат им даде да разберат кой е — дръпна енергично поводите и викна:

— Хей, вие, ей сега ще ви науча!

Ако съществува щастие за човека само в сегашно време и го няма нито в миналото, нито в бъдещето, то през този ден, през време на това пътуване, Султанмурат го изпита изцяло. Нямаше нито една минута, през която настроението му да се помрачи от нещо. Седнал до баща си, той беше пълен с достойнство. То не го напускаше през целия път. Може би друг би полудял от трополящата газовоз, но за него това беше ликуващ звън на щастието. Прахът от бричката, увисващ отзад, пътят, по който се търкаляха колелата, конете, дружно потракващи с копита, хубавата амуниция, изпускаща миризма на пот и катран, малките облачета, които се носеха високо над главите; сочни билки наоколо, ту жълти, ту сини, ту избиващи на лилаво; аръци и ручеи, разлети по пресечките на пътя, конниците и каруците, които идват срещу тях, крайпътните лястовици, стрелкащи се нагоре-надолу, понякога за малко да докоснат конските муцуни — всичко това беше преизпълнено с щастие и красота. Но той не мислеше за това, защото, когато щастието съществува, за него не мислят. Чувствуваше, че светът е така уреден, та по-добре не може да бъде. И баща му е такъв, че по-добър от него не може да има.

Дори черноглавите полски птички, жълти отстрани, не току-тъй пеят в трънака или в храсталаците през целия път все една и съща заучена песен. Те знаят за кого подсвиркват. Поне те знаят колко ги обича Султанмурат. Тези птички са саръайгъри^[4], а се наричат така, защото през целия си живот подканват със свирканията си някакъв жълтеникав жребец: „Чу, чу, саръайгър! Чу, чу, саръайгър!“ Чудни птици са тия саръайгъри. Оказва се обаче, че на различните езици пеят различно. Веднъж в аила пристигна киномеханик, весел руски момък. Султанмурат се въртеше около него, помагаше да пренесат кутиите с лентите, а вечерта за награда му дадоха пръв да върти динамомашината. В динамомашината се произвежда електрически ток, от това светят ламбичките, от ламбичките пада светлина върху белосаната стена-екран, а на екрана има живи изображения.

Та тоя киномеханик се заслуша и попита:

— Каква е тая птичка, която пее зад оградата?

— Саръайгър се казва — обясни му Султанмурат.

— Ами какво пее?

— Чу, чу, саръайгър!

— Какво значи това?

— Не знам. По руски сигурно е: „Дий, дий, жълт жребец!“

— Първо, жребците не са жълти, но да речем, че е така. Но защо през цялото време: „Чу, чу, саръайгър“?

— Защото на тази птица й се струва, че отива на сватба, яхнала саръайгър, препуска, препуска, но няма да стигне и затова вика: „Чу, чу, саръайгър!“

— Аз пък чух друго. Уж саръайгър играел на карти на пазара. И за малко да спечели три рубли, но не ги спечелил. Затова пее: „За малко да спечеля три рубли.“ И ще подсвирква така дотогава, докато не спечели трите рубли.

— Кога ще ги спечели?

— Ами никога. Също както никога няма да стигне и на сватбата.

— Ама че смешно…

— Вярно, птиченцето, на вид съвсем обикновено, се оказа толкова знаменито.

Саръайгърите пееха през целия път. Султанмурат им се усмихваше:

— Тръгвайте с нас и там на пазара ще спечелим три рубли!

А те все си свирукаха: „Чу, чу, саръайгър!“, друг път пък: „За малко да спечеля три рубли!“

Султанмурат бързаше — по-скоро, по-скоро в града. Слънцето вече се беше издигнало чак до планините. Султанмурат подканваше конете:

— Чу, чу, саръайгър! — Това го казваше на Чабдар. — Чу, чу, торъайгър! — Това казваше на Чонтору.

Баща му малко го поусмири:

— Не ги гони много. Конете сами си знаят. И тичат, и себе си пазят.

— Ами кой от тях е по-добър, ата, Чабдар или Чонтору?

— И двата са добри. И на вървеж, и на сила. Работят като машина. Само трябва да ги храниш навреме и до насита и да следиш за такъмите им, тогава никога няма да те подвеждат. Сигурни кончета. Миналата година работиха на Чуйския канал в блатиста местност, на съсенки. Колите с товар затъваха до главините на колелата. Случи се, затъне някой и ни насам, ни натам. Да си умреш от мъка. Дотичат — помогни ни. Молят. Как да им откажеш? Докарам своите Чабдар и Чонтору, впрегнем ги и ето ти на: казваме — животни, а пък са умни, разбират, че не току-тъй са ги впрегнали в чужда кола, че трябва да помогнат. Аз много-много не ги докосвах с камшик, само им подвикна и те, само да им издържат ремъците, на колене ще изпълзят, но ще измъкнат колата от трапищата. Там, на Чуйския канал, всички ги знаеха, завиждаха: провървяло ти е, казват, Бекбай. Може и да ми е провървяло, но конете искат грижа, тогава може да ти провърви.

Чабдар и Чонтору важно подтичваха все със същия равен, механичен тръс, сякаш съвсем не ги интересуваше какво говорят за тях. Подтичваха си с позапотени кореми и мокри уши, все така отмятаха перчеми, както си тичат, и отпъждаха попътните мухи.

— Ата, а кой от тях е по-стар? — попита Султанмурат баща си. — Чабдар или Чонтору?

— Чонтору е три години по-стар. Забелязвам аз, Чонтору започва да поостарява, понякога не издържа. А Чабдар е в силата си. Здрав, бърз кон. С него и на състезания мнозина ще надминеш. Преди за такива коне казваха: кон за джигит.

Султанмурат се зарадва, защото Чабдар му харесваше повече. Цветът му е необикновен — пъстър, на точици. Пък и самият кон си беше с добър нрав, красив, силен.

— А на мен Чабдар повече ми харесва — каза той на баща си. — Чонтору е зъл. Все накриво гледа.

— Не е зъл, ами умен — подсмихна се баща му. — Не обича да му досаждат без нужда. — И като помълча, добави: — И двата са добри.

Синът също се съгласи.

— И двата са добри — повтори той, като ги подкара. След известно време баща му каза:

— Я понамали, спри бричката — и изсвири с уста спокойно, очаквателно. — Конете искат да се изпикаят, а не могат да кажат. Трябва да го забележиш.

И наистина двата коня започнаха да пикаят на пътя с шумни, пенливи струи, а плътният, ситен като пудра прах под краката им набъбна на мехури, попивайки влагата.

После отново потеглиха. Пътят все напредваше и напредваше, а планините оставаха все по-назад и по-назад.

Скоро се появиха градините и градските покрайнини. Пътят стана по-оживен. Тук баща му отново пое поводите в свои ръце. И правилно постъпи. Сега Султанмурат не се интересуваше нито от поводите, нито от конете. Започваше градът. Той го зашемети с шума си, с цветовете и миризмите. Сякаш го бяха грабнали и захвърлили в бурен поток и той го понесе, като го завъртя и заподхвърля сред вълните си.

Ето тогава, през този най-щастлив ден, му провървя, както никому на света: на Атчабар, на големия джамбулски пазар за животни, беше пристигнал зверилник. Гледай ти какво съвпадение: човек за пръв път идва в града и изведнъж — зверилник с невиждани животни, че и въртележки, че още и атракция с криви огледала.