Чингиз Айтматов
Ранни жерави (8) (Повест)

8

Макар че не се помириха с Анатай, привечер общата работа ги накара да си помагат един другиму. Все пак в душата оставаше неприятно чувство, срам ги беше, че всичко стана толкова глупаво. Но въпреки това Султанмурат разбираше, че е преминал важно изпитание, че ако беше проявил малодушие, преди всичко самият той щеше да престане да уважава себе си. А такъв човек не бива и не може да бъде командир на десант.

В това се убеди още същия ден, когато привечер в конюшнята пристигна председателят Тъналиев и бригадирът Чекиш. Конете им идваха от дълъг път уморени, изцапани с кал. Тъналиев и старецът Чекиш още призори бяха отишли в местността Аксай и току-що се връщаха. Пристигнаха доволни. След ден-два можеха да тръгнат за Аксай. Степта беше започнала да диша. Удобна земя имаше много. Ори, колкото можеш. Бяха определили парцелите. Избрали бяха място за полския лагер. Оставаше да се настанят там и да започнат онова, за което се готвеха през цялата зима.

— Е, как се чувствувате, момчета? — обърна се към тях Тъналиев. — Какво е настроението? Имате ли предложения, забележки? Казвайте, че да не се сетите после, когато вече ще сте далече от аила.

Момчетата мълчаха, май че нямаше нищо, което да изисква незабавно решение, но все пак никой не пое отговорността да каже последната дума.

— Имаме си командир — промълви Ергеш. — Той знае всичко, нека да каже.

Тогава Султанмурат каза, че засега няма никакви пречки или други нередности, всичко е обмислено, обувките са поправени, дрехите закърпени, ще се покриват с кожуси, с една дума — и те, и плуговете, и конете са готови да пристъпят към работа още от първия ден, когато земята бъде готова.

После говориха за разни други работи — за готвача, за топливото, за юртата — и стигнаха до общия извод, че след два-три дни, ако времето не се промени, ако не завали сняг, трябва да излизат на полето…

А времето беше хубаво, макар и облачно, но с големи прояснявания — слънцето ту се покаже, ту се скрие, от земята се издигаше пара, миришеше на влажна, освобождаваща се от снега пръст…

Наближаваха ония дни… Всичко вървеше натам…

Колкото и да се готвеха, преди самото тръгване отново се откриха куп дребни работи. Оказа се, че не достигат два чула, наличните бяха съвсем стари и скъсани, нямаше защо да ги носят в Аксай. Нощите в ранна пролет са студени, почти зимни, особено през първите дни на оранта… Чекиш казваше, че преди, когато са орали още с рало, случвало се през първите дни да чакат до обед да се размръзне земята след нощната слана… А премръзналия през нощта кон, непокрит с чул, вече не го бива за работа.

Султанмурат трябваше да тича ту в канцеларията, ту при председателя, ту при бригадира, докато успяха да купят в аила още два здрави чула за колхоза…

Сред тази суматоха и грижи той с най-голямо нетърпение чакаше да дойде време за водопой. Искаше му се да види Мързагюл преди заминаването, да я срещне, както оня път, на средата на рекичката… Всеки път се надяваше, но все не успяваше. Султанмурат бързаше, нямаше за кога да чака. Затова през цялото време имаше чувство за нещо недоизказано, недоизяснено в отношенията им и някаква смътна, тревожна вина за това, че могат да не се срещнат преди заминаването. Знаеше, че и Мързагюл мисли за него, убеди се в това миналия път още от пръв поглед, когато в нея сякаш видя себе си. Но дори не допускаше мисълта, че тя сама ще търси да се срещне с него. Моминската гордост и чест не можеха да допуснат това. Момичето вече бе казало думата си, връчи му бродираната кърпичка, а всичко останало е вече негова мъжка грижа…

Разбира се, той би успял да се срещне с нея преди заминаването, така и мислеше да направи, ако не беше се случило ново нещастие. В навечерието на заминаването за Аксай, когато десантчиците се готвеха да подкарат конете си на прощален водопой — именно след това Султанмурат искаше да дочака Мързагюл, — пред самата порта на конюшнята на път за реката ги срещна бригадирът Чекиш. Беше навъсен и неприветлив. Рижата му брадичка беше разрошена, калпакът беше нахлупен над очите.

— Къде отивате?

— Да поим конете.

— Чакайте. Ти, Анатай, върви в къщи. Майка ти се е разболяла. Върви, върви веднага. Слез от коня. А вие, момчета, бързо на водопой и се връщайте по-скоро. Веднага, чакам ви тук!

Султанмурат се оглеждаше и по пътя към рекичката, подкарал табунчето в тръс, и на връщане пак се оглеждаше: не, Мързагюл не се виждаше. Още не беше време да се връща от училище. Защо ли тоя старец Чекиш ги кара толкова да бързат? Какво се е случило? Ако не беше това, днес непременно щеше да я дочака! Толкова му се искаше отново да я види…

Когато се върнаха в конюшнята и настаниха конете по местата им, старецът Чекиш събра четиримата, дръпна ги настрана.

— Искам да ви кажа нещо — изломоти той.

След това им предложи да седнат. Всички наклякаха, подпрени с гръб на дувара. Председателят Тъналиев обичаше да разговаря прав, той стои прав и хората пред него да са прави, а бригадирът Чекиш, напротив — предпочиташе бавния разговор, да е седнал. С една дума, стар човек. Те се разположиха и тогава Чекиш започна, като гладеше мрачно разрешената си рижа брада.

— Искам да ви кажа, джигити, че вече не сте малки деца. Рано трябваше да вкусите от горчилката на живота. Тежък ще ви е животът, неспокоен сънят; значи, такава ви е съдбата. Ето и днес, на един от вас се е случила голяма беда — Сатаркул, бащата на Анатай, е убит на фронта. Вече не сте деца, когато с един от вас се случи нещастие, другият трябва да му бъде опора. Пригответе се, ще посрещате и ще изпращате хората. Ще приемате конете. Сега пред дома на покойния Сатаркул ще се събере народ и вие трябва да бъдете там. И недейте да хленчите при Анатай като сополанковци, ако плачете, плачете високо, по мъжки, да знаят всички, че плачат верни другари на Анатай. Ще дойдете с мен, затова ви накарах да бързате…

Вървяха вкупом по пътечката към къщата на Анатай на края на улицата. Пеша и на коне, хората вече се стичаха от различни страни на също такива малки групички.

Денят беше променлив. Ту грейне слънце, ту отново облаци, ту изведнъж отдолу духне северен ветрец с пронизващ краката студ. Султанмурат крачеше към дома на Анатай с тежко чувство, с премаляла от страх и жалост душа. Страшно му беше, защото след минута-две в аила ще се издигне като пламъци на пожар над покрива още един силен плач и още един човек, роден и израснал край тези планини на дедите, няма да се върне от войната, никой и никога няма да го види… „Какво ли става с татко, все още няма нито писмо, нито някакви вести! Какво става с него? Майка ми вече е изгубила и ума и дума от страх. Само да не е това, да не е така!“

Вече приближаваха двора, когато в дома на Анатай се разнесе пронизителен вопъл и този плач, засилвайки се, плисна в двора и на улицата, където се тълпеше народът.

Следвайки Чекиш, десантчиците заплакаха високо, занареждаха заедно, както ги учеше старецът:

— О, татко наш Сатаркул, наш славен татко Сатаркул, къде ще те видим сега, къде си оставил своята златна глава?

В тази минута, минутата на обща мъка, бащата на Анатай наистина беше техен роден баща и наистина в тази минута той беше славен, защото величието на всеки човек се осъзнава от близките му само тогава, когато го изгубят… Така е било винаги и така ще бъде…

— О, татко наш Сатаркул, славен наш татко Сатаркул, къде ще те видим сега, къде си оставил своята златна глава?

С тези скръбни думи десантчиците последваха Чекиш през тълпата и когато влязоха в двора, до самата порта видяха Анатай. Мъката смалява човека. Най-големият между тях, страшният и силен Анатай, се оказа съвсем беззащитно хлапе. Смазан от внезапно сполетялото го нещастие, той плачеше като дете, ридаеше на глас, притиснал се до стената като жребче при лошо време. Лицето му беше подпухнало от сълзи. А до него високо плачеха по-малките му братя и сестри.

Другарите му се приближиха до него. Щом ги видя Анатай заплака още повече, сякаш им се оплакваше за мъката си, за нещастието, което беше станало пред очите на всички. С това той молеше да го защитят, да му помогнат. Султанмурат беше потресен най-много от тази беззащитност на Анатай. А те, объркани, тъпчеха на място край него, без да знаят какво да правят, как да утешат другаря си. Никой, изглежда, с нищо не можеше да му помогне. Никой не подозираше, че Султанмурат току-що бе изскочил от двора с автомат в ръка и се бе затичал право там, право натам, където се водеше войната, право на фронта, без да си отдъхне, и като викаше от ярост и гняв, с плач и викове разстрелваше фашистите с картечни откоси, откоси, откоси от незамлъкващия, непресекващ автомат — за убития баща на другаря си, за причинените на аила страдания и беди…

Жалко, че си нямаше автомат!

Тогава Султанмурат каза на Анатай (нали беше командир на десанта):

— Не плачи, Анатай. Какво да се прави! Виж, бащите на Еркинбек и Кубаткул също загинаха на фронта. И ти го знаеш. Моят баща също не пише отдавна. Война е. Сам разбираш. Ти само ни кажи, Анатай, ние ще ти помогнем. Ти само кажи какво да направим, че да ти стане по-леко…

Но Анатай, притиснал се към стената, с трескаво потръпващи рамене, не можеше да промълви нищо. Тези думи не го утешаваха, напротив — разчовъркаха мъката му и той взе да се задъхва от рукналите сълзи, посиня от задушаване. Султанмурат изтича, донесе му вода с черпака.

От този момент той се почувствува отговорен за онова, което ставаше тук. Разбра, че трябва да се действува, да се помага някак на хората. Четиримата носеха вода от рекичката, цепеха дърва, палеха огън в самоварите, събрани от съседите, посрещаха и изпращаха, помагаха на старците да слязат от конете…

А хората все вървяха ли, вървяха. Едни идваха да изкажат съболезнования на семейството на загиналия, други си отиваха, изпълнили своя дълг. А десантчиците цял ден не напуснаха двора на Анатай.

Султанмурат изживя най-тежки минути, когато дойде учителката Инкамал-апай и заедно с нея момичетата от седми клас, сред тях и Мързагюл. Инкамал-апай така плака, така страдаше, прегърнала Анатай, човек не можеше да я гледа, без да заплаче. Предсказанията на прочутата врачка за сина на учителката не се сбъднаха, пък и тя не им вярваше. И сега плачеше с тревожно предчувствие, даде воля на сълзите си, за да облекчи изстрадалата си душа. Момичетата също плачеха около учителката си, а Мързагюл стоеше с наведена глава, плачейки беззвучно, може би също си бе спомнила за баща си и брат си, и ни веднъж не погледна към него. Дори и сега, в страданието и мъката, тя беше по-красива от всички. Предизвикваше у него най-дълбоко съчувствие и гордост за нея. Искаше му се да приближи до нея, да я прегърне и да заплаче, да съедини своята печал с нейната…

Ах, Мързагюл, ах, Мързапол-бийкеч,

аз съм сив гълъб, литнал в синьото небе,

а ти си гълъбица, летяща до крилото ми…

После, когато в двора се разнесе молитва и всички, които присъствуваха, млъкнаха, останаха насаме със себе си, разтворили длани пред лицето си и загледани в тях като в книга на съдбата, слушаха тържествените и напевни думи на молитвата, дошла тук преди хилядолетие от незнайната Арабия, възвестяваща вечността на света в раждането и смъртта, този път предназначена за убития на война Сатаркул, бащата на Анатай — Султанмурат и тогава, по време на молитвата, вдигна очи от дланите си и я погледна. Съсредоточена заедно с всички, младата Мързагюл беше прекрасна. Върху лицето й бе легнала дълбока замисленост. Но не го гледаше.

Така си отиде тя, без да размени думичка, само задържа тъжен поглед върху него, преди да си тръгне, и му кимна. Ах, Мързагюл-бийкеч…

Плачът в къщата на покойния Сатаркул постепенно утихваше. Настъпваше отрезвяващото жестоко затишие на примиряването със загубата. Плачът е протест, бунт, несъгласие; много по-страшно е осъзнаването на непоправимостта на случилото се. Тогава най-мрачни мисли навестяват човека.

Анатай стоеше до стената с наведена глава. На Султанмурат му беше страшно да го гледа. Нещастието беше смазало дръзкия, силен, зъл Анатай. По-добре да крещеше, да плачеше, по-добре да късаше дрехите см и да се тръшкаше.

Султанмурат не знаеше как да го измъкне от тази горестна безизходна самота. Но трябваше да му се помогне, трябваше на всяка цена да го накарат да почувствува, че не е сам, че край него има хора, готови да умрат за него.

— Ела, Анатай, искам да поговорим насаме — каза му Султанмурат.

Анатай се изправи и те отидоха зад ъгъла.

— Не мисли, Анатай — започна Султанмурат много развълнувано, като с мъка намираше думите. — А, такова… Ако искаш, ще ти дам оная кърпичка завинаги.

Анатай се усмихна горчиво.

— Какво говориш, Султан! Не трябва — отговори той. — Тя е твоя и ти на никого не я давай. Пък аз… Прости ми за тогава, прости ми, забрави. Никога вече няма да правя така, Султан. Вече не ми трябва нищо. Баща ми, той беше… Толкова го чакахме… — И като се задавяше от сълзи, Анатай отново зарида.

Сега те плачеха заедно насаме с времето, в което живееха и растяха…